Определение № 162 от 12.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 1403/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Вълчин Енерджи” ЕООД, „Феникс Солар” ЕООД, „Солар 11”ЕООД ,”СП02” ЕООД, „Ханово Солар” ЕООД, „Инниммо солар” ЕАД,”Солар Проджектс” ЕАД, „ Джей би Солар” ЕООД и „Чартан Солар Плант” ЕООД против решение № 391 от 18.02.2019 г. по т.д. № 5912/2018г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация- Държавата, представлявана от Министъра на финансите, чрез пълномощника си – юрк. В Б. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280,ал.1 и 2 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са поддържали основания по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поставили са въпросите: Налице ли е годно правно основание за удържане на таксата по чл.35а и сл. от ЗЕВИ и плащането й в държавния бюджет за периода от 01.07.2014г. до 10.08.2014г. доколкото нормите, които са ги уреждали са противоречали на Конституцията на Република България предвид непосредственото й действие”. Страната е поддържала q че по този въпрос е налице противоречие между разрешенията дадени от КС в две негови решения и мотивите на въззивния съд. Подробно е развито разбиране, че с решение №10/94г. КС се обосновава непосредственото действие на Конституцията, като е изведено, че същата е приложимо право, след което е развита защитната теза на касаторите относно недължимост на вземането за такси, тъй като изискването за заплащането им било противоконституционно. Страната подробно е развила защитната си теза и за действие на конституционните норми, които според нея, обхващали и заварените правоотношения и след като факта по удържане на таксите не бил завършен за периода 01.07.2014г. до 10.08.2014г., то решението на КС имало действие и спрямо него. Поддържано е основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е поставен въпросът – „ Получаването на престацията елемент ли е ог фактическия състав на института на неоснователното обогатяване”. Страната е развила своето разбиране по този въпрос, разглеждайки поставените като въпроси различни хипотези, развита подробно е и защитната теза на касаторите, подържана в цялото производство по основателността на исковете.Поставен е въпросът – „ Когато установяването на размер, начисляването, събирането на дължима по закон такса / такса съгл. разпоредбата на чл.35а, 35б и чл.35в от ЗЕВИ, съответно получаването й са станали след влизане в сила на решението на КС,с което съответните норми уреждащи задължението за начисляване и събиране на текста т.е. за „ даване”, са обявени за противоконституционни може ли да се приеме, че е налице даване без основание.” Страната е дала подробен отговор и на този въпрос, съобразно защитната си теза.Поддържано е и основание по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК изведено от касаторите във връзка с изложеното и от това, че според тях, въззивният съд бил направил извод, че ЗЕВИ за процесния период е действащ закон, което противоречало на фактите по делото.Други доводи не са развити. Касаторите не обосновават довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поставеният първи въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно приетата дефинитивност на общото основание с ТРОСГТК № 1 /09г. т.1, тъй като е свързан с установеност на конкретните факти по спора т.е. същият е фактически, а не правен. Освен това, обосноваването му като теза относно непосредственото действие на Конституцията, с оглед възприемане на определени гражданскоправни норми за противоконституционни, без това да е обявено по надлежния ред е правно необосновано, доколкото страната смесва различни понятия като непосредствено действие на Конституцшията – т.е. приложимост на нейни норми, с оглед конкретно правоотношение и без същото да е уредено изрично със закон, респективно когато е налице празнота в закона и понятието „обратно действие” на решението на КС, отречено изрично от Конституцията / чл.151, ал.2 КРБ/. Следователно, така изведеното от страната съждение, с оглед смесването на тези понятия не може да обоснове извода на касаторите, че след като са признати с решение на КС за противоконституционни нормите на ЗЕВИ,следвало да се приеме, че те и преди това решение били такива. Извън това тези въпроси не са били предмет на разглеждане от въззивният съд, който е мотивирал своето решение с разпоредбата на чл.151, ал.2 КРБ относно действието на решението на КС и е обосновал наличие на годно валидно основание преди влизане в сила на това решение на нормите уреждащи дължимостта на спорните такси в процесния период, както и подробно е разяснил, че подаване на справки относно тримесечието обхваща процесния период и законовия начин за отчитане на дължимите суми. Вторият въпрос, с няколко хипотези като подвъпроси, не е релевантен не само поради това че е фактически, обвързан изцяло със защитната теза на касаторите, но и е изцяло неотносимо към мотивите на възивният съд, а възпроизвежда разбирането на касатора отново свързано с действието на решенията на КС. Същото твърдение, относно това, че фактически сумите са получени след влизане в сила на решението на КС е обосновало съдържанието и на последния въпрос, поради което и той не е релевантен, по вече изложените съображения. Извън това страната не е обосновавала и поддържаното от нея допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно разяснената му дефинитивност с т.4 на ТРОСГТК № 1 /09г. като не е разгледала, нито една от разграничените хипотези. Във връзка с липса на релевантно общо основание за допускане на касационно обжалване, следва да се приеме че страната не установява наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от него лаконично като оплакване за това, че съдът не е възприел защитната му теза и е приел приложимост на обявения за противоконститутиционен закон преди постановяване на решението на КС. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала, без да изложи каквито и да било доводи по него, като е възпроизвела оплакванията си за неправилност от касационната жалба, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторите не обосновават извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение