Определение № 125 от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2028/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. Н., подадена чрез пълномощниците адв.Х. Х. и адв. И. Г., против решение № 786 от 17.02.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 9392/2022г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 7190 от 27.06.2022г. по гр.дело № 46368/2022г. на Софийския районен съд, ГО, 87 състав за отхвърляне на предявените от Н. против Агенцията за държавна финансова инспекция, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 КТ- за признаване незаконността и отмяната на уволнението на ищеца от длъжността „Директор на АДФИ“, извършено на основание чл. 19а, ал.2 от Закона за администрацията със Заповед № П-163/02.06.2021г. на министъра на финансите и за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора въззивният съд не е съобразил, че посочените в чл.9, ал.3 ЗДФИ основания за прекратяване на трудовото правоотношение на директора на АДФИ ограничават приложното поле на чл.19а, ал.2 ЗАдм, тъй като чл.9, ал.3 ЗДФИ се явява специална норма, а и нов закон спрямо чл.19а, ал.2 ЗАдм. В тази връзка в допълнително представеното изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и формулира следните въпроси, за които твърди, че са обуславящи правните изводи на съда и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Дължи ли съдът изследване на основанията за прекратяване на трудовото правоотношение, посочени в чл.9, ал.3 ЗДФИ, когато ТПО на директора на АДФИ е прекратено в рамките на мандата му едностранно от органа по назначаването или обхватът на преценката е ограничен от разпоредбата на чл.19а, ал.2 от ЗАдм; 2. Подлежи ли на съдебен контрол преценката на органа по назначаване за допуснато по време на мандата грубо нарушение или системно неизпълнение на задълженията на директора на АДФИ или възможността за прекратяване на ТПО е по целесъобразност, без да се изследват мотивите за прекратяването; 3. Има ли право органът по назначаването да прекрати едностранно и по своя преценка ТПО на директора на АДФИ преди изтичане на мандата му; 4. Нормата на чл.9, ал.3 ЗДФИ явява ли се специална разпоредба спрямо чл.19а, ал.2 ЗАдм. Според касатора въззивното решение е и очевидно неправилно, поради което счита, че следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба-Агенцията за държавна финансова инспекция, чрез пълномощника А. Д.–началник на Правна дирекция, излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол. Оспорва жалбата, като неоснователна, претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 КТ. От фактическа страна е установено, че ищецът е заемал при ответника длъжността „директор на АДФИ“ по силата на трудов договор № 346/04.11.2016г., сключен с министъра на финансите. Със Заповед № П-163 от 02.06.2021г., издадена от министъра на финансите, трудовият договор е прекратен, считано от датата на връчване на заповедта, на основание чл. 9, ал. 3, т. 4, предл.2, във вр. с чл.10, ал.1, т.1, във вр.с чл.2, ал.1 ЗДФИ и чл.19а, ал. 2 ЗАдм, след съгласуване с министър-председателя, обективирано с докладна записка №02-00-457/ 01.06.2021г. на министъра на финансите. Заповедта е връчена на служителя на 19.07.2021г. За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 КТ са отхвърлени, въззивният съд на първо място е посочил, че заеманата от ищеца длъжност представлява орган на изпълнителната власт по смисъла на чл.19, ал.4, т.4 ЗАдм; според чл. 9, ал. 1 и ал.3 от ЗДФИ директорът на агенцията се назначава и освобождава от министъра на финансите, съгласувано с министър-председателя. При уреждане на правата и задълженията на страните-работодател и служител, заемащ длъжността „директор“ в АДФИ, както и основанията за прекратяване на трудовото правоотношение се прилагат правилата, предвидени в Кодекса на труда, а с оглед спецификата на заеманата длъжност приложение намират и разпоредбите на Закона за администрацията. Съдът е посочил, че в разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм е предвидено специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение с едноличните органи и техните заместници, визирани в чл. 19, ал. 4 ЗАдм, като в тези случаи ТПО може да бъде прекратено без предизвестие от органа, който назначава по негова преценка. Въз основа на приложимите разпоредби въззивният съд е направил преценка на законосъобразността на уволнението, извършено с оспорената заповед. Установил е от събраните доказателства, че заповедта е издадена от органа по назначението; ищецът е заемал длъжност „директор“, която попада в приложното поле на чл. 19а, ал. 2, във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗАдм и чл. 9, ал.1 от ЗДФИ. По докладна записка на министъра на финансите, министър-председателят е заявил съгласието си трудовото правоотношение с ищеца да бъде прекратено. Според съда, с оглед разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм работодателят не дължи излагане на мотиви относно фактическите основания за уволнението, доколкото същите не могат да бъдат предмет на съдебен контрол. Законът изрично е дал възможност на органа по назначението, в конкретния случай - министъра на финансите да прекрати правоотношението с директора на АДФИ по своя преценка. Без правно значение са обстоятелствата, които са довели до вземането на това решение и дали те се дължат на несправяне с работата, нарушения на трудовата дисциплина или лично отношение. Съдът е посочил, че нормата на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм е специална по отношение на основанията за прекратяване на трудово правоотношение, предвидени в КТ, поради което е приел, че заповедта е мотивирана, като работодателят е посочил изрично разпоредбата, уреждаща правото му да прекрати трудовото правоотношение по своя преценка и след съгласуване с министър-председателя. В обобщение е направил извод за законосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение и неоснователност на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Върховният касационен съд, състав на Трето ГО, намира, че при така изложените мотиви на състава на СГС, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. Въпросите 1, 2 и 4 са обуславящи правните изводи на СГС, но по отношение на тях не е налице твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите се свеждат до характера на нормата на чл.9, ал.3 ЗДФИ, представлява ли тя специална правна норма, спрямо разпоредбата на чл.19а, ал.2 от ЗАдм и наличието й изключва ли приложението на уволнителното основание по чл.19а, ал.2 ЗАдм. Отговор на поставените въпроси се съдържа в трайната и непротиворечива съдебна практика (решение № 309/30.04.2010г. по гр. д. № 898/2009г. на ІІІ ГО, решение № 444/ 18.06.2010г. по гр. д. № 388/2009г. на ІІІ ГО, решение № 263/30.05.2012г. по гр. д. № 527/2011г. на ІV ГО, решение № 44/26.03. 2015г. по гр. д. № 4123/2014г. на IV ГО, решение № 112/05.07.2017г. по гр. д. № 3433/2016г. на ІІІ ГО, решение № 90/ 10.04.2017г. по гр.д. № 3982/2016г. на ІV ГО), според която прекратяването на правоотношенията с лицата, посочени в чл.19а, ал.2 ЗАдм, е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Поради това не е необходимо заповедта по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм да бъде изрично мотивирана и съдът не е длъжен да изследва конкретни мотиви за прекратяване на трудовото правоотношение. При оспорване законосъобразността на прекратяването на основание чл. 19а, ал. 2 ЗАдм, съдебната проверка се свежда само до това дали длъжността е измежду посочените в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм органи на изпълнителна власт, дали прекратяването е извършено от оправомощения за това държавен орган и дали са осъществени въведените със специални правни норми формални допълнителни изисквания към процедурата по прекратяването, като напр. изискването по чл.9, ал.3 от ЗДФИ за освобождаването на директора на АДФИ след съгласуване с министър-председателя или по чл.9, ал.3 ЗНАП за освобождаване на Изпълнителния директор на НАП от МС по предложение на министъра на финансите. В решение № 7/04.01.2024г. по гр.д.№ 4016/2022г. на ІІІ ГО на ВКС е посочено, че нормата на чл.19а, ал.2 ЗАдм е специална относно прекратяването на трудовите правоотношения с ограничения кръг лица, заемащи висши държавни длъжности, изброени в нея, спрямо общите норми на Кодекса на труда. Нормата отразява спецификата на тази категория приравнени на трудовите правоотношения, произтичаща от статута на орган на държавна изпълнителна власт на субектите по чл.19, ал.4 ЗАдм, който е аналогичен с правния статут на другите политически субекти в изпълнителната власт по чл.19, ал.2 и ал.3 ЗАдм, чието назначаване и освобождаване е по политическа целесъобразност. Хипотезата на прекратяване на трудов договор по целесъобразност не е непозната за трудовото право, а има своята регламентация в чл. 328, ал. 2 КТ за служителите от ръководството на предприятието при сключване на нов договор за управление. Поради спецификата на правоотношенията със субектите, посочени в чл.19а, ал. 2 ЗАдм, по осъществяване на изпълнително-разпоредителните функции на държавния апарат, както нормата на чл.9, ал.3, т.4 ЗДФИ, така и подобните й норми-чл.8, ал.4, т.7 ЗДАНС и чл.9, ал.3, т.3 ЗНАП не съдържат специално основание за прекратяване на тези правоотношения по отношение на основанието по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм, а само конкретизират съдържанието на преценката по целесъобразност на работодателя – орган на държавна власт. Дори позоваването в акта за прекратяване да е само на цитираните норми от специалните закони –ЗДФИ, ЗНАП и ЗДАНС това не означава, че прекратителното основание е различно от уреденото в чл. 19а, ал.2 ЗАдм. Не означава и че съдебният контрол относно законосъобразността на прекратяването на правоотношението с лицата по чл. 19, ал. 4 ЗАдм може да бъде разширен извън горепосочените граници, приложими всякога когато трудово правоотношение се прекратява по целесъобразност от работодателя. В този смисъл съдът не дължи преценка дали са осъществени посочените в чл. 9, ал. 3, т. 4 ЗДФИ (както и в другите подобни норми като чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП и чл.8, ал.4, т.7 ЗДАНС), предпоставки за прекратяване на правоотношението със субектите, посочени в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. В пълно съответствие с цитираната съдебна практика по приложението на чл.19а от ЗАдм решаващият въззивен съдебен състав е съобразил, че при оспорване на прекратяването на правоотношението на това основание проверката на съда се изразява само в това дали освободеният служител е назначен на някоя от длъжностите по чл. 19 ЗАдм, за която е приложимо основанието по чл.19а, ал. 2 ЗАдм, дали той е освободен от оправомощения за това орган, след съгласуване с министър -председателя. Доколкото в конкретния случай, директорът на АДФИ е орган на изпълнителна власт по смисъла на чл.19, ал.4 ЗАдм, то прекратяването на трудовото му правоотношение се извършва по специалния способ, предвиден в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм, приложим към всички категории политически професии, визирани в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм, а не по общите норми на КТ. Както е посочено в цитираното решение № 7/04.01.2024г. по гр.д.№ 4016/2022г. на ІІІ ГО на ВКС, по този начин се постига целената от законодателя равнопоставеност в правното положение на политическите субекти, изчерпателно изброени в чл. 19а, ал. 2 ЗАдм, чиито правоотношения в изпълнение на функциите им по упражняване на изпълнителната власт са приравнени на трудови. Нормата на чл.9, ал.3 ЗДФИ (както и нормите на чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП и чл.8, ал.4, т.7 ЗДАНС) не съдържа специално основание за прекратяване на правоотношението на директора на АДФИ, различно от това по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. Тя не визира дисциплинарно нарушение като основание за дисциплинарно наказание по смисъла на КТ, тъй като в прерогативите на органа по назначаването като висш държавен орган на изпълнителната власт е да извърши преценката съвместява ли се с функциите на държавната власт дейността на служителя или е нарушена специалната връзка на доверие и лоялност между държавата и служителя, която пречи на държавновластническите правомощия да бъдат осъществени. Именно в подкрепа на това разбиране е практиката на ЕСПЧ (решение от 22.11.2007г. на ЕСПЧ /пето отделение/ по жалба № 61360/2000г. и цитираните в него решения), според която в горепосочената хипотеза на установена и нарушена специална връзка на доверие и лоялност между държавата и служителя, достъпът до съд може да бъде отказан. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК липсват твърдения, от които да може да бъде направен извод, че така установената съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или че следва да бъде осъвременена с оглед на последващи промени в закона или в обществено икономическата ситуация. Поставеният 3 въпрос не осъществява общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Въпросът е изцяло ирелевантен, защото решаващият състав не е излагал съображения и формирал правни изводи във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца преди изтичането на мандата му. Непосочването на правния въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е достатъчно основание да се откаже достъпа до касация без да се разглеждат заявените допълнителни предпоставки за това (т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила - т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Същото е в размер 100 лева, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 от Закона за правната помощ. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето ГО