Определение № 3311 от 01.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. А., чрез адв. Я. Д., срещу въззивно решение № 1509 от 08.12.2022 г. по в. гр. д. № 1529/2022 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 50 от 10.02.2022 г. по гр. д. № 583/2021 г., поправено с решение № 137 от 13.04.2022 г., на Софийски окръжен съд, А. А. А. е осъден да заплати на „Жо Транс – БГ“ ООД, на основание чл. 203, ал. 2, пр. 2 КТ, във връзка с чл. 45 ЗЗД и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 26 213,11 лева, представляваща имуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на ПТП, настъпило на 19.08.2020г. по вина на ответника, изпълняващ по трудов договор длъжността „шофьор“ в ищцовото дружество и изразяващи се в стойността на повредения и унищожен при катастрофата товарен автомобил микробус „Мерцедес Спринтер“, собственост на ищеца, както и в стойността на заплатените от ищеца такси за транспортиране на ранените при произшествието до болница и на катастрофиралото МПС до паркинг, за четиридневен престой на МПС на него и на свързаните с тези действия, за процесуално представителство на водача на МПС – А. А., пред ПУ в [населено място], за адвокатската му защита и съдействие и за репатриране на катастрофиралото МПС до Република България, ведно със законната лихва върху главницата от 26 213,11 лв., считано от 06.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „За уважаване на иска по чл. 203, ал. 2, предл. 2 КТ необходимо ли е престъплението да е установено по надлежния ред, респ. по делото да е представен официално заверен препис с отбелязване датата на влизането в законна сила на присъда, постановена от наказателен съд?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 8 от 01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г. на IV г.о., решение № 9 от 31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. на IV г.о. и решение № 180 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 3502/2017 г. на IV г.о. В условията на евентуалност във връзка с поставения въпрос касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.; 2/ „При разглеждане на иск по чл. 203, ал. 2, предл. 2 КТ допустимо ли е установяването на престъплението с друг съдебен акт, различен от присъда (определение, разпореждане, заповед и др.)?“ – твърди се противоречие с решение № 8 от 01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г., решение № 9 от 31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. и решение № 180 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 3502/2017 г. – и трите на IV г.о. на ВКС. Жалбоподателят отново поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в условията на евентуалност.; 3/ „В контекста на разпоредбата на чл. 203, ал. 2, предл. 2 КТ постановките на чл. 3, параграф 3 и съображение 13 от Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета от 24 юли 2008 г. и на т. 2 от Решение на Съда (пети състав) от 21 септември 2017 г., Т. Б. (дело C-171/16) допустимо ли е да се прилагат и за зачитане от български граждански съд на друг съдебен акт, различен от присъда (определение, разпореждане, заповед и др.), постановен от съда на друга държава членка в рамките на специално наказателно производство?“ – касаторът поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че по така формулирания въпрос няма налична практика на касационна инстанция, поради което същият е от значение за правилното прилагане на закона, както и за развитието на правото; 4/ „Основание ли е за възникване на отговорността по чл. 203, ал. 2, предл. 2 КТ наличието на непредпазливост (небрежност) като форма на вината при извършеното престъпление или при последното е необходимо да е налице умисъл у работника?“ – сочи се противоречие с решение № 870 от 27.02.2011 г. по гр. д. № 137/2010 г. на IV г.о. на ВКС; 5/ „За уважаване на иска по чл. 203, ал. 2, предл. 2 КТ необходимо ли е причинените вреди от престъплението да са съставомерни, респ. предвидени в законовия състав на съответното престъпление?“ – твърди се, че не е налице практика на касационната инстанция, поради което същият е от значение за правилното прилагане на закона, както и за развитие на правото; 6/ „Длъжна ли е въззивната инстанция при разрешаване на правния спор по същество да обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея, като изложи мотиви по всички възражения на страните, и неизпълнението на това задължение представлява ли съществено процесуално нарушение?“ – сочи се противоречие с решение 2 № 60156 от 14.07.2021 г. по гр. д. № 3156/2020 г. на III г.о. на ВКС; 7/ „При предявен иск по чл. 203, ал. 2, предл. 2 КТ, когато претендираните вреди съставляват нанесени щети върху МПС, (вкл. и в резултат на ПТП) собственост на работодателя, техният размер следва ли да се определи съобразно чл. 499, ал. 2 КЗ, респ. Наредба № 49 от 16 октомври 2014 г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз и приетата с нея Методика за уреждане на претенции за обезщетение за обезщетение на вреди, причинени на моторни превозни средства чрез прилагането им по аналогия?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответната страна „Жо Транс – БГ“ ООД не е взела становище по жалбата в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е установил като безспорно между страните, а и установено от приетите по делото писмени доказателства, че между тях са съществували валидни трудови правоотношения по силата на сключен на 27.02.2020 г. трудов договор, въз основа на който ответникът е изпълнявал при ищеца – негов работодател длъжността „шофьор“. Установено е още, че със заповед на работодателя ответникът бил командирован от 17.08.2020 г. до 20.08.2020 г. като водач на микробус „Мерцедес Спринтер“ с рег. [рег.номер на МПС] до [населено място] и обратно – [населено място]. Констатирано е, че с наказателното определение на Окръжния съд в У., ответникът е признат за виновен за извършено от него престъпление по чл. 235, ал. 1 НК, чл. 13, ал. 1 от НК. Доколкото в определението изрично е посочено, че не подлежи на обжалване, то е влязло в сила на 27.05.2021 г. Като безспорни между страните са установени още настъпването на местопроизшествието и вината на ответника за него. От приетите по делото писмени доказателства и неоспореното от страните заключение на ССчЕ въззивният състав е установил, че ищецът е направил следните разходи: за транспортиране на ранените до болница и на катастрофиралото МПС до паркинг, за четиридневен престой на МПС на него и свързаните с тези действия такси по издадена фактура № ASSIS - 2020 - 571/28.08.2020 г. от фирма „Асистънс 7/24"“ ООД, [населено място], Република У., на стойност 730 евро, с левова равностойност от 1 427, 76 лева; за процесуално представителство на водача на МПС – А. А., пред ПУ [населено място] от д-р В. Н. /26.08.2020 г. и извършен банков превод в негова полза на 24.08.2020 г. в размер на 300 евро, с левова равностойност от 586. 75 лева; за адвокатска защита и съдействие на водача 3 на МПС – А. А., от д-р Е. Нийнтрай и извършен банков превод в негова полза на 27.08.2020 г., в размер на 1 500 евро, с левова равностойност 2933, 75 лева; за репатриране на катастрофиралото МПС до Република България на 27.08.2020 г. са издадени два броя командировъчни заповеди от Б. Т. – управител във фирма „Жо транс – БГ“ ООД, с които се командироват Г. Б. и А. Т., с маршрут: от [населено място], Република България до [населено място], Република У. и обратно, за период от два дни - 27.08.2020 г. до 28.08.2020 г. и със задача: прибиране на МПС след пътно произшествие. Съгласно заповедите, командированите лица са с право на дневни пари: Г. Б. – 70 EUR на ден, А. Т. – 35 EUR на ден. Изтъкнато е, че съгласно разходен касов № 41387/28.08.2020 г. на Г. Б. са изплатени общо 469, 40 лева за командировката, представляващи левовата равностойност на дневните в размер на 140 EUR /2 дни х 70 EUR/ и 100 EUR за пътни такси, а съгласно разходен касов № 41388/28.08.2020 г., на А. Т. са изплатени общо 136, 91 лв. за командировката, представляващи левовата равностойност на дневните в размер на 70 EUR /2 дни х 35 EUR /. Пари за транспорт - 100 EUR за командировката. Обобщено е, че съгласно заключението на вещото лице, общият размер на разходите, направени от ищеца „Жо транс – БГ“ ООД възлиза на сумата от 5 743, 11 лв. Въззивната инстанция е намерила още, че от приетото по делото заключение на САТЕ се установява, че пазарната стойност на микробус „Мерцедес Спринтер“ с рег. [рег.номер на МПС] към 19.08.2020 г. възлиза на сумата от 20 650 лв. Установено е, че катастрофиралият автомобил е предаден за скрап и е отписан от активите на дружеството ищец. Констатирано е още, че размерът на вредите в условията на тотална щета на процесния автомобил с приспадане на стойността, получена от предаването на автомобила за скрап е 14 275 лв. Отбелязано е също, че видно от извършеното върху свидетелство за регистрация част І отбелязване, регистрацията на автомобила е прекратена на 04.01.2021 г. При тези фактически данни съдът е намерил от правна страна, че е предявен иск по чл. 203, ал. 2, пр. 2 КТ във връзка с чл. 45 от ЗЗД за обезщетяване на вредите, претърпени от ищеца вследствие на ПТП, настъпило на 19.08.2020 г. по вина на ответника, изпълняващ по трудов договор длъжността „шофьор“ в ищцовото предприятие. Приел е, че когато вредата е причинена по небрежност, но деянието съставлява престъпление, то тогава работникът носи пълна имуществена отговорност. Съобразил е, че във втората хипотеза на чл. 203, ал. 2 от КТ, законодателят не е направил изрично разграничение дали се касае за умишлено или непредпазливо престъпление, следователно достатъчно е вредата да е настъпила в резултат на извършено от работника престъпление, без значение вида на вината – умисъл или непредпазливост. В този смисъл въззивният съд се е позовал на решение № 75 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 733/2012 г., ІV г. о., ГК, в което съставът на ВКС е приел, че когато трудовата злополука е причинена от работника по 4 непредпазливост, но в резултат на извършено от него престъпление, както е и в процесния случай, то отговорността на ответника е в пълен обем – до размера на всичко платено. Предвид горното за неправилен е приет изводът на първоинстанционния съд, че ответникът може да носи само ограничена имуществена отговорност, тъй като престъплението е извършено по непредпазливост, а причинените материални щети на процесния товарен автомобил, собственост на ищцовото дружество, не са съставомерен елемент от извършеното от ответника непредпазливо престъпление. Намерено е също така, че видно от приетия по делото и неоспорен от ответника доклад за пътно транспортно произшествие с ранени лица, по отношение на процесния автомобил са констатирани материални щети на приблизителна стойност 1 000 000 унгарски форинта, което в левова равностойност по валутния курс към 19.08.2020 г. възлиза на сумата от 5 591, 44 лв. Посочено е, че в резултат на виновното деяние на ответника са причинени както средни телесни повреди, така и значителни материални щети, но според съдебна практика, в този случай е налице едно престъпление, тъй като съставът на по-тежкото престъпление – причиняване телесни увреди поглъща по-лекото – причиняването на значителни имуществени вреди. Изтъкнато е, че ответникът е признат за виновен именно за причиняване на телесни увреждания с цитираното по-горе наказателно определение. За неоснователно е прието възражението на ответника, че наличието на престъпление като елемент от фактическия състав на пълната имуществена отговорност на работника по смисъла на чл. 203, ал. 2 КТ не е установено по надлежния ред. Въззивният състав е приел, че определението на унгарския окръжен съд следва да бъде зачетено от настоящия граждански съд, така както би зачел съдебен акт на български наказателен съд на основание член 3, параграф 3 и съображение 13 от Рамково решение 2008/675. Посочил е, че определението е постановено от съд на друга държава членка на ЕС, а съобразно Решение от 21 септември 2017 г., Б., C-171/16, EU:C:2017:710, Съдът на ЕС приема, че рамковото решение цитирано по-горе, не допуска вземането предвид в държава членка на предишна присъда, постановена от съд на друга държава членка, да бъде обусловено от предварителното провеждане на национална процедура за признаване на тази присъда от компетентните съдилища на първата държава членка, каквато е разглежданата в главното производство процедура, предвидена по-конкретно в членове 463- 466 от Наказателно-процесуалния кодекс. При тези съображения е формиран извод, че наказателното определение на Окръжен съд на [населено място], постановено на 27 май 2021 г., по дело номер 1. Врк. 98/2021/3, като постановено в друга държава членка – У., трябва да се вземе предвид от въззивния съдебен състав такова, каквото е постановено. Въззивният съд е намерил за преклудирано възражението на ответника в отговора на въззивната жалба за липса на влязла в законна сила 5 присъда, постановена по надлежния ред, както и оспорването на представеното още с исковата молба копие с превод на наказателно определение с твърдението за липса на печат и подпис върху него. Посочил е, че това писмено доказателства е представено с исковата молба, поради което и най-късно с отговора си ответникът е следвало да го оспори, включително и с възраженията изложени в отговора, че същото не е влязло в сила, не е породило правните си последици или че с така представеното копие не се установява фактът на влизане в сила на присъдата. Доколкото такива възражения с отговора не са въвеждани, то е прието, че основание чл. 133 ГПК са преклудирани. С оглед на така гореизложеното въззивният състав е приел, че с ангажираните по делото писмени и гласни доказателства ищецът безспорно е доказал, че ответникът е причинил на своя работодателя вреда в резултат на престъпление, за което е осъден по надлежния ред в У. и е налице причинна връзка между неправомерните му действия при управление на автомобила и настъпилата за ищеца имуществена вреда. Посочил е, че с ангажираните по делото писмени доказателства е установено, че ответникът, намиращ се в трудови правоотношения с ищцовото дружество, е причинил трудова злополука по непредпазливост, но в резултат на извършено от него престъпление. По отношение на размера на иска, въззивната инстанция е съобразила, че размерът на претърпяната от ищеца вследствие на ПТП вреда следва да се определи като от справедливата средна пазарна стойност на товарния автомобил в размер на 20 650 лв., съобразно заключението на ССчЕ, се приспадне получената за него, след бракуването му, от ищеца сума в размер на 180 лв. Посочено е, че този размер и съобразно заключението на ССчЕ възлиза на сумата от 20 470 лв., в който размер искът се явява основателен. За неоснователно е прието възражението на ответника, че по делото липсват доказателства за „тотална щета“ по отношение на процесния товарен автомобил. Такива доказателства според въззивния състав са доказаното по делото прекратяване на регистрация на превозното средство на 04.01.2021 г., както и предаването му за скрап на 18.01.2021 г. По отношение на претендираните от ищеца вреди, изразяващи се в стойността на заплатените от него такси за транспортиране на ранените до болница и катастрофиралото МПС до паркинг, за четиридневен престой на МПС на него и свързаните с тези действия, за процесуално представителство на водача на МПС, за адвокатска защита и съдействие и за репатриране на катастрофиралото МПС до Република България на 27.08.2020 г, съдът е посочил, че тези вреди безспорно също се намират в пряка причинна връзка от реализираното виновно от ответника ПТП в У.. Изтъкнато е, че техният размер възлиза съобразно заключението на ССчЕ общо на сумата от 5 743, 11 лв., или общият размер на вредата възлиза на сумата от 26 213, 11 лв., до който размер искът е приет за основателен. Констатирано е, че са налице писмени доказателства, неоспорени от ответника, удостоверяващи 6 извършените от ищеца плащания, които са изцяло във връзка с осъщественото пътно транспортно произшествие и отстраняване на последиците от него. Предвид горното обжалваното решение е отменено в частта, с която исковата претенция е отхвърлена до сумата от 26 213, 11 лв. и потвърдено за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 27 034, 23 лв. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване в обжалваната част от въззивното решение. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи, втори и трети въпрос, не могат да обосноват основание за достъп до касация. Първият въпрос не е формулиран в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а е привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. В обжалваното решение съдът не е формирал извод, че не е необходимо престъплението да е установено по надлежния ред, нито извод, че осъществяването на престъплението може да се приеме за установено и без по делото да е представен заверен препис с отбелязване датата на влизането в законна сила на присъда, постановена от наказателен съд? В случая съдът е анализирал представеното доказателство в заверен от страната – ищец препис и е обосновал извода си, че с наказателното определение на Окръжния съд в У., ответникът е признат за виновен за извършено от него престъпление по чл. 235, ал. 1 НК, чл. 13, ал. 1 от НК и му е наложено административно наказание глоба. Доколкото в определението изрично е посочено, че не подлежи на обжалване, съдът е приел и това, че същото е влязло в сила на 27.05.2021 г. - датата на постановяването му. При формирането на този си извод съдът се е съобразил със задължителните постановки на т.15 от ТР№ 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, според които понятието "присъда", употребено в чл. 300 ГПК следва да се тълкува като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в извършването на престъпно деяние. Въпреки това съдът е констатирал и това, че възражението за липса на влязла в сила присъда, доколкото е изтъкнато за първи път в отговора на въззивната жалба е преклудирано съгласно правилото на чл. 133 ГПК. Въззивният състав е посочил, че копието с превод на наказателното определение на унгарския съд е представено с исковата молба, поради което ответникът най-късно с отговора си е следвало да го оспори, но не е сторил това. Развитите от него доводи в отговора на исковата молба са единствено, че не е установено „надлежно“ извършване на престъпление, което да е основание за ангажиране на пълната му имуществена отговорност, тъй като формата на вината, която изисква чл.203, ал.2, пр.2 КТ е умисъл, а не небрежност, както е приел унгарският съд. Следва да се посочи и това, че не се установяват и поддържаните допълнителни основания по чл.280 т.1 и т.3 ГПК. Не може да се обоснове извод за противоречие между въззивното решение и посочените от касатора съдебни актове, тъй като последните дават отговор на правни въпроси, които са различни от поставения в изложението, а също - и при различна фактическа обстановка. С решение № 8 от 01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г. на IV г.о. е даден отговор на въпроса за предпоставките за ангажиране на имуществената отговорност в хипотезата на чл.203, ал.2, пр.1 КТ – когато водач на МПС умишлено е причинил вреда на работодателя си, поради открити нелегални емигранти в превозното средство, управлявано от него. С второто решение - решение № 9 от 31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. на IV г.о. - е даден отговор по въпроса: като е налице влязло в сила наказателно постановление, с което водачът на МПС е наказан за нарушение разпоредбите на ЗДП и е причинена имуществена вреда в следва ли да се приеме, че деянието съставлява основание имуществената отговорност се реализира по реда на чл.203, ал.2 КТ - отново хипотезата е по чл.203, ал.2, пр.1 КТ, каквато процесната не е. По идентични съображения не може да се обоснове извод за противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК и с решение № 180 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 3502/2017 г. на IV г.о. И трите решения дават отговор на материалноправния въпрос по приложението на чл.203 ал.2 пр.1 КТ, а в настоящото производство приложимата норма е чл.203, ал.2, пр.2 КТ. Вторият и третият въпрос са процесуалноправни и обобщено се свеждат до въпроса с какви доказателствени средства се установява наличието на престъпление. С цитираните от касатора решения на ВКС, посочени по-горе във връзка с първия въпрос, не е даден отговор на такъв въпрос, поради което няма как да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Същевременно твърдението за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че в мотивите към т.15 от ТР№ 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, по задължителен за съдилищата начин е разяснено, че понятието "присъда", употребено в чл. 300 ГПК, следва да се тълкува като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в извършването на престъпно деяние. Касае се за актове- присъди, решения, определения, с които най-общо казано се решава въпросът за наказателната отговорност на лице, обвинено в извършване на престъпление. На следващо място съгласно чл.8 НК (1): „Присъдата на чужд съд за престъпление, за което се прилага българският Наказателен кодекс, се взема предвид в случаите, установени с международно съглашение, в което участвува Република България.“, а според алинея (2): „Влязла в сила присъда, постановена в друга държава - членка на Европейския съюз, за деяние, което съставлява престъпление по българския Наказателен кодекс, се взема предвид във всяко наказателно производство, което се провежда срещу същото лице в Република България.“ Както е разяснено и в Решение № 7 от 8 26.02.2021 г. на ВКС по н. д. № 891/2020 г., II н. о., НК, а и в много други, за извършването на необходимото "вземане предвид" съобразно чл. 8 НК не се налага изпълнение на процедурата по чл. 463 НПК. Последната предвижда не само признаване, но и изпълнение на присъдата на чуждия съд. Безспорно законодателството ни забранява изпълнението на непризната по съответния ред чужда присъда, но не и зачитането на нейните вторични правни последици. И докато по реда на чл. 463 и сл. от НПК се признават присъди на чуждестранен съд с цел да бъдат изпълнени в България, то когато не става въпрос за изпълнението им, а за зачитане на правните последици на чуждестранната присъда, редът по чл. 463 и сл. от НПК е неприложим. Същото разрешение е приложимо и когато става въпрос за съобразяване на правните последици на присъдата в рамките на гражданскоправен съдебен спор. Формулираните в изложението четвърти и пети въпрос удовлетворяват общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото са обуславящи правните изводи на съда. Същите са взаимосвързани и обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос: „за предпоставките за възникване на отговорността по чл. 203, ал. 2, предл. 2 КТ“. Не е налице обаче специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява заявеното противоречие с посочената от страната практика на ВКС. Напротив – въззивното решение е постановено изцяло в съгласие с установената съдебна практика. Следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС /в този смисъл решение № 75 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 733/2012 г., ІV г. о., на което се е позовал и въззивният съд/ когато виновният работник или служител е причинил трудовата злополука, респ. – увреждането при нея, умишлено или в резултат на извършено от него престъпление, или не при или по повод изпълнението на трудовите си задължения, то тогава регресната му отговорност към работодателя по чл. 202 от КТ, съгласно препращането в чл. 203, ал. 2 от КТ, е по общото гражданско законодателство и е в пълен обем. Разяснено е, че извършеното престъпление от своя страна може да е при форма на вина „умисъл“ или „непредпазливост“. Изтъкнато е също, че законодателят е преценил, че в тези случаи няма основание работодателят да споделя отговорността за вредите от трудовата злополука, наред с виновния работник или служител, който я е причинил умишлено или чрез престъпление, или не във връзка с трудовите си функции, като тези три хипотези са алтернативни помежду си – предвид използвания съюз „или“ в разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от КТ. Непротиворечиво в трудово-правната теория и съдебна практика се приема, че специалният трудовоправен режим на отговорността е приложим само доколкото деянието, с което вредата е причинена, не съставлява престъпление. Това се извлича по аргумент за противното от чл.203, ал.2 КТ, според който работникът или служителят отговаря по правилата на гражданския закон, когато вредата е резултат от престъпление. Двата 9 признака – небрежност и непрестъпност на деянието трябва да са налице кумулативно, за да се приложи специалният режим. При умишлено причиняване на вредата, макар това да не съставлява престъпление, отговорността е по гражданския закон. Отговорността е по гражданския закон и когато, макар вредата да е причинена по небрежност, деянието съставлява престъпление, а така също и когато вредата е причинена не при и по повод изпълнение на трудовите задължения. Всички тези положения са съобразени от въззивния съд в обжалваното решение. В процесния случай въззивният състав е посочил, че е достатъчно вредата да е настъпила в резултат на извършено от работника престъпление, без значение вида на вината – умисъл или непредпазливост. Съобразил е също, че в резултат на виновното деяние на ответника са причинени както средни телесни повреди, така и значителни материални щети. Въззивният състав е отчел, че в този случай е налице едно престъпление, тъй като съставът на по-тежкото престъпление – причиняване на телесни увреди, поглъща по-лекото – причиняването на значителни имуществени вреди. Поради изложеното не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на касационната жалба по изведения въпрос. Наведеният от касатора в изложението шести въпрос е привързан към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросът е поставен във връзка с тезата на жалбоподателя, че въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени във въззивната жалба оплаквания, респ. не е изложил мотиви по всички възражения на страните. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Въззивният състав е посочил мотивите, поради които счита, че предявеният иск с правно основание чл. 203, ал. 2, пр. 2 КТ, във връзка с чл. 45 ЗЗД, е основателен и доказан. Въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което 10 Председател: _______________________ подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковите претенции. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по седмия въпрос, наведен в изложението. Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е правно разрешен от съда, зададен е общотеоретично, а не в контекста на правните му разрешения и не е и обуславящ крайните му решаващи изводи. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е взела становище по касационната жалба и съответно не е поискала присъждането на разноски. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,