Определение № 60121 от 07.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3747/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Униор България“ ООД, гр. София, ЕИК 114615182 против определение № 60265 от 11.06.2021 г. по гр.д.№ 1760/2021 г. на ВКС, ІІ гр.о., с което е оставена без разглеждане подадената от него касационна жалба против въззивно решение № 10139 от 08.02.2021 г. по в. т. д. № 285/2020 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.

В частната жалба се прави оплакване за неправилност на определението поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Конкретното оплакване е свързано с това, че съдът е следвало да съобрази, че вещите се претендират общо като кумулативно съединени искове, а претенцията за равностойността на продадените движими вещи произтича от един договор и според касатора, в този случай е приложим чл. 69, ал.1 т.6 ГПК.

Ответникът по частната жалба я оспорва. Счита, че цената се определя от цената на всяка вещ, съгласно чл. 69, ал.1 т.2 ГПК, а за равностойността на движимите вещи е неприложимо правилото за периодичните платежи, предвидено в чл. 69, ал.1 т.6 ГПК.

Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:

Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 т. 2 ГПК.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното определение, съдът е съобразил следното:

Предмет на касационно обжалване е било въззивно решение № 10139 от 08.02.2021 г. по в. т. д. № 285/2020 г. на Софийския апелативен съд, с което:

1. е обезсилено решение № 4782/26.06.2019 г. по гр. д. № 7546/2017 г. на Софийски градски съд, в частта, с която са уважени предявените от касатора срещу „Райфайзенбанк България“ ЕАД и „Киров“ АД /в несъстоятелност/ отрицателни установителни искове с правно основание чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено, че длъжника „Киров“ АД /в несъстоятелност/ не е собственик на движими вещи, описани в приложения № № 3 и 4 към исковата молба, възпроизведени в диспозитива на решението, върху които е насочено принудително изпълнение по изп. д. № 289/2016 г. по описа на ЧСИ М. Ц., като в тази част производството е прекратено.

2 отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено на основание чл.108 ЗС по отношение на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, че „Униор България“ ООД е собственик на описаните–по горе движими вещи, които не са продадени в изпълнителното производство и банката е осъдена да предаде владението им, като вместо него е постановено ново по същество, с което искът за ревандикация на тези вещи е отхвърлен;

3.отменено е решението на СГС в частта, с която банката е осъдена да заплати на ищеца – касатор сумата 13 602,27 лв. – стойността на вещите, продадени по изпълнителното дело, описани в приложения № № 1 и 2, ведно със законната лихва от 15.06.2017 г. до окончателното й изплащане, като вместо него е постановено ново по същество, с което исковете с правно основание чл.482, ал.3 ГПК и чл.86 ЗЗД са отхвърлени; в

4.отменено е решението на СГС в частта, с която банката е осъдена да заплати на ищеца – касатор сумата 380 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляваща разликата между действителната пазарна цена на вещите и цената по публичната продан, като вместо него е постановено ново по същество, с което исковете с правно основание чл.482, ал.4 ГПК и чл.86 ЗЗД са отхвърлени.

Общо цените на вещите, предмет на отрицателните установителни искове и на исковете за ревандикация е 14 914,64 лв. /общо на всички вещи, които не са продадени в изпълнителното производство/. Общо сумата 13 602,27 лв. се претендира по исковете по чл.482, ал.3 ГПК, съставляващи общо стойността на всички вещи, които са продадени в изпълнителното производство, връщане на чиято цена се иска ищеца. Съдът е съобразил обаче, че цената на всяка един от тези вещи, равняваща се на пазарната им цена, е на стойност под 5 000 лв., а съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК /редакция съгласно ДВ, бр. 86/2017 год./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Посочил е, че съгласно чл.69, ал.1, т.2 ГПК по искове за собственост размерът на цената на иска е данъчната оценка, респективно пазарната цена на вещното право, а по искове за парични вземания – търсената сума, съгласно т.1 от същата норма.

Обжалваното определение е съобразено с процесуалния закон. Въззивните решения с цена на иска под 5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела не подлежат на касационно обжалване. Изключение е предвидено, в чл. 280, ал.3 т.1 ГПК за исковете с предмет искове за собственост и други вещни права, но само върху недвижим имот, а предмет на вещните искове по настоящото дело са движими вещи. Определящ за допустимостта на касационното обжалване при кумулативно съединени искове е цената на всеки от исковете по отделно, а не сбора им, тъй като ако тези искове бяха предявени по отделно, те не биха подлежали на касационно обжалване. Начина на предявяване на искове – по отделно или кумулативно, не може да определя допустимостта до касационен контрол. Съобразен с процесуалния закон е изводът на съда в обжалваното определение, че при обективно и субективно кумулативно съединяване на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цената на отделните искове.

Неприложима е нормата на чл. 69, ал.1 т.6 ГПК, според която „по искове за периодични платежи за определено време“, цената на иска се определя от сбора на всички платежи. В случая изобщо не се касае за периодични платежи. Това понятие е дефинирано в ТР № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС и според посоченото в диспозитива му, „се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви“. В случая няма повтарящи се задължения, няма и общ юридически факт. Предмет на исковете за собственост – отрицателен установителен по чл. 440 ГПК и ревандикационен са отделни движими вещи, за които ГПК изрично определя правило за цената на иска - чл. 69, ал.1 т.2 ГПК. Претенцията за равностойността на продадените движими вещи не съставлява периодичен платеж. Несъстоятелна е и тезата, че претендираното вземане за тази сума произтича от един юридически факт. Дари вещите да са продадени чрез един способ за изпълнение - публична продан на движими вещи с един договор или една фактура, продажбата на всяка от тях е отделна сделка – договор за продажба. Претенцията за равностойността на всяка продадена вещ е отделна и не зависи от претенцията за друга вещ.

Поради това, че предявените искове не се отнасят до периодични платежи, е неприложима нормата на чл. 69, ал.1, т.9 ГПК. Отделно от това, процесуалните норми не се прилагат по аналогия, а в случая не е налице и празнота в закона или подобност на хипотезите. Доводите в този смисъл, изложени в частната жалба са неоснователни.

Или в обобщение, частната касационна жалба е неоснователна, а обжалваното определение, като съобразено с процесуалния закон еправилно, следва да се потвърди.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение