Определение № 377 от 02.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2538/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса, [населено място] срещу решение № 218 от 02.07.2019 г. по в. т. д. № 261/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 134 от 11.03.2019 г. по т. д. № 589/2018 г., с което са уважени предявените от Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс „Свети Иван Рилски“ ЕООД, [населено място] срещу касатора обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 50 061 лв. – главница по фактура № 8570 от 31.07.2015 г. и спецификация към нея от същата дата за извършена болнична помощ по клинични пътеки по договор № 162382 от 19.02.2015 г. за м. юни 2015 г., ведно със законната лихва, считано от 30.07.2018 г. до окончателното й изплащане, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 44 504 лв. – законна лихва върху първата сума за периода от 01.08.2015 г. до датата на исковата молба 29.07.2018г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че решаващият състав не е съобразил установените в специалните нормативни актове правила, касаещи разходване бюджета на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК). Оспорва извода за дължимост на исковите суми по съображения, че същият противоречи на уговореното между страните заплащането на осъществената медицинска дейност да се извърши в рамките на установените лимити в Приложение № 2 към договора. Подробно аргументира застъпваната пред инстанциите по същество своя теза, че заплащането от НЗОК на различните видове медицинска помощ в рамките на обемите, договорени в националните рамкови договори, е в съответствие с разпоредбите на Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), на Наредбата за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ и на ПМС №57/06.03.2015 г. за приемане на методики за остойностяване и заплащане на медицинската помощ, както и че не противоречи на чл. 52, ал. 1 от Конституцията на РБ. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за допуснато процесуално нарушение от страна на въззивния съд, изразяващо се в липсата на обсъждане на заявените във въззивната жалба доводи и възражения. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства; 2. Приложимо ли е правилото на чл. 81, ал. 2 ЗЗД, изключващо ограничените финансови възможности като основание за отпадане отговорността на длъжника в правоотношението да плати дължимото, в отношенията между бюджетно юридическо лице и лечебно заведение – търговец по правноорганизационна форма; 3. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители; 4. Действителни ли са уговорките в сключения договор, с които задължението на НЗОК да заплаща осъществената от лечебното заведение медицинска помощ е ограничено до уговорения в Приложение № 2 към договора обем; 5. Противоречат ли на императивни правила на закона и на основни принципи на задължителното здравно осигуряване клаузите от индивидуалните договори с лечебни заведения, с които се ограничава броя на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности в рамките на гарантирания от НЗОК пакет до определена месечна сума като твърд горен размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица; 6. Противоречи ли уговарянето на лимит на дейности и плащания от НЗОК с установената в чл. 59, ал. 2 ЗЗО, вр. чл. 55, ал. 3 ЗЗО забрана в Националния рамков договор и договорите с изпълнители на медицинска помощ да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор на осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с НЗОК; 7. Противоречи ли уговарянето на лимит на дейности и плащания от НЗОК на забраната да бъдат предвиждани максимален брой извършвани дейности и за разпределение на квоти за изпълнение на такива дейности в болничната помощ, както и на забраната да се предвиждат ограничения в обема и да се въвежда разпределение на извършваните дейности между лечебните заведения“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Според касатора, въпросът „за наличието на утвърдени стойности за оказване на болнична медицинска помощ и като цяло необходимостта от лимитиране на средствата за здравеопазване в противовес на правото на равен достъп до него“ намира противоречиво разрешаване от съдилищата, в подкрепа на което е посочил няколко въззивни решения. На последно място, бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответникът по касация – Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс „Свети Иван Рилски“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 24.10.2019 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че: Между страните е сключен индивидуален договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 162382 от 19.02.2015 г., към който са сключвани и допълнителни споразумения за неговото изменение; Болничното заведение е извършило дейности, включени в основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, чиято обща стойност за съответния месец на 2015 г. превишава стойността на дейностите в болнична медицинска помощ, определена в приложение № 2 към договора – т. н. лимити. За да отговори на спорния по делото въпрос дали надлимитната стойност е дължима, решаващият състав е извършил задълбочен анализ на действалата през спорния период нормативна уредба, регулираща предоставяния на здравноосигурените лица пакет от медицински услуги – чл. 52 от Конституцията на РБ, ЗЗО, ПМС № 57/16.03.2015 г., с което е приета методиката за остойностяване и заплащане на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО и Националния рамков договор за 2015 г. Съобразявайки конституционно гарантираното право на гражданите на здравно осигуряване, на достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване, както и на приложимите законови разпоредби, въззивният съд е направил извод, че изменените с допълнителното споразумение от 06.04.2015 г. клаузи на чл. 20, ал. 1, т. 6, чл. 40, ал. 6 и чл. 53, ал. 1, т. 3 от процесния договор, предвиждащи лимит на дейности и плащания от НЗОК, са нищожни поради противоречието им с императивните норми на ЗЗО, недопускащи в националните рамкови договори да се установяват изисквания за максимален брой извършвани дейности и за ограничение в обема на извършваните дейности от лечебните заведения (чл. 55, ал. 3, т. 5 и т. 6 в редакцията й от ДВ, бр. 101 от 2009 г.) и предвиждащи забрана индивидуалните договори да бъдат сключени при условия, по-неизгодни от приетите с Националния рамков договор (чл. 59, ал. 2ЗЗО). С оглед нищожността на посочените клаузи от договора, решаващият състав е приел, че липсва основание за неплащане на дейностите по клинични пътеки, извършени и отчетени от изпълнителя над определените за съответния период лимитни стойности, поради което е преценил предявените искове за основателни и е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – въпросите да имат обуславящ за изхода на делото характер. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не са изпълнени. По отношение на втория и третия въпрос от изложението отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК се дължи на обстоятелството, че въззивното решение не съдържа произнасяне по тях. Видно от мотивите на акта, решаващият състав изобщо не е обсъждал нито разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД, нито правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ, както и не е тълкувал правата и задълженията на страните по отношение на стойностите, разпределени на отделни изпълнители. С оглед на това, тези въпроси по никакъв начин не са обуславящи за изхода на конкретното дело. Невъзможността да бъде допуснато касационно обжалване по всички останали въпроси (въпрос № 1 и въпроси № 4 - № 7) произтича от това, че същите са относими изцяло към правилността (материална законосъобразност и обоснованост) на изводите на въззивната инстанция по съществото на правния спор. За да бъде даден отговор на тези въпроси, е необходимо да се извърши преценка дали процесните клаузи от допълнителното споразумение от 06.04.2015 г. са нищожни и съответно дали НОЗК може да откаже заплащането на оказана надлимитна дейност, т. е. отговорът на така поставените въпроси предпоставя произнасяне по правилността на обжалвания акт, което обаче е предмет на самия касационен контрол, а не основание за допускането му. Липсата на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, само по себе си, е напълно достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо обсъждането на поддържаното по отношение на поставените въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Що се отнася до въпроса „за наличието на утвърдени стойности за оказване на болнична медицинска помощ и като цяло необходимостта от лимитиране на средствата за здравеопазване в противовес на правото на равен достъп до него“, освен, че е поставен само теоретично, но по отношение на същия се поддържа основание за допускане на касационно обжалване, каквото понастоящем не съществува. След изменението на чл. 280, ал. 1 ГПК с ДВ, бр. 86/2017г. противоречивото разрешаване на въпроса от съдилищата не е сред изчерпателно посочените в закона основания за допускане на касационния контрол. Отделно от това, касаторът не е представил цитираните от него актове на въззивни съдилища, а определенията на ВКС по чл. 288 ГПК за недопускането им до касация не представляват съдебна практика, за да се преценяват предпоставките на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На последно място, не е налице и бланкетно заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК чрез препращане към оплакванията в касационната жалба и поддържаните пред първата и въззивна инстанция доводи, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. При този изход на делото, касаторът следва за заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 866 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой се установява от представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК