Определение № 2134 от 29.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1792/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. Б.-Т. и С. Г. Т., двамата от [населено място], против решение № 2763 от 29.05.2023 г. по в. гр. д. № 11833/2021 г. на Софийски градски съд, Въззивен II-А състав, с което, след частична отмяна на решение № 20151239 от 05.07.2021 г. по гр. д. № 24823/2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 36 състав предявеният от касаторите срещу „Банка ДСК” EАД, [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 8 029.66 лв., претендирана като недължимо платена възнаградителна лихва по договор за кредит за довършителни работи от 11.05.2005 г., е отхвърлен за разликата над сумата 2 735.80 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че възнаградителната лихва за периода след първата година от датата на сключване на процесния договор за кредит е лихвата, съдържаща се не в самия договор, а в приложение 1 към него и че размерът й е в зависимост от възползването на кредитополучателите от ползването на допълнителни услуги, представляващи обвързана продажба. Освен това, касаторите твърдят, че не са изразявали съгласие с начисляването на посочения в приложение № 1 лихвен процент, тъй като същото не е подписано към датата на сключване на договора и липсва яснота кога е съставено и следователно е нищожно. В условията на евентуалност релевират възражение за неравноправност на клаузите в приложение 1, тъй като задължаването на кредитополучателя да превежда работната си заплата при банката, от която е изтеглил кредит и да ползва определени услуги (част от които не са безплатни) срещу намаляване на приложимия по договора лихвен процент, представлява условие във вреда на потребителите съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. В договора за кредит или в отделен акт следва да се съдържа информация за лихвен процент по договор за банков кредит, приложим за целия срок на договора; 2. При обявяване на клауза от договор за банков кредит за неравноправна поради предвидена в нея възможност банката едностранно да променя лихвения процент след изтичане срока, за който е уговорено прилагането на фиксиран лихвен размер, а в отделен акт от договора за срока след изтичане на същия срок е предвидено прилагането на по-висок лихвен процент, кой от двата лихвени процента намира приложение; 3. Отговарят ли уговорките за превод на заплата при банката, от която е изтеглил потребителят кредит, както и задълженията на потребителя да ползва определени платени услуги, предоставяни от кредитиращата банка, на критериите за добросъвестност съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори; 4. Уговорките за превод на заплата при банката, от която е изтеглил потребителят кредит, както и задълженията на потребителя да ползва определени платени услуги от същата банка, представляват ли такива, сключени „във вреда на потребителите“ в контекста на понятието в чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО“. По отношение на първия въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 9 от 27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на I т. о., а за останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва съдебна практика. Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касация – „Банка ДСК” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 02.11.2023 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Въззивният съд е приел за безспорни по делото подписването на процесния договор между страните, броя и размера на извършените изменения на годишния лихвен процент и фиксирането му за първата календарна година. Споделил е извода за нищожност на клаузата на чл. 6, т. 2 от договора и съответно за липса на основание първоначално фиксираният процент на лихвата (6,5 %) да бъде увеличаван за първата година. Счел е обаче, че за периода след първата година, този лихвен процент е неприложим, предвид клаузата на т. 24 от договора и подписаното към него приложение 1 „Условия за ползване на преференциален лихвен процент по жилищен кредит“, в което са посочени конкретни лихвени проценти, приложими след първата година. Застъпил е становището, че след като ищците са се съгласили с тези проценти при подписване на договора чрез подписване и на приложението към него, не може да се счита, че е налице неравноправност поради липса на индивидуално договаряне на лихвения процент. С оглед на това и съобразно заключението на счетоводната експертиза, решаващият състав е приел, че недопустима едностранна промяна на лихвения процент е само промяната, извършена след 21.10.2008 г., получената въз основа на която сума възлиза на 2 735.80 лв. и подлежи на връщане, докато до тази дата измененията са следствие на ясни и разбираеми договорки за конкретни лихвени проценти и платените лихви са дължими. Затова, след частична отмяна на обжалваното решение, е отхвърлил иска за разликата над посочената сума до присъдения от първата инстанция размер 7888.90 лева. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първият от поставените въпроси е от значение за изхода на конкретното дело, доколкото въззивният съд е съобразил размера на лихвения процент, посочен в клаузите на приложение № 1 към процесния договор, а не размера, който първоначално е уговорен в договора. Поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1 ГПК обаче е недоказано. Постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС, на което се позовават касаторите, е напълно неотносима съдебна практика, тъй като същото изобщо не третира въпроса къде следва да се съдържа информация за лихвения процент, т. е. само в договора или и в приложение към него. Останалите въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. За въпрос № 2 този извод следва от обстоятелството, че същият е относим към правилността на въззивния акт, тъй като отговорът му е предпоставен от тълкуването на доказателствата по делото (на договора за кредит и приложенията към него), правилността на което е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Що се отнася до другите два въпроса, обжалваното решение изобщо не съдържа произнасяне по тях. Видно от мотивите на същото, решаващият състав не е обсъждал дали уговорките в приложението за превод на заплата при банката и за ползване на определени платени услуги, предоставяни от кредитиращата банка, отговарят на критериите за добросъвестност и са сключени „във вреда на потребителите“ по смисъла чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО. Ето защо, тези въпроси нямат значение за решаването на спора. Освен поради отсъствие на общата предпоставка, въпросите по т. 2 - т. 4 не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради недоказаност на поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърдението за липса на съдебна практика не обосновава извод за наличие на формиращите това основание две кумулативни предпоставки съгласно разясненията в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Поради напълно бланкетното му заявяване, без излагане на каквито и да било аргументи, не подлежи на обсъждане и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Банка ДСК” ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК