Определение № 2207 от 20.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2462/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 71 от 21.03.2025 г. по в. гр. д. № 454/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 68 от 22.03.2024 г., постановено по гр. д. № 275/2023 г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което са отхвърлени предявените от касатора искове, както следва: 1). главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу „Б. - 91“ ООД за заплащане на сумата от 67 525.70 лв., получена при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху нея; 2). евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД срещу Д. К. И. за заплащане на сумата от 67 525.70 лв., получена при отпаднало основание, ведно със законната лихва върху нея; 3). евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД срещу И. В. У. за заплащане на сумата от 67 525.70 лв., с която този ответник се е обогатил без основание, ведно със законната лихва върху нея. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно, поради материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, и се моли за неговото обезсилване, евентуално – за отмяната му, със съответните правни последици. Недопустимостта на обжалваното въззивно решение се извежда от неучастие в производството като главна страна (съищец) на носителя на вземането - „Праидгруп“ ЕООД, доколкото в хипотезата на процесуална субституция по чл. 26, ал. 2 ГПК заложният кредитор и залогодателят са задължителни необходими другари, притежаващи съвместна активна процесуална легитимация. Евентуално, ако се приеме изводът на въззивния съд, че ищецът действа в лично качество като носител на спорното материално право, то в този случай е налице процесуална субституция от страна на първия ответник „Б. - 91“ ООД и въззивният съд е бил длъжен да изиска привличането на залогодателя „Праидгруп“ ЕООД като задължителен другар (съответник) на ответника „Б. - 91“ ООД, тъй като последният, пристъпвайки към изпълнение по ЗОЗ, упражнява от свое име материалните права на залогодателя към заложния длъжник ДФ „Земеделие“ за предоставеното обезпечение – субсидии за стопанската 2016 г., относно които е налице първи по ред учреден залог в полза на касатора „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и втори по ред залог в полза на ответника „Б. - 91“ ООД. По същество се релевират допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон – чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 32 и чл. 33 ЗОЗ, чл. 38 ЗОЗ, чл. 39, ал. 1, т. 5 ЗОЗ, чл. 41, ал. 1 и ал. 2 ЗОЗ, чл. 42а, ал. 3 ЗОЗ (всички разпоредби от ЗОЗ в редакцията им към ДВ. бр. 50 от 01.07.2016 г.) във вр. с чл. 136 ал. 1, т. 3 ЗЗД. Изразява се несъгласие с приетото в решението, че в тежест на ищеца е да докаже съществуването, размера, неизпълнението на обезпеченото със залог задължение и изискуемостта на вземането на „Б. - 91“ ООД от залогодателя. Прави се оплакване, че макар въззивният съд изрично да е приел, че преводът на сумите е извършен директно по сметка на заложния кредитор „Б. - 91“ ООД, а не по сметка на депозитаря, с което е нарушена разпоредбата на чл. 44а, ал. 3 от ЗОЗ, той неправилно е заключил, че това не представлява липса на основание за получаването им. Освен това съдът не е изследвал и посочените от ищеца разлики между сумата на пристъпване към изпълнение и получената сума от страна на заложния длъжник, нито е взел предвид, че при погасяване на вземането на пристъпилия към изпълнение заложен кредитор и ответник „Б. - 91“ ООД следва да бъде спазена привилегията на предпочтително удовлетворяване съгласно поредността на вписаните особени залози относно предмета на особения залог. Навеждат се доводи, че въпреки оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е изследвал характера на вземането на „Праидгруп“ ЕООД от Държавен фонд „Земеделие“, по отношение на което е пристъпено към изпълнение от страна на „Б. - 91“ ООД, въззивният съд не е изложил мотиви относно секвестируемостта на вземането и реда за неговото прихващане. В тази връзка се оспорва изводът, че заложният кредитор „Б. - 91“ ООД е удовлетворил едно свое изискуемо вземане (за което по делото няма доказателства), още повече, че с пристъпването към изпълнение към парично задължение заложният кредитор е овластен да събере вземането, но е ограничен постъпленията да бъдат „получени от депозитаря“ (чл. 44а, ал. 3 ЗОЗ), респ. въззивният съд неправилно е приел, че ответникът „Б. - 91“ ООД е получил сумата на правно основание, макар да не е депозитар. Правят се и оплаквания за несъобразяване от страна на съда на: направеното от ответника признание за неизгоден за него факт – че е титуляр на банковата сметка, посочена в заявлението за пристъпване към изпълнение; че лицето, посочено за депозитар, не е давало съгласие за посочването му като такъв; че ответникът е действал без представителна власт относно посочването на лицето за депозитар; че е налице трудово правоотношение между заложния кредитор, пристъпил към изпълнение, и Д. К. И., посочена за депозитар, което е в противоречие с разпоредбите на ЗОЗ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Допустимо ли е постановяване на съдебно решение без участието на залогодателя като задължителен необходим другар в производство по заведен иск от страна на присъединен по право заложен кредитор срещу действия на пристъпилия към изпълнение заложен кредитор, действащ като процесуален субституент по чл. 26, ал. 2 ГПК, при наличие на идентичност относно имуществото, предмет на изпълнение?; 2. Кой носи доказателствената тежест при иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – ищецът или ответникът?; 3. Налице ли е валидно погасяване на вземане към заложния кредитор при нарушаване на процедурата по чл. 41 ЗОЗ за разпределение – заложният кредитор да получи сумата, за която е пристъпил към изпълнение, без наличие на разпределение от страна на депозитор, при наличие на конкуренция на заложни кредитори върху имуществото, предмет на изпълнение?; 4. Може ли кредитор с втори по ред особен залог да получи удовлетворение преди първия по ред заложен кредитор при отсъствие на валидно разпределение след пристъпване към изпълнение върху заложеното имущество?; 5. Може ли да се приеме за симулативен договор за учредяване на особен залог, за който липсват доказателства за надлежно уведомяване на заложния длъжник по реда на чл. 17 ЗОЗ и е налице практическа невъзможност от неизпълнение от страна на залогодателя, основаващо се в разлика от един ден между учредяването на особения залог по реда на ЗОЗ и пристъпването към изпълнение? и 6. Допустимо ли е заложен кредитор да посочи за депозитор свое служебно лице (служител, работник) и да използва собствена банкова сметка за получаване на постъпленията при пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, в противоречие с чл. 38, чл. 39, чл. 41 и чл. 44а ЗОЗ? Наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: т. 6 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 95 от 31.01.2020 г. по т. д. № 1757/2018 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 1; решение № 721 от 03.01.2011 г. по гр. д. № 401/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 107 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2226/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 50175 от 21.12.2022 г. по т. д. № 1837/2021 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 3 и Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2021 от 22.11.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 4. По въпрос № 5, поставен също в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не се цитира релевантна съдебна практика, в противоречие с която той да е разрешен от въззивната инстанция. По последния въпрос № 6 бланкетно се сочи наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване (поради това, че макар въззивният съд да приема наличие на нарушение на чл. 44а, ал. 3 ЗОЗ при превеждането на сумите по сметка на заложния кредитор, вместо по сметка на депозитаря, той е формирал извод, че това не представлява липса на основание за получаването им от първия, доколкото той е кредитор с валиден залог върху вземане на залогодателя; поради необсъждане от въззивния съд на възраженията на ищеца, че при наличие на конкуренция относно заложеното имущество пристъпилият към изпълнение заложен кредитор следва да удовлетвори вземанията си при стриктно прилагане на поредността на учредяване на особените залози и тяхното вписване в регистъра по чл. 12 ЗОЗ и пр. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подадени отговори от всеки от ответниците по касация - „Б. - 91“ ООД, Д. К. И. и И. В. У., чрез процесуалните им пълномощници, в които е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. С всеки от отговорите е поискано присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция – платени адвокатски възнаграждения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат съставът на въззивния съд на първо място е изложил съображения, че първоинстанционното решение не е недопустимо. Посочил е, че в съответствие с т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС недопустимо е това първоинстанционно решение, което е постановено без конституиране на необходим задължителен другар на една от главните страни в процеса. Такава съвместна процесуална легитимация е налице и в случаите на процесуална субституция (чл. 26, ал. 4 ГПК), изискваща задължително участие като ищец на лицето, чието право е предявено от процесуалния субституент, а в настоящия случай изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и нейният петитум обуславят извод, че предявените в условията на евентуалност искове се водят от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД в негово лично качество, като носител на спорното материално право, а не в качеството на субституент, предявяващ правата на своя залогодател - „Праидгруп“ ЕООД. По съществото на спора съставът на въззивния съд е приел за безспорно следното: Между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, като кредитор, и „Праидгруп“ ЕООД, в качеството на кредитополучател, е сключен Договор за банков кредит № 1310 от 15.07.2015 г., като за обезпечаване вземането на банката бил учреден в нейна полза особен залог на бъдещи парични вземания, представляващи 100 % парични субсидии, предоставяни от Държавен фонд „Земеделие“ по Закона за подпомагане на земеделските производители и останалите нормативни актове, уреждащи подпомагането със субсидии на земеделски производители, дължими за „Кампания 2015“, „Кампания 2016“ и „Кампания 2017“; на 16.07.2015 г. в ЦРОЗ е извършено вписване на същия под № 2015071601131; на 21.07.2015 г. банката съобщила на Държавен фонд „Земеделие“ за вписания залог в съответствие с чл. 17, ал. 2 от ЗОЗ; въз основа на подадено от кредитора „Ти Би Ай Банк“ ЕАД заявление било образувано ч. гр. д. № 1136/2017 г. на Районен съд – Панагюрище, по което в полза на банката била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за вземанията по договора за кредит; за събиране на паричното вземане било образувано изп. д. № 887/2017 г. по описа на ЧСИ Г. Т.; междувременно на 21.12.2016 г. в ЦРОЗ е извършено вписване под № 2016122100199 на учреден особен залог (Договор за учредяване на особен залог от 21.12.2016 г.) от „Праидгруп“ ЕООД в полза на „Б. – 91“ ООД върху земеделски субсидии, предоставяни от Държавен фонд „Земеделие“ по схемите и мерките за подпомагане за стопанската 2016 г., за вземане в размер на 37 089.16 лв. от „Лидер Агро Трейд“ ЕООД по договори за доставка на семена и торове и договор за цесия от 12.03.2016 г.; на 23.12.2016 г. в ЦРОЗ е извършено вписване под № 2016122301386 на пристъпване към изпълнение върху цялото заложено имущество на залогодателя „Праидгруп“ ЕООД, като заявлението за пристъпване към изпълнение е подадено от ответника И. В. У. в качеството му на пълномощник на заложния кредитор „Б. – 91“ ООД; в заявлението е посочена като депозитар отв. Д. К. И. - счетоводител, намираща се към този момент в трудово правоотношение с ответното дружество (факт, изрично признат от него), както и банкова сметка на депозитаря, разкрита в „УниКредит Булбанк“ АД; със съобщение от 23.12.2016 г. „Б. – 91“ ООД, чрез пълномощника си У., уведомило третото задължено лице - ДФ „Земеделие“, за вписване на пристъпването към изпълнение; съгласно приложените по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета от съда и неоспорена от страните, се установява, че в периода 17.03.2017 г. - 29.06.2017 г. Държавен фонд „Земеделие“ е превело по посочената в заявлението банкова сметка сума в общ размер от 67 525.70 лв., представляваща дължими на „Праидгруп“ ЕООД земеделски субсидии за стопанската 2016 г.; представените по делото справки от „УниКредит Булбанк“ АД и изричното признание на „Б. – 91“ ООД установяват, че посочената в заявлението за пристъпване към изпълнение банкова сметка, по която са извършени плащанията, е с титуляр ответното дружество; видно от приложеното по делото преводно нареждане и банкова референция от 30.06.2017 г. „Б. – 91“ ООД е извършило превод на сумата 25 856.84 лв. в полза на „Праидгруп“ ЕООД с посочено основание „надпреведена сума от Държавен фонд „Земеделие““; на 12.08.2021 г. е била връчена нотариална покана на Д. К. И., с която „Ти Би Ай Банк“ ЕАД отправило молба към същата да изпълни задълженията си по чл. 39 от ЗОЗ в качеството си на депозитар по вписано пристъпване към изпълнение от страна на „Б. – 91“ ООД, като с писмо от 21.09.2021 г. ответницата И. отрекла да е приемала да бъде депозитар по твърдяното пристъпване към изпълнение, поради което да дължи действия по реда на ЗОЗ, както и да е получавала суми по своя банкова сметка по повод същото; видно от ел. кореспонденция между адв. Г. Б. и Д. М. - пълномощник на ищеца по делото, първият изискал представянето на декларация относно размера на претендираните от банката вземания с оглед извършване на разпределение, на което било отговорено, че банката ще предостави такава информация по реда на ЗОЗ единствено на депозитаря на „Праидгруп“ ЕООД. При тези данни, като е взел предвид изложените от ищеца в исковата молба и уточненията към нея фактически твърдения, въззивният съд е приел, че предявеният срещу „Б. - 91“ ООД иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - състав на неоснователно обогатяване при начална липса на основание, като между даващия и получаващия не следва да съществува правоотношение, което да поражда задължение за изпълнение. Посочил е, че при такъв иск в тежест на ответника е да установи наличието на основание за получаване на сумата. За да отхвърли иска на банката срещу „Б. - 91“ ООД решаващият съдебен състав е изложил мотиви, че заложното право върху вземане по ЗОЗ възниква по силата на договор между заложния кредитор и залогодателя, който подлежи на вписване в публичния ЦРОЗ по партидата на залогодателя. В редакцията на ЗОЗ до 30.12.2016 г. вписването има оповестително действие (чл. 30, ал. 1) и осигурява противопоставимост на вписаните обстоятелства по отношение на третите лица – вписаното обстоятелство се счита известно на третите добросъвестни лица от деня на вписването, като оповестителното действие е ограничено до случаите, при които трето лице придобива права върху заложеното имущество от лице, срещу което залогът е вписан. За да породи действие спрямо заложния длъжник, който не е страна по договора, залогът следва да му бъде съобщен, като съобщението има законово определено съдържание и може да бъде направено както от залогодателя, така и от заложния кредитор (чл. 17, ал. 1 и ал. 2 ЗОЗ). Вписването прави залога противопоставим на третите лица (чл. 12, ал. 1 ЗОЗ). Изхождайки от тази законова уредба и установените по делото факти, въззивната инстанция е обосновала извод, че ответникът „Б. – 91“ ООД е притежавал валидно заложно право върху вземане на „Праидгруп“ ЕООД от Държавен фонд „Земеделие“ – залогът е бил вписан в ЦРОЗ и фактическият състав по учредяването му е бил изцяло осъществен. С оглед на това, вписването на пристъпване към изпълнение е дало право на дружеството, като заложен кредитор, да предприеме изпълнение по отношение на заложеното имущество без съдебна намеса. С вписването на пристъпване към изпълнение в ЦРОЗ третите лица се считат уведомени, че правото на разпореждане със заложеното вземане преминава в патримониума на заложния кредитор. В съответствие с нормата на чл. 34, т. 2 ЗОЗ ответното дружество е уведомило заложния длъжник за вписването на пристъпване към изпълнение по отношение на вземането, като по делото не е спорно, че след известяването на третото задължено лице то е извършило плащане по посочената в заявлението за пристъпване към изпълнение банкова сметка с титуляр „Б. - 91“ ООД. Според въззивния съд, преводът на сумите по сметка на заложния кредитор, а не на депозитаря, не е в съответствие с разпоредбата на чл. 44а, ал. 3 ЗОЗ, но не представлява липса на основание за получаването им от първия – ответникът е кредитор с валиден залог върху вземане на залогодателя „Праидгруп“ ЕООД, по който залог е вписано пристъпване към изпълнение, и заложният длъжник е изпълнил задължението си да извърши плащане на заложеното вземане, т. е. налице е основание за получаването на сумата и не е налице неоснователно разместване на имуществени блага, още повече, че липсва неоснователно разместване на имуществени блага от патримониума на ищеца към патримониума на ответното дружество и съответно обедняване на първия поради това, че процесната сума не е напуснала имуществената му сфера или поради неполучаването ѝ от него. За неоснователен е намерен и евентуално предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД срещу ответницата Д. К. И. по съображения, че при този състав на неоснователно обогатяване следва между страните да е налице валидно правоотношение, по което се извършва престирането, но впоследствие да отпадне основанието, породило облигационната връзка, докато установените по делото факти не могат да обосноват извод за обогатяване на ответницата, защото категорично е установено, че процесната сума е постъпила по банкова сметка на ответното дружество, а не по открита на нейно име специална сметка в банка, по която да са преведени сумите, получени при изпълнение върху заложеното имущество, и следователно няма как да е налице и обедняване на ищеца. По третия евентуален иск по чл. 59 ЗЗД въззивният съдебен състав е изложил мотиви, че съобразно твърденията на ищеца ответникът по този иск И. В. У., получавайки процесната сума по посочената от него в заявлението за пристъпване към изпълнение банкова сметка, се е обогатил за сметка на банката, която е първи по ред заложен кредитор. От данните по делото се установява, че извършените от ответника действия по подаване на заявление за вписване на пристъпване към изпълнение са в изпълнение на възложените му права с представеното по делото пълномощно. Установено е, че посочената от него в този документ банкова сметка не му принадлежи, той не е осъществил фактическа власт върху получената по нея парична сума и не се е ползвал от същата, в резултат на което няма как ищецът да е обеднял, а този ответник да се е обогатил, поради което не е налице хипотезата на чл. 59 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Въззивното решение следва да се подложи на касационна проверка относно неговата допустимост, за която съдът е длъжен да следи служебно, а не само с оглед наведените в касационната жалба оплаквания. При формиран извод за вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, в производството по чл. 288 ГПК касационният съд не дължи обсъждане на останалите релевирани основания за достъп до касационен контрол по чл. 280 ГПК. За разглеждане на касационната жалба се дължи предварително внасяне на държавна такса в размер на 690.50 евро. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение