Определение № 3612 от 10.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3391/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Л. С., чрез адвокат А. С., срещу решение № 810 от 19.06.2024 г. по в.гр.д.№ 713/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 7 от 05.01.2024 г. по гр.д.№ 1560/2022 г. на Карловския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 225 ГПК, от третото главно встъпило лице П. Л. С. срещу Д. И. Т. и Н. Л. С. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е изключителен собственик, на основание придобивна давност, на дворно място с площ от 915 кв.м., находящо се в [населено място], [община], обл. П., съставляващо имот пл. № 393, за който е отреден УПИ [№], в квартал 54 по регулационния план на селото, одобрен със заповед № 770 от 1974 г. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и се иска отмяната му и признаване на П. Л. С. за изключителен собственик на описания имот.

Подаден е писмен отговор от Д. И. Т., чрез адвокат И. Д., с който се излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 225 ГПК, от третото главно встъпило лице П. Л. С. против съделителите Д. И. Т. и Н. Л. С., положителен установителен иск за собственост на описания имот, основан на придобивна давност. Ищцата твърди, че е владяла целия имот от края на 2009 г. до предявяване на иска 17. 02. 2023 г., както следва: прехвърлената от нея 1/2 идеална част е владяла от 2009 г. до 17. 02. 2023 г., а другата 1/2 идеална част на брат й е владяла от 8. 09. 2016 г. (сключване на договора за доброволна делба) до 17. 02. 2023 г., към което владение е присъединено и владението на брат й до 8. 09. 2016 г.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният имот е придобит от П. Х. А. по давност, което право е удостоверено с констативен нотариален акт № 64/05.03.1960 г.

Същата починала на 22. 01. 1971 г. и била наследена от сина си Л. К. С., починал на 25. 04. 1995 г. и оставил за наследници децата си П. Л. С. и Н. Л., които придобили по 1/2 ид.ч. от правото на собственост.

През 2009 г., с нотариален акт № 158/2009 г., П. Л. С. продала на Г. П. собствената си 1/2 идеална част от процесния имот. С нотариален акт № 3/06.08.2010 г. последният продал придобитата 1/2 ид.ч. на Х. И., която с нотариален акт № 193 от 14.09.2021 г. дарила тази 1/2 идеална част на ищеца Д. И. Т..

Независимо от сключената разпоредителни сделки, с нотариален акт за доброволна делба № 179 от 08.09.2016 г. Н. С. и П. С. са поделили наследствените имоти, като процесният имот останал в дял на П. С..

Въз основа на показанията на свидетелите на П. С. – Г. Н. и Г. Ч., нейна дъщеря, е прието за установено, че процесният имот представлява празно дворно място, в което до преди 10 години П. С. села овошки и зеленчуци. От 10 години същата живее в чужбина, но синът й И. Д. сеел в имота люцерна за храна на отглежданите от него коне. В последната година и половина никой не поддържал имота, тъй като Д. влязъл в затвора. Имотът е ограден със стара повредена ограда и има дървена врата, която не се заключва и всеки може да влезе в него.

От правна страна въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че по делото не е установено П. С. да е станала изключителен собственик на имота по давност, чрез упражнявано добросъвестно или недобросъвестно владение в сроковете по чл. 79 ЗС. Събраните доказателства са недостатъчни, за да се направи извод за упражнявано владение върху имота.

В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:

1. За вида действия, които владелецът следва да извършва, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот.

2. Длъжен ли е съдът да извърши преценката дали е осъществен обективният елемент на владението, конкретно, при отчитане установен начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на владелеца, дори и през значителен интервал от време, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на презумпцията на чл. 83 от ЗС.

3. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си чрез формиране на фактически и правни изводи, длъжен ли е да разгледа твърденията и възраженията на страните и да извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първите два въпроса – в противоречие с решение № 191 от 27.04.2011 г. по гр.д.№ 776/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 17 по гр.д. № 4335/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 16 от 07.02.2020 г. по гр.д.№ 1246/2019 г. на ВКС, І г.о., определение № 654 от 05.05.2011 г. по гр.д.№ 1851/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; трети въпрос – в противоречие с решение № 217 от 08.01.2019 г. по гр.д.№ 1961/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по търг.д.№ 516/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., ППВС № 1/1953 г.

Първите два въпроса от изложението са разрешени от въззивния съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС. Владелческите действия трябва да съдържат всички признаци на владението, като фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Безспорно е, че тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Основателността на позоваването на придобивна давност, т.е придобит ли е по давност процесният недвижим имот, съдът преценява при комплексно обсъждане на всички доказателства по делото и въз основа на установените факти формира извод по въпросите упражнявана ли е фактическа власт върху имота, има ли тя характеристиките на владение по смисъла на чл. 68 ЗС, следва ли да се приложи презумпцията на чл. 83 ЗС, оборена ли е презумпцията на чл. 69 ЗС и т.н. Дали елементите от фактическия състав на оригинерното придобивно основание са се осъществили е въпрос на конкретна преценка във всеки отделен случай, основана на установените по делото факти. Оплакванията за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд за неупражнявано владение върху спорния имот от страна на ищцата, както и за противоречие с разпоредбите на чл. 68, 69 и 79 ЗС на извода на въззивния съд за неосъществявано владение върху имота и непридобиването му по давност от ищцата представляват касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквито във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Преценка на правилността на въззивното решение би могла да се направи само с решението по чл. 290 ГПК, ако обжалваният акт бъде допуснат до касационен контрол.

Третият въпрос от изложението също не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивния съд не само е споделил изводите на първоинстанционния съд от фактическа и правна страна, на основание чл. 272 ГПК, но е изложил и собствени мотиви във връзка с правния спор.

Съделителят Д. Т. претендира присъждане на разноски за касационната инстанция, но няма данни да е направил такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,