Определение № 2695 от 19.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1507/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по жалба на адв. П. К. – процесуален представител на С. С. С., срещу обективираното в Решение № 41/13.02.2025 г. по в.гр.д. № 380/2024 г. на АС-Велико Търново, определение, с което е потвърдено Определение № 324/08.05.2024 г. по гр.д. № 460/2022 г. на ОС-Габрово. С последното е отхвърлена молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за увеличаване на възнаграждението за осъществената в първоинстанционното производство безплатна защита със сумата от 2 424 лв.

Частният касатор заявява оплакване за неправилност на обжалваното определение. Поддържа, че присъждането на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА е поискано своевременно и че са представени доказателства за регистрацията му по ЗДДС. Заявява, че възнаграждението, дължимо съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) в редакцията й към датата на приключване на устните състезания и съобразно изхода от делото, възлиза на 5 688 лв. с ДДС. Счита, че не е налице основание за намаляването му под този размер (до присъдената сума от 3 264 лв.), тъй като в случая не е налице договорено възнаграждение, съответно не се нарушава конкуренцията и свободата на договаряне в смисъла, разяснен с постановеното по дело С-438/22 решение на СЕС. Допълва, че възнаграждението е намалено без възражение, както и че делото има изключителна фактическа и правна сложност, която личи от дългата продължителност на производството и от сложността на доказателствения процес. Касаторът счита, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя въпроси, чиито отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по частната касационна жалба Гаранционен фонд я оспорва. Заявява, че обжалваният акт е в съответствие с практиката на ВКС, формирана след постановяване на решението на СЕС по дело С-438/22, според която съдът не е обвързан от посочените в НМАРВ размери. Допълва, че критерий за увеличаване на възнаграждението не следва да е цената на иска, а единствено фактическата и правната сложност на делото (която е ниска) и извършената работа. При тези съображения ответникът моли за потвърждаване на обжалвания акт.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

Делото е образувано по предявени от С. С. срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ (ред. ДВ бр. 101/2018 г.) за присъждане на обезщетение за вредите от смъртта на майка му, настъпила при пътно-транспортно произшествие, както следва: 180 000 лв. – за неимуществените вреди и 43 250 лв. – за имуществените. С първоинстанционното решение исковете са уважени частично – съответно до 126 000 лв. и 18 467,75 лв., като в полза на адвокат К. – процесуален представител на ищеца при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съобразно изхода от делото е присъдено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер от 8 827 лв. По реда на чл. 248 ГПК е поискано увеличаване на така определеното възнаграждение, но молбата е отхвърлена. За да постанови това, първоинстаницонният съд се е позовал на решението на СЕС по дело С-438/22, приемайки, че въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило за присъждане на възнаграждение в определения в НМРАВ размер нарушава конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. Като критерии за определяне на възнаграждението съдът е посочил вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, фактическата и правната сложност на делото (приета за значителна), продължителността му. Въззивният съд е възприел изцяло правните доводи относно неприложимостта на НМРАВ, както и фактическата преценка относно сложността на делото, положените от адвоката усилия и справедливия размер на адвокатското възнаграждение за случая, поради което е потвърдил определението по чл. 248 ГПК.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни доводи по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото.

Частният касатор е поставил следните въпроси:

1. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ от ДВ бр. 88/04.11.2022 г. по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение?

2. Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ от ДВ бр. 88/04.11.2022 г., влязла в сила на 08.11.2022 г.: датата на сключване на договора за правна помощ, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, датата на постановяване на съдебното решение или друга дата?

3. Когато правната и фактическа сложност се определя от спор по всички въпроси, следва ли съдът като ориентир за присъждане и намаляване на адвокатския хонорар по редакцията на НМРАВ от ДВ бр. 88/04.11.2022г., влязла в сила на 08.11.2022 г., да приема и прилага разпоредбите на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г.?

4. Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решението на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело С-438/22, въпреки че няма направено такова възражение от страна на ответника?

5. Следва ли при присъждане на адвокатско възнаграждение на страната съдът да вземе предвид не само наличието на пълно или частично уважаване или отхвърляне на разгледаната претенция, а и да съобрази присъдения размер на хонорара с минимално предвидения в НМРАВ?

6. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение под установения с НМРАВ минимум и ако да - колко под този минимум може да слезе съдът?

7. Решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което е даден отговор дали и в каква степен при определяне на разноски за адвокатско възнаграждение националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително, следва ли да се прилага в случаите на оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗА, след като адвокатът не се е съгласявал, поемайки защитата на страната, да работи за адвокатско възнаграждение под минимално установеното и до момента на постановяване на съдебното решение, с което съдът му присъжда определен от него размер, той не е получил възнаграждение, за разлика от случаите на подписан договор и определено от страните и изплатено предварително адвокатско възнаграждение?

8. Приложими ли са разпоредбите на актуалната към датата на приключване на устните състезания редакция на НМРАВ, издадена на основание чл. 36 ЗА, при определяне на адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на наредбата във връзка с постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22?

9. Ако липсва изрично договаряне и съгласие на адвоката да осъществи представителство при възнаграждение в размер, по-нисък от установения в НМРАВ, как следва съдът да определи размера на адвокатското възнаграждение и трябва ли да се съобразят разпоредбите на НМРАВ?

Първите два въпроса нямат характер на правни, тъй като не са обуславящи за решаване на спора. Въззивният съд е приел, че определянето на дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА не може да бъде извършено според предвидените в НМАРВ размери по съображения, несвързани с темпоралното действие на подзаконовия нормативен акт.

Останалите въпроси могат да бъдат сведени до следните проблеми: прилага ли се разрешението, дадено от СЕС по дело С- 438/22, в случаите, в които адвокатското възнаграждение се определя от съда, а не с договор между адвоката и страната; необходимо ли е да има възражение в този смисъл или съдът сам съобразява фактическата и правната сложност на делото при определяне на размера му.

Така обобщени, въпросите имат обуславящ характер, тъй като касаят правилността на формирания от въззивния съд извод, че дължи да определи дължимото на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение при отчитане на сложността на делото, а не според НМРАВ. Същевременно тези въпроси могат да получат абстрактен отговор и поради това удовлетворяват общия селективен критерий. Те обаче касаят приложението на разпоредби, чието тълкуване към настоящия момент се извършва еднозначно от съдебната практика в дадения от въззивния съд смисъл – така например с Определение № 2093/26.04.2024 г. по гр.д. № 1205/2024 г. на ВКС, ГК, ІV отд., касационният съд, позовававйки се на решението на СЕС по дело C-438/22, е отговорил, че не е обвързан от приетата от съсловната организация наредба и от установеното в чл. 38, ал 2 ЗА ограничение, а следва сам да определи дължимото за осъществената безплатна правна помощ възнаграждение според действителната фактическа и правна сложност на делото и положения от адвоката труд. Идентично е прието в Определение № 4497/09.10.2024 г. по ч. гр.д. № 2886/2024 г. на ВКС, ГК, ІV отд., Определение № 1151/11.04.2025 г. по к.ч.т.д. № 581/2025 г. на ВКС, ТК, І отд., и др. Поради това поставените от частния касатор въпроси не покриват допълнителния селективен критерий, приложим за заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно - отговорът им да е от значение за точното прилагане на закона, съответно за развитието на правото.

По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,