Определение № 514 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3066/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№9257/18.03.2020г., подадена от М. Т. Я., Т. А. Т., К. А. С. и К. Д. К., всички от [населено място], чрез процесуалния им представител адв.Е. А. М. от АК-П., срещу решение №808, постановено на 21.06.2019г. от Окръжен съд – Пловдив, X. гр. състав по в.гр.д.№2484/2018г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ по иска, предявен от Т. Й. А. против П. Т. С., С. Т. С., Е. Г. К., М. К. П., Е. К. К., К. Д. К., Е. Г. Д., Т. С. Т., Г. С. К., Г. Д. М., М. Г. С., Н. А. Д., Т. А. С., М. Т. Я., Й. Н. Б., А. Н. Б., К. А. С., Т. А. Т., Т. Ф. С. и Н. Ф. Т., че към момента на образуване на ТКЗС недвижим имот – нива с площ от 23.1 дка, находяща се в местността „М.“ в землището на [населено място], при съседи: Т. Р. и от три страни път, е била собственост на наследниците на Ф. Я. Ш., б.ж. на [населено място], починал на 23.05.1935г. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и по реда на чл.280, ал.2 ГПК. Според касаторите в обжалваното въззивно решение съдът в противоречие с практиката на ВКС (решение №11 от 30.03.2012г. по гр.д.№471/2011г. на ВКС) не е ценил в цялост всички събрани и представени писмени доказателства и по-специално писмените доказателства, представени от тях в съдебното заседание не по тяхна вина, а по вина на Отдел „Общински имоти“ при [община] – П., от където упорито отказвали да им предоставят поисканите от тях писмени документи в продължение на повече от една година. По така поставения въпрос се позовават и на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, като проддържат, че тези документи са от съществено значение за решаване на гражданскоправния спор по същество. Касаторите поддържат, че в противоречие с практиката на ВКС (решение №176/2010г. по гр.д.№3075/2008г. на III г.о. на ВКС; решение №163/2011г. по гр.д.№346/2010г. на I г.о. на ВКС и ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС) въвзивният съд е разрешил въпросите за придобивната давност. Поддържат също така, че въззивният съд не е взел под внимание и представените пред първата инстанция официални писмени документи от Държавен архив – П., от които е видно, че са плащали данъци за процесния имот, за къщите и земята към нея, както и селскостопанските сгради, земята, животните. Според касаторите въззивният съд неправилно и в противоречие с определение №77 от 30.01.2012г. на ВКС, ТК, I т.о. е тълкувал представените два броя удостоверения от АД“Р. 95“ – с-Първенец с един и същи номер, но с различно съдържание, както и че в противоречие с практиката на ВКС не е упражнил правомощията си на инстанция по същество и не е изпълнил задължението да извърши самостоятелна преценка на събраните в първата инстанция и пред него доказателства, извършената от него преценка на доказателствата не е пълна и всестранна, като доказателствата не са съотнесени като правно релевантни факти към фактическия състав на чл.79, ал.2 ЗС ( решение №254 от 26.05.2010г. по гр.д.№1134/2009г. на I г.о. на ВКС; решение №828 от 22.12.2009г. по гр.д.№2572/2008г. на IV г.о. на ВКС). Изложението съдържа и твърдение, че съдът не приел писмените декларации на свидетелите И. Ц. и М. К. – 98 годишен, единственият жив свидетел, който нямал фактическата възможност да дойде на делото, но пожелал да свидетелства в интерес на правото и закона, както и че съдът не пожелал да изслуша и присъстващите в залата въззивници М. Т. Я. и К. Д. К.. Конкретни правни въпроси във връзка с това твърдение обаче в изложението не се съдържат. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба Т. Й. А., чрез процесуалния си представител адв.М. И. Б. – П. от АК-П., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Т. Й. А. е предявил иск за признаване за установено, че процесният недвижим имот към момента на образуване на ТКЗС е принадлежал на всички наследници по закон на общия наследодател Ф. Ш., с твърдението, че общият наследодател придобил правото на собственост по силата на договор за покупко-продажба, удостоверен с крепостен акт от 1909г. Наследодателят починал през 1935г. и към момента на образуване на ТКЗС имотът принадлежал на неговите наследници по закон. Правния си интерес от предявяването на иска обосновава с обстоятелството, че първоначално правото на собственост върху имота било възстановено по реда на ЗСПЗЗ само на наследниците на М. Ф. К., Н. Ф. С. и Т. Ф. С. – три от общо четирите дъщери на общия наследодател, а по подаденото от него заявление за възстановяване на собствеността на всички наследници на общия наследодател производството е все още висящо. Ответниците К. Д. К., Е. Г. Д., Т. С. Т., Г. С. К., М. Г. С., Н. А. Д., Т. А. С., К. А. С., Т. А. Т. и М. Т. Я. са оспорили така предявения иск с твърдението, че процесният имот е внесен в ТКЗС след като три от дъщерите на наследодателя, а именно М. Ф. К., Н. Ф. С. и Т. Ф. С. са придобили правото на собственост по давност – упражнявали са самостоятелна фактическа власт върху имота, като първоначално в него се намирали селскостопански сгради, а в последствие построили в него къщи и още от 1935г. започнали да владеят имота като свой, като упражняването на фактическата власт продължило и няколко години след внасянето на имота в ТКЗС до 1955г. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните (ищеца и ответниците) са наследници на общия наследодател Ф. Ш., починал на 23.05.1935г., бивш жител на с.ИЗвор, област П., като към датата на смъртта на наследодателя се оформили четири наследствени колена. Прието е, че Т. А. произтича от коляното на Е. Ф. (дъщеря на наследодателя), а ответниците от наследствените колена на останалите три дъщери на наследодателя. Прието е, че съгласно крепостен акт №..., дело №... за придобит имот чрез покупко-продажба на 03.12.1909г., наследодателят Ф. Я. Ш. е придобил правото на собственост върху нива от 23.1 дка в землището на [населено място], м.“М.“, при съседи: Т. Р. и от три страни – път. Прието е за безспорно, че за този имот са подадени четири заявления за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и въз основа на тях са образувани четири преписки: за възстановяване правото на собственост на наследниците на К. А. С., като съпруг на Т. С.; за възстановяване правото на собственост на наследниците на Т. И. С. – съпруг на Н. С.; за възстановяване правото на собственост на наследниците на Д. Н. К. като съпруг на М. К.; за възстановяване правото на собственост на всички наследници на Ф. Я. Ш.. Прието е за установено също така, че по заявленията, подадени от трите колена на дъщерите на общия наследодател са постановени решения за възстановяване на собствеността, докато административното производство по заявлението за възстановяване на собствеността на наследниците на Ф. Я. Ш. е все още висящо, което според въззивния съд обосновава извод за наличие на спор за материално право, а оттам и на правен интерес от предявяването на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Прието е, че преценката следва да бъде извършена към момента на образуване на ТКЗС, т.е. към 1951г. Прието е също така, че приживе общият наследодател Ф. Я. Ш. е притежавал правото на собственост и по делото няма данни приживе да се е разпоредил с имота. Въз основа на представеното по делото удостоверение №201 от 31.07.2012г., издадено от „Р. 95“АД – [населено място], е прието, че в запазените архиви на вносителите на земи в ТКЗС [населено място] фигурира името на Ф. Я. Ш. като вносител на земя – нива – 23.100 дка съгласно крепостния акт от 1909г. Според същото удостоверение имотът е внесен в ТКЗС от четирите дъщери на наследодателя, които са изброени поименно. Въз основа на тези данни въззивният съд е приел, че след смъртта на наследодателя Ф. Я. Ш. имотът е внесен в ТКЗС през 1951г. от неговите наследници. Прието е, че този извод не се променя от факта, че за посоченото обстоятелство са издадени две удостоверения от „Р. 95“АД – [населено място], като е взето предвид, че тези две удостоверения не се изключват взаимно, а напротив се допълват и несъмнено свидетелстват, че имотът е внесен в ТКЗС през 1951г. от името на общия наследодател. С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за начина, по който съдът следва да извърши преценка на две доказателства (в случая удостоверения) с един и същи номер, но с различно съдържание – както е посочено в обжалваното решение, двете удостоверения взаимно се допълват и съдържанието им несъмнено свидетелства за осъществяването само на едно единствено обстоятелство, а именно, че имотът е внесен през 1951г. в ТКЗС от името на общия наследодател, което съответства на трайно установената практика на ВКС. Още повече, че в практиката си ВКС приема, че дори един от наследниците на починало преди образуване на ТКЗС лице да е внесъл само от свое име сънаследствен имот, това не го легитимира като собственик на имота към този момент. С оглед на това становище обстоятелството дали имотът е внесен в ТКЗС от всички наследници на Ф. Ш. или само от част от тях е ирелевантно за правния спор, тъй като само по себе си не обосновава извод, че само вносителите са притежавали собствеността. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил. Соченото от касаторите определение №77 от 30.01.2012г. по ч.т.д.№725/2011г. на I т.о. на ВКС не съдържа становище в обратния смисъл, както се поддържа в изложението – с това определение тричленният състав на I т.о. е констатирал наличие на противоречива практика на състави на ВКС по въпроси, касаещи допустимостта на иск за установяване неистинност на документ и е предложил на ОСГТК на ВКС да постанови тълкувателен акт по тях. В съответствие с практиката на ВКС (решение №828 от 22.12.2009г. по гр.д.№2572/2008г. на IV г.о. на ВКС) е прието, че когато общият наследодател е починал преди кооперирането на имотите, те подлежат на възстановяване на наследниците му, ако съсобствеността между тях не е била прекратена по отношение на тези имоти, като внасянето на имота в ТКЗС от някой от съсобствениците, придобит на основание наследяване, не го легитимира като собственик на целия имот и за да придобие изключителни права върху него, той следва да установи, че е придобил тези права на основание делба или чрез друга правна сделка или въз основа на упражнявано давностно владение. В случая е прието, че ответниците, които оспорват иска, претендират, че имотът е придобит от трите дъщери на общия наледодател – М. К., Т. С. и Н. С., по силата на давностно владение през периода от 1935г. до 1955г., но възражението им е неоснователно. Прието е, че с внасянето на имота в ТКЗС давността се прекъсва, а в периода от 1935г. до 1951г., когато имотът е внесен в ТКЗС, не е изтекъл предвиденият в чл.34 от Закона за давността давностен срок. Поради това е прието, че дъщерите М. К., Т. С. и Н. С. не биха могли да станат собственици на имота по силата на този придобивен способ. Изложени са съображения, че по делото няма и доказателства за установената от трите дъщери фактическа власт върху процесния имот с намерение да го своят, като няма доказателства и за отблъсване на владението на наследниците на дъщерята Е. Ф. Ф.. Именно това съображение е в основата на крайния извод на съда за неоснователността на възражението за изтекла придобивна давност и то изцяло съответства на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която възражението за изтекла придобивна давност може да се приеме за основателно само ако по делото е установено осъществяването на всички елементи от фактическия състав на този придобивен способ. Посочено е, че в съдебното заседание на 24.04.2019г. процесуалният представител на жалбоподателите се е отказал от исканите гласни доказателства, както и че в съдебното заседание на 22.05.2019г. е оставено без уважение искането за приемане на представени писмени доказателства. От самия съдебен протокол се установява, че съдът е отказал да приеме доказателствата по причина, че по делото не е установено, че същите не са били своевременно представени в производството пред първоинстанционния съд, тъй като жалбоподателите не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата. Съображенията, поради които въззивният съд е отказал за приеме, а оттам и да обсъди тези писмени доказателства, съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която за да се допусне събиране на ново доказателство страната трябва да обоснове невъзможността си да узнае, посочи и представи доказателствата до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор (решение №466/27.05.2010г. по гр.д.№1297/2009г. на І г.о. на ВКС). В настоящия случай, въпреки дадената им възможност жалбоподателите не са представили доказателства за установяване на твърдяната от тях причина, поради която не са могли да се снабдят и да представят писмените доказателства своевременно. И тъй като въззивният съд не е обсъдил в решението си само тези доказателства (представени в производството пред въззвния съд, но неприети по делото), то следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за упражняване на правомощията на въззивния съд като инстанция по същество и за изпълнение на задължението да извърши самостоятелна преценка на събраните в първата инстанция и пред него доказателства, която преценка да е пълна и всестранна – всички останали доказателства, които са били представени и приети по делото, са надлежно обсъдени от въззивния съд по предвидения в ГПК ред и доказателственото значение на установените от тях факти и обстоятелства е преценено с оглед съответните материалноправни норми. Не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.2 ГПК – изложените от въззивния съд съображения съответстват на точния смисъл на приложимите правни норми и на трайно установената съдебна практика по тяхното приложение. Правните изводи в обжалваното решение са основани на съдържащите се в него фактически констатации, които са обстойно анализирани от съда и изводите за правните последици от установените по делото факти са основани на приложимите правни норми. Не се установява съдът да е приложил неотносима към настоящия случай правна норма, нито да е тълкувал фактите превратно. Не са нарушени и правилата на формалната логика при обсъждането на фактите и правните им последици. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение