Определение № 1132 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2808/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 2145/27.04.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 3439/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 20047843/13.07.2022 г. по гр. дело № 48334/2020 г. на Софийския районен съд (СРС), жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата С. В. Ш., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение, по което наказателното производство е прекратено – ДП № 720/26.11.2003 г. на СО-СГП и пр. пр. № 3880/2013 г. на СГС, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 04.10.2019 г. до окончателното заплащане на сумите.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която е уважен изцяло искът за обезщетението за имуществените вреди – за сумата 600 лв., ведно с присъдената законна лихва върху нея. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на този иск е до 5 000 лв. По тези съображения касационната жалба на ответника следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата `и част касационната жалба на ответната ПРБ е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди; и 2) как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 673/15.05.2010 г. по гр. дело № 1916/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 62/27.02.2012 г. по гр. дело № 1065/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 123/23.06.2013 г. по гр. дело № 254/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 166/08.06.2016 г. по гр. дело № 631/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 395/18.01.2012 г. по гр. дело № 159/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 300/22.10.2015 г. по гр. дело № 527/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 311/14.03.2018 г. по гр. дело № 300/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 337/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 407/26.05.2010 г. по гр. дело № 1273/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 302/04.10.2011 г. по гр. дело № 78/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр. дело № 2516/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.

Насрещната страна – ищцата С. Ш., чрез процесуалния си пълномощник адв. И. В., в отговора на касационната жалба излага становище и лаконични съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване.

Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.

За да сподели извода на първата инстанция, че размерът на процесното обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата 6 000 лв., въззивният съд, позовавайки се на практиката на ВКС, е приел, че в случая релевантните факти за определяне на обезщетението са следните: Тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко престъпление, по квалифициран състав, като ищцата е била застрашена от наказание ефективно лишаване от свобода. Продължителността на проведеното наказателно преследване – общо около 6 години – само в досъдебна фаза, като не са били провеждани интензивни процесуални действия, а продължителността на наказателното производство, предвид фактическата и правна сложност на делото, леко надвишава разумния срок. Наложената мярка за неотклонение – подписка, която не е засегнала съществено ищцата. Взел е предвид и че на ищцата не е налагано наказание, тъй като делото е прекратено в досъдебна фаза. Отчел е също, че няма влошаване на здравословното състояние на ищцата, освен психологични проблеми, както и че страданията и неудобствата в личния и живот не е доказано да са били по-големи от обичайните, не е имало затруднения в работата и, към датата на повдигане на обвинението ищцата е била на 62 години и после – в пенсионна възраст. Съдът е приел също, че тя безспорно е имала негативни емоции от воденето на наказателното производство, изпитала е притеснения и други отрицателни чувства от обвинението. Приел е, че са недоказани твърденията и за възникнали семейни проблеми между нея и съпруга и, които да се дължат само на воденото наказателно производство, нито какви са били тези отношения преди повдигане на обвинението. СГС е отчел още, че ищцата е неосъждана, а сумите и злоупотребите, за които е била обвиняема, са били много големи, както и че тя претърпяла стрес в личния си живот и притеснения на работното си място, и то в края на трудовия си път, когато е естествено да е била с по-малко сили и с понижен тонус. Въззивният съд е съобразил и обстоятелствата, че макар спрямо ищцата да не са извършвани интензивни процесуални действия и обвинението срещу нея е било повдигнато едва на 28.05.2013 г., тя е била разпитана като свидетел по досъдебното производство още на 02.03.2004 г., като повдигнатото `и обвинение като „помагач“ повече от 9 години след това няма как да не е оставило у нея притеснението, че макар и много стар, случаят вече е „разплетен“ от прокурорите и ще достигне до съдебна фаза. СГС е отчел още и обществено-икономическите условия, както и съдебната практика, според която, при липса на други относими обстоятелства – други осъждания, ръководна или публична длъжност, влошено здраве и пр., е разумно да се определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на около 1 000 лв. за всяка година наказателно преследване.

Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените мотиви към обжалваното решение въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от касатора ПРБ решения на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е приключило в разумен срок; дали е взета, както и вида и тежестта на взетата мярка за неотклонение; други наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – професия, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно, обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.

Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение не е в противоречие, а напротив – в съответствие е с така цитираната практика на ВС и ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Следователно, в случая не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също са възприети горните принципни разрешения, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищцата – адв. И. В. В., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ, осъществена чрез подаването на отговора на касационната жалба Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа съдът `и определя възнаграждение в размер 300 лв. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение