Определение № 425 от 18.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 853/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по искане на [фирма],[населено място], за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Б. окръжен съд № 105 от 16.11.2009 г. по гр.д.№ 863/ 2008 г. С посоченото решение, след като е отменено решение на Б. районен съд по гр.д.№ 2651/ 2007 г., по предявените искове от О. И. П. и М. К. П. дружеството-касатор е осъдено да им заплати сумата 8 155 лв - обезщетение за разходите, направени за изграждане на отклонение за външно В. захранване на УПИ ІІ-518 в кв.57а по плана на[населено място], [община], със законната лихва от 01.08.2007 г. и 870 лв разноски. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на съдилищата по въпроса може ли да възникне вземане за обезщетяване от водене на чужда работа тогава, когато управителят е договарял със заинтересования. Освен това счита, че при постановяване на решението въззивният съд отговорил неправилно на материалноправните въпроси може ли търговско дружество да носи отговорност за неизпълнение на задълженията на общината за изграждане на техническа инфраструктура при урегулиране на имоти и дължи ли се обезщетение за изграден обект от инфраструктурата, неприет с акт 16. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му. Ответниците по касация О. И. П. и М. К. П. оспорват жалбата. Счита, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като изложението на касатора не съдържа въпроси, имащи значението по чл.280 от ГПК. Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на решението – за основателно. Въззивното решение е постановено, след като от фактическа страна е прието, че ищците със свои средства са построили водопроводно и канализационно отклонение, позволяващо снабдяване с вода и ползване на канал на техен собствен имот. Счетено е, че правното задължение за изграждане на това отклонение е за ответното дружество, което се явява В. оператор за територията на [община], а доводите на дружеството, че отклонението е общинска собственост и че няма акт 16, са счетени за ирелевантни. Изведено е, че в този случай ищците са предприели чужда работа в интерес на касатора и че последният е длъжен да ги обезщети за средствата, изразходвани в изпълнение на същата. При това положение повдигнатият от касатора материалноправен въпрос „Може ли да възникне вземане за обезщетяване от водене на чужда работа тогава, когато управителят е договарял със заинтересования”, не обуславя въззивното решение, тъй като на такъв въпрос съдът не е давал отговор. Съдът е приел, че между ищците и ответника договор не е съществувал. Доколкото от фактическа страна не е счетено за установено между страните да има договор, а за спора е ирелевантно дали такъв договор има между ищците и трето лице, то първият поставен от касатора въпрос не обуславя решението. Другите повдигнати с жалбата материалноправни въпроси обаче обуславят въззивното решение, а освен това имат и значението по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Материалните закони, действали към 2002 г., не съдържат ясен отговор на въпросите кое лице се явява задължено да изгради за своя сметка водопроводни и канализационни отклонения до урегулирани частни имоти, чия собственост са изградените отклонения и дължи ли се заплащането им на инвеститора преди приемане на акт 16 за тях. Освен че няма ясна и изрична уредба, по тези въпроси няма и формирана съдебна практика. Поради това касационното обжалване следва да се допусне с цел създаване на такава. На касатора следва да бъде дадена възможност да внесе дължимата държавна такса. По изложените съображения Върховният касационен съд