Определение № 2987 от 05.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационната жалба, подадена от Н. В. Н., чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 1387 от 18.12.2025г. по в.гр.д. № 1983 по описа за 2025г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 2468 от 30.06.2025г. по гр.д.№ 14085/2022г.на РС Варна в частта с която са отхвърлени исковете срещу Военно формирование 32140 Варна, като част от структурата на Министерство на отбраната, за заплащане на сумата от 9 377.43лв., разлика до пълния размер на дължимото парично обезщетение от 41 108лв., дължимо за прослужените 20 години военна служба и вече изплатените му 31 730.57лв., с основание прихващане/ удръжка за разходи за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация порпорционално на неизпълнения удължен срок на договора за военна служба от 1.09.2022г. до 15.06.2026г. след завършено задочно обучение в Професионалния старшински колеж към ВВМУ „Н.Й.Вапцаров“, на основание чл.260, ал.1 и ал.5, вр.чл.145, ал.1, т.5 ЗОВСРБ, ведно със законната лихва от 14.10.2022г. и иск заплащане на разликата над 14 967.96лв до 49 019.71лв.., незаплатено обезщетение за положен извънреден труд за периода 1.04.2001г.- 31.08.2022, ведно с иск за заплащане на лихва за забава от 736.02лв., като са присъдени разноски. Срещу подадената жалба е постъпил отговор от Военно формирование 32140 Варна, чрез процесуалния представител юрисконсулт П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Развиват се подробни съображения по съществото на спора и се прилага съдебна практика. Претендира се юрисконсулско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение съобрази следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявените искове за неоснователни. Относно претенцията за 9 377.43лв .мотивите му са следните: Н. Н. е бил назначен, считано от 18.09.2000г., на длъжност „електротехник“, със звание „матрос“, на фрегата „Смели“, в поделение 38920 към МО. Бил е приет за обучение в Професионален старшински колеж към ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“Варна, където се е обучавал задочно по специалността „Експлоатация и ремонт на корабна техника“за периода 2.09.2019г. – 15.06.2021г. Не се спори, че е завършил обучението си и че страните са се договорили разходите за това обучение и за издръжката да се поемат от работодателя, който е следвало и да осигури дейност, съответна на придобитата квалификация, при условие, че разходите следва бъдат възстановени от лицето, ако напусне длъжността по собствено желание или бъде отстранено. Сключено е и допълнително споразумение на 19.08.20219г. с рег. № 802-59 за удължаване на срока на службата от 5 години след успешното завършване на обучението. Договорът за военна служба на ищеца е бил прекратен, на основание чл.146, т.3, вр.чл.161, т.3 и чл.163, ал.1 и 2 ЗОДСРБ и на 1.09.2022г. той е бил отчислен от списъчния състав на военното формирование. От начисленото му парично обезщетение за прослужени 20 години в размер на 41 108лв., е приспадната сумата от 9 377.43лв., равняваща се на направените разходи за издръжка, обучение и преквалификация, порпорционално на неизпълненият, удължен срок на договора за военна служба /от 3г.9м.и 15дни/. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ищеца, позовавайки се на императивния характер на нормата на чл.260, ал.1 ЗОВСРБ, съгласно която :„военнослужещите, освободени от военна служба на основание чл. 163 и 165 преди изтичането на първоначалния срок на военната служба по чл. 142, ал. 5, чл. 143, ал. 1 и чл. 144, ал. 3 и на удължения срок по чл. 145, ал. 1, дължат възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението“. Приел е за недействително /като противоречащо на цитираната норма/ допълнително подписаното между страните споразумение досежно договорения /и неизпълнен/ петгодишен удължен срока на служба. Размерът на дължимата сума /от 9 377.43лв./ съдът е приел за установен въз основа на даденото по делото заключение от експерт, в което конкретно са били посочени реално направените разходи, които са за: лична издръжка за времето на допълнителния платен отпуск, внесени осигурителни вноски, разходи за храна /порционни пари/, за униформено облекло, лична издръжка и за обучение. Относно вторият предявен иск, въззивният съд е приел следното: Претендира се на основание чл.194 ЗОВСРБ и чл.203 ЗОВСРБ/отм./ присъждане на сумата от 49 019.71лв.., незаплатено обезщетение за положен извънреден труд за периода 1.04.2001г.- 31.08.2022г /общо за 11 376часа/, ведно със законната лихва, считано от 25.10.2022г., както и 736.02лв., обезщетение за забава от 1.09.2022г./датата на прекратяване на трудовото правоотношение/ до 24.10.2022г. /когато е предявен иска/. Обсъждайки законовите разпоредби, въззивният съд е посочил, че когато военнослужещ полага труд през време, превишаващо нормативно определената продължителност /която е 8ч.дневно, 40часа седмично, при 5 дневна работна седмица/, при даване на 24часови дежурства, е налице удължаване на работното време. Това удължаване е допустимо само като временна мярка и се компенсира чрез съответното намаляване на работното време през други работни дни, въз основа на писмен акт /чл.136а КТ, чл.194, ал.5 ЗОВСРБ/. Докато трае служебното правоотношение компенсация с обезщетение е недопустима. Възможността за парична компенсация, която по същността си е обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Начинът на изчисляването и заплащането му е като извънреден труд, съобразно чл.136а, ал.5 КТ, поради липса на специална уредба в ЗОВСРБ. Специална уредба в ЗОВСРБ е налична относно заплащането на допълнително възнаграждение при превишаване на общата продължителност на служебното време. Съгласно чл.194, ал.3, 7 и 8 /след изменението през 2016г./, както и чл.214, ал.1, т. 3 и ал.2 ЗОВСРБ - редът и условията за определяне на допълнителното възнаграждение са предвидени в Наредба № Н-18 от 19.12.2012г. за реда за разпределение на служебното време на военнослужещите, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за изпълнение на възложени задачи /НРРСВВНОИНПОДВИВЗ/. Последната е приложима относно вземания за некомпенсиран с почивки труд, възникнали при прекратяване на правоотношение по договор за военна служба след влизането й в сила на 8.01.2013г. Съобразявайки изложеното, въззивният съд е възприел вариант втори от заключението на приетата по делото експертиза /с установена разлика между фактическо отработеното и нормата от 4 464часа/. В мотивите си е посочил, че счита че във вариант първи /който не възприема/ неправилно са пресметнати подлежащите на компенсиране часове. Посочил е вариант втори е съобразен както с изискването на чл.17 от посочената Наредба - при носене на 24часово дежурство, служебното време да се зачита в размер на 12 часа за всеки от дните, през които се носи дежурство, независимо от разпределението му по часове в тези дни, така и с разпоредбата на чл.195, ал.5 ЗОВСРБ, изключваща приложението на чл.194, ал.3 и 4 ЗОВСРБ при дежурство. В мотивите е посочено, че именно, защото целта на компенсацията за удължено работно време е съхраняване на живота, здравето и работоспособността на военнослужещия и обезпечаване пълноценното изпълнение на трудовите задължения, работодателят – докато трае правоотношението – не може да компенсира парично, а само в натура /с отпуск и почивка/. Изхождайки от тази идея, съдът е приел, че липсата на издадена нарочна заповед на командира с посочване кое точно дежурство се компенсира по чл.19 от Наредбата е ирелевантно, ако е установено, че реално компенсациите са ползвани от военнослужещия. Посочено е и че нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД е неприложима и когато не е посочено кое точно дежурство се компенсира, следва да се приеме, че това е най-близкото по време некомпенсирано дежурство, за да се гарантира възможността на служителя за възстановяване. В изложението си, позовавайки се на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът поставя следнитe въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да зачита както обвързващата сила на сключените договори между страните, така и последващите им договорки, постигнати с допълнително споразумение?, 2. При оспорване на частен свидетелстващ документ /каквато е справка № 5011 от 23.08.2022г. за ползване на допълнителен платен отпуск за обучение/, длъжен ли е съдът да се съобрази с материалната доказателствена стойност на разчетно-платежната ведомост, съставена и подписана от ответника? Може ли разчетно-платежната ведомост да се приеме за неистинска, без тя да е оспорена?, 3. Възможно ли е военнослужещ сам да си определи почивка/компенсация, след положено 24-часово дежурство, единствено по силата на 247, ал.7 УВС на ВС на РБ, без наличие на писмена заповед, съгласно чл.55, ал.4 ЗОВСРБ и чл.19 от Наредба № Н-18?, 4. Какъв е установеният принцип за изчисляване на служебното време при военнослужещите – подневно или сумирано на месец – при работа в условия на удължено работно време /каквито са 24-часовите дежурства?/ Ако е сумирано на месец – защо се зачита единствено удълженото работно време в размер на по 12часа за всеки от дните при носене на 24-часово дежурство /чл.17 от Наредба № Н-18/, без да се вземе пред вид изискването за осигуряване на междудневна и междуседмична почивка на военнослужещия – чл.18, ал.3, вр.чл.3,вр.чл.12 от Наредба № Н-18 и чл.210 ЗОВСРБ?, 5. Кое, по смисъла на чл.76, ал.1 ЗЗД, е най-обременителното задължение за осигуряване на почивка /намалено служебно време/ на военнослужещия при даване на 24-часово дежурство – най-голямото по размер в паричен израз /изчислено едва след уволнението му/ или най-старото във времето натрупано некомпенсиране на превишено работно време, което в най-голяма степен е допринесло за натрупване на умора и нетрудоспособност у военнослужещия? Касаторът се позовава още както на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, считайки че въззивният акт е в противоречие с постановени от СЕС решения по дела С-429/09, С-684/16, така и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, която обосновава с противоречие на акта с нормите на чл.55, ал.4 ЗОВСРБ, вр.чл.19, чл.18, ал.3 от Наредба № Н-18 и чл.76, ал.1 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивния акт в частта му досежно предявения иск за сумата от 9 377.43лв., във връзка с която са поставени въпроси с №№ 1, 2, защото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд /т.е. не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост/. Те не са от значение за изхода на спора по причина, че съдържат условие, което не отговаря на фактите по делото, а именно: че съдът е отказал да зачете обвързващата сила на сключен договор и че е приет за неистински неоспорен частен свидетелстващ документ. Съгласно т.1 от ТР №1/2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС – за да е от значение за изхода по конкретното дело, правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Досежно първият поставен въпрос: В случая, въззивният съд е посочил, че следва да се съобрази императивният характер на нормата на чл.260, ал.1 ЗОВСРБ, предвиждаща че „военнослужещите, освободени от военна служба на основание чл. 163 и 165 преди изтичането на първоначалния срок на военната служба по чл. 142, ал. 5, чл. 143, ал. 1 и чл. 144, ал. 3 и на удължения срок по чл. 145, ал. 1, дължат възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението“. Следователно, решаващите мотиви на съда са, че при противоречие между договор и закон, съдът следва да съобрази закона, като по делото не е било спорно, че правоотношението е прекратено именно на основание чл.163, ал.1 ЗОВСРБ, чрез отправено предизвестие от военнослужещия. Вторият поставен въпрос, освен че не е правен, а фактически, още и не отговаря на фактите по делото, доколкото видно от гореизложените мотиви, въззивният съд не е обявявал разчетно-платежната ведомост за неистински документ, а е посочил, че възприема подхода на вещото лице, което за да изготви експертизата си, се е ползвало от първичните счетоводни документи на дружеството, чиято материална доказателства сила е зачел. За пълнота на изложението следва да се посочи, че ирелевантен за изхода на спора е и петият поставен въпрос относно определяне на най-обременителното задължение по смисъла на чл.76, ал.1 ЗЗД, доколкото решаващият извод на съда е за неприложимост на нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД. Касационно обжалване обаче следва да се допусне на въззивния акт в частта му досежно предявения иск с правно основание чл.203 ЗОВСРБ/отм/, вр.чл.194 ЗОВСРБ, с оглед поставения въпрос с № 3, който е от значение за изхода на спора и е възможно да е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика /вж.решение по гр.д.№ 3702/2019г.на ІV г.о./, съгласно което: нито ЗОВСРБ (отм.), нито действащият ЗОВСРБ, дават право на военнослужещият сам да определи времето, през което ще ползва платения си годишен отпуск, нито пък съдържат правило като това по чл. 136а, ал. 4, изр. второ КТ, даващо право на същия да определи кога ще ползва полагащата му се компенсация. Правилата, установени освен в посочените закони и в другите нормативни актове / ПКВС /отм./, ППЗОВСРБ /отм./, ППЗОВСРБ, Наредба №Н-18/19.12.2012г./ установяват, че определянето на времето, през което военнослужещия ще се ползва от намалено работно време, се извършва със заповед на командира на съответното военно формирование. Изчислената положителна разлика между нормалната месечна продължителност на служебното време и действителната фактическа продължителност на отработеното време е величината, която подлежи на парична компенсация. При изчисленията е от значение фактическата продължителност на служебното време в дни и часове, като се приспадат само дните, за които е имало нарочна заповед за почивка - т. е. релевантни са само почивките, за които е имало издадени заповеди, тъй като графиците са изготвяни предварително и могат да не се изпълнят /вж.гр.д.№ 4988/2025г.на ІІІ г.о./ Освен това, противно на приетото от въззивния съд, съдебна практика /вж.решение по гр.д.№ 2976/2023г.на ІV г.о./ приема, съгласно чл.195, ал.3 ЗОВСРБ, и решения по дела С-344/19 и С-580/19 на СЕС - че периодите на дежурството "дежурен кораб по ВМС" в условията на повикване следва да се считат за служебно време. Макар през тези периоди ищецът да не е бил длъжен да стои на работното си място, той е следвало да се яви в поделението в случай на необходимост в посочен срок, т. е. бил е на постоянно разположение на повикване. Следователно, търпял е ограничения, които обективно и чувствително засягат възможността му свободно да организира времето, през което неговите професионални услуги не се изискват, и да се посвети на своите собствени интереси. Допускането на касационно обжалване по въпрос № 4 прави безпредмето обсъждането на поставеният въпрос № 5. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд