Определение № 50184 от 29.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3161/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, против въззивно решение № 77/09.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 672/2021 г. на Окръжен съд - Перник, в частта с която е потвърдено решение № 260830/08.07.2021 г. по гр. д. № 648/2021 г. на Районен съд - Перник, в частта с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на И. Б. К. сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ от повдигнато обвинение по чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4, вр. чл. 194, ал. 1 НК, по което е оправдана с присъда № 25/27.05.2020 г. по НОХД № 00810/2019 г. на Районен съд - Перник, потвърдена с решение № 46/16.11.2020 г. по ВНОХД № 00194/2020 г. на Окръжен съд - Перник, в сила от 16.11.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 16.11.2020 г. до окончателното изплащане и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „За начина на определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД?“ и 2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“. Сочи противоречие по първия въпрос с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т.11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК и т. 19 Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, а по втория с решение № 35/26.01.2009 г. по гр. д. № 6122/2007 г. на ВКС, I г. о., решение № 43/01.08.2000 г. по в. гр. д. № 133/2008 г. на Окръжен съд - Велико Търново и решение № 8/24.02.2009 г. по гр. д. № 402/2008г. на Окръжен съд - Разград. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация И. Б. К., в който излага становище за неоснователност на касационната жалба на Прокуратурата на РБ. Подадена е и насрещна касационна жалба от И. Б. К. против въззивното решение в частта, с която е отменено частично първоинстанционното решение и са отхвърлени предявените от И. Б. К. против Прокуратурата на РБ искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, касателно претендираното обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3000 лв. до присъдения от първата инстанция размер от 5000 лв., както и за имуществени вреди в размер 7377,31 лв., представляваща сбор от сумите: сумата 3377,15 лв. разноски за пътуване и разходи на адвокат през времетраенето на наказателното производство, сумата 3814,37 лв. пропуснати ползи от неполучавана заплата за времето 10.08.2018 г. -09.11.2018 г. и мораторна лихва 181,79 лв. за периода от 16.11.2020 г. - 17.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 16.11.2020 г. до окончателното изплащане. Прокуратурата на Република България е подала отговор ,в който изразява становище за недопустимост и неоснователност на насрещната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: По делото е установено, че на 18.10.2017 г. ищцата И. Б. К. е привлечена като обвиняема за извършване на престъпление по чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4, вр. чл. 194, ал. 1 НК, като е оправдана по повдигнатото обвинение с присъда по НОХД № 810/2019 г. на Районен съд - Перник, влязла в сила на 16.11.2020 г., след потвърждаването й от Окръжен съд - Перник. На 18.10.2017 г. с постановление на разследващия орган спрямо ищцата е взета мярка за неотклонение „подписка“, която е отменена с оправдателната присъда на Районен съд - Перник. Въззивният съд е приел, че наличието на повдигнато обвинение, по което ищецът е оправдан обосновава предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е изложил, че от свидетелските показания се установяват претърпени от ищцата типични за подложен на незаконно наказателно преследване индивид морални страдания, тъй като незаконното наказателно преследване се е отразило върху личния и обществен живот. Ищцата не е доказала по делото претърпени болки и страдания над обичайните такива, които да са произтекли само от наказателното преследване, респ., сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от наказателното преследване. Не е установено по делото воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищцата или да е причинило други неудобства, вън от обичайните, тъй като не се доказват твърденията й, че вследствие само от наказателното преследване: е претърпяла спонтанен аборт; за влошено общо здравословно състояние; е прекратила отношения със сериозния си партньор; при служебни пътувания била тенденциозно щателно проверявана и претърсвана на летище София и др. Действително, воденото срещу дадено лице наказателно преследване е от естество да повлияе отрицателно върху възможностите му за професионална реализация, но в случая такива вреди не се доказват, тъй като ищцата не доказва, че е загубила престижно работно място. Същевременно срокът на наказателното производство от 3 години не е прекомерен и е в рамките на разумния срок, още повече че ищцата е била оправдана още пред първата инстанция. Не се установява по делото продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Протестирането на оправдателната присъда не е допринесло за търпените от ищцата неимуществени вреди, предвид наложената по отношение на нея най-лека мярка за отклонение през периода на досъдебното и съдебното производство пред първата инстанция. Липсват медийно отразяване на случая, както и наложени ограничения в придвижването. За обезщетяване на претърпените неимуществени вреди съдът е приел,че справедливия размер възлиза на 3 000 лв. Отхвърлил е претенцията за имуществени вреди в размер на 7377,31 лв., представляваща сбор от сумите: сумата 3377,15 лв. разноски за пътуване и разходи на адвокат през времетраенето на наказателното производство, сумата 3814,37 лв. пропуснати ползи от неполучавана заплата за времето 10.08.2018 г. - 09.11.2018 г. и мораторна лихва 181,79 лв. за периода от 16.11.2020 г. - 17.02.2021 г., по съображения, че по делото не са представени разходо-оправдателни документи за пътуванията на адвоката, а относно пропуснатите ползи от неполучаване на заплата за съответния период не е установена причинна връзка с повдигнатото обвинение, а напротив те са резултат от личното й решение за напускане на заеманата длъжност. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора Прокуратурата на РБ въпроси. Решението не е постановено в противоречие с цитираната в изложението задължителна практика относно критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД. Съгласно установеното в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Съгласно приетото в каузалната практика на ВКС с оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. В процесния случай въззивният съд е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Съобразил е, че наказателното производство е продължило 3 години, който срок не е прекомерен и е в рамките на разумния, както и, че ищцата е била оправдана още пред първата инстанция. Приел е, че ищцата не е доказала настъпването на вреди над обичайните понасяни от лице, което е обект на незаконно наказателно преследване, както и, че търпените морални страдания са резултат само от процесното незаконно обвинение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Разликата в присъдените от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Разрешението на въззивния съд не е в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че "отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай" и, че "в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай". Разглежданият казус не е такъв. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която "мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност", тъй като липсвали мотиви относно причинно-следствената връзка между незаконното наказателно производство и претърпените неимуществени вреди, каквото е настояването на касатора Прокуратурата на РБ. Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационна проверка на решението. При липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.