Определение № 240 от 03.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 574/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Д. М., Е. Х. М. и Ф. Х. М., действащ със съгласието на своята майка и законен представител Д. Д. М., представлявани от адв. Ф. Р., срещу определение № 30 от 12.01.2022г. по т.д. № 679/2021г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1206 от 20.09.2021г. по т.д. № 523/21г. на Варненски окръжен съд за прекратяване на производството по предявения от частните касационни жалбоподатели против „Групама Животозастраховане” ЕАД по реда на чл.134 ЗЗД иск за заплащане на сумата 100 000 лева, представляваща застрахователна сума по групов застрахователен договор за „Застраховка на ключови лица на кредитополучатели на инвестиционен кредит по полица № 1003. Частните жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и противоречие с практиката на ВКС. Намират за неправилен извода на въззивния съд, че нямат качеството на кредитор на конституирания съищец, като сочат, че при буквално тълкуване на закона у наследниците на застраховащия никога няма да се появи правен инструмент за защита срещу пасивността на лицето, което следва да предяви застрахователната претенция. Твърдят, че въззивният съд санкционира правомерното поведение на кредитополучателя, позовавайки се на редовното обслужване на кредита от негова страна, като отделно от това, не отчита, че наследодателят им е съдлъжник в пълен обем и не са ясни вътрешните отношения между дружеството и управителя /съдлъжник/ по смисъла на чл.101 ЗЗД. Поддържат, че за обосноваване на правния им интерес от предявяване на чуждо материално право /за заплащане на застрахователно обезщетение в полза на банката по сключения договор за застраховка/, е достатъчно процесуалните субституенти да наведат фактически твърдения, че са наследници на длъжника, поради което са встъпили в задължението на застрахования кредитополучател по договора за кредит, както и че техният наследодател е страна в застрахователното правоотношение – застрахован, и като негови наследници могат да черпят права от застрахователния договор. Намират, че останалите обстоятелства – дали наследниците на кредитополучателя са кредитори на банката, респ. носители на права по сключения между банката и застрахователното дружество договор за застраховка „Живот”, респ. дали банката е титуляр на материалното право да иска от застрахователя плащане на застрахователно обезщетение и др. релевантни въпроси, обуславят не възникването на процесуалното право да предявят сурогационен иск, а неговата основателност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частните жалбоподатели правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като го обосновават със следните твърдения: поддържат, че са кредитори на банката и уточняват, че са имали предвид кредитори не в типичния смисъл на чл.134 ЗЗД, който се влага от съдилищата, а кредитори на притезанието към банката за парични суми; сочат, че не са плащали вноски, в който смисъл е било указанието на съда, а съдлъжникът им „Д.” ЕАД към този момент плаща редовно вноските по кредита и той е редовен; дори и да е съществувала някаква неяснота в твърденията им, съдът е трябвало да проведе пълно изследване на волята на страната, за да установи всички обстоятелства, на които се основава искът; че са наследници на Х. М. – съдлъжник по договора за кредит, което означава, че дори при пълна изрядност на плащащото към момента лице /”Д.” ЕАД/ до окончателното изплащане на кредита то би имало вземане за част или изцяло за изплатените суми по кредита към тях като наследници на съдлъжника съобразно с вътрешните уговорки между страните, респ. на половината от платеното при липса на такива; че след неочакваната смърт на техния наследодател – съдружник в дружеството, другият съдружник полага всички усилия, които се е предвиждало да се разпределят поравно между тях по време на изплащането на целия кредит, за да се поддържа дружеството на нива, които да позволят изплащането на кредита; че именно това е застраховката „Финансов риск”, която по логиката на първите две инстанции никога на следва да се изплаща; че за обосноваване на правния им интерес от предявяване на чуждо материално право /за заплащане на застрахователно обезщетение в полза на банката по сключения договор за застраховка/, е достатъчно процесуалните субституенти да наведат фактически твърдения, че са наследници на длъжника, поради което са встъпили в задължението на застрахования кредитополучател по договора за кредит, както и че техният наследодател е страна в застрахователното правоотношение – застрахован, и като негови наследници могат да черпят права от застрахователния договор, а всички останали обстоятелства касаят основателността на иска; че при смърт на кредитополучателя или заболяване, вкл. телесна повреда, които са причинили трайна намалена работоспособност, настъпва покритият застрахователен риск, като за банката се поражда притезателното право да получи застрахователно обезщетение; че основанието на застрахователния договор представлява неизпълнението на породените парични задължения по договора за банков кредит, което обстоятелство обосновава застрахователния интерес от сключване на застрахователни договори, обезпечаващи настъпването на т.нар. „финансов риск”; че при положителен изход от делото ответникът ще бъде осъден да заплати на съищеца застрахователно обезщетение, дължимо при настъпване на застрахователно събитие, с която сума ще бъде намалено кредитното задължение, по които те отговарят съобразно наследствените си права; че именно в това се състои правният им интерес от предявяване на иска – да се намали общата тежест на кредита, като с това ще се увеличи и стойността на наследствения дял на всеки наследник; че те не са изплащали никакви суми по договора за кредит; че ако се отрече правото на наследниците да интервенират по този начин в правоотношението, те ще бъдат лишени изцяло от възможност да противодействат на бездействието на банката, която е кредитор на това задължение и в този смисъл искът е признат като правна възможност по множество съдебни решения, вкл. по чл.290 ГПК; че те не се суброгират в правата на съищеца в класическия смисъл на това понятие, а предприемат действия поради бездействието му. Позовават се на решение № 107 от 14.01.2020г. по т.д. № 893/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., в което са разгледани подробно предпоставките за допустимост на иска, решение № 60063 от 30.06.2021г. по т.д. № 351/2020г. на ВКС, ТК, I т.о., в което искът е приет за допустим, както и постановените в същия смисъл решение № 1861 от 26.11.2012г. по в.гр.д. № 1599/2011г. на САС, определение № 146 от 15.02.2016г. по т.д. № 1618/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 138 от 05.01.2016г. по т.д. № 1727/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение по гр.д. № 3232/2021г. на САС и решение по гр.д. № 1157/2017г. на САС. Поддържат, че мотивите за допустимост на иска, изложени в решение № 138 от 05.01.2016г. по т.д. № 1727/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., следва да бъдат споделени и по отношение на съдлъжника в кредитното правоотношение с банката, тъй като няма практическа разлика в тяхната отговорност към нея. Молят, ако се приеме, че не сочат конкретна практика по този въпрос, да се приеме, че определението на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържат още, че определението е очевидно неправилно и води до несправедлив резултат, тъй като се облагодетелства кредитиращата банка, въпреки че и към момента продължава да начислява застрахователни премии по цитирания в исковата молба договор за банков кредит. Ответникът „Групама Животозастраховане” ЕАД оспорва частната касационна жалба. Поддържа, че наведените в частната касационна жалба аргументи са противоречиви и неоснователни и излага съображения за правилност на извода на въззивния съд за липса на правен интерес от предявения иск. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че застрахованият по застраховка „Живот“ или „Злополука“ кредитополучател, респ. неговите наследници, притежават правен интерес и активна процесуалноправна легитимация да предявят иск срещу застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение в полза на банката при наличие на процесуалните предпоставки на чл.134 ЗЗД: 1/ищецът /процесуален субституент/ да твърди, че има качеството на кредитор спрямо дадено лице /в случая банката/, т.е. че има вземане към това лице, възникнало на договорно или извъндоговорно основание; 2/ищецът да твърди, че неговият длъжник и титуляр на правата, които се защитават с предявения иск, бездейства и не упражнява имуществените си права; 3/неупражняването на правата на длъжника на ищеца да заплашва удовлетворяването на последния; 4/ищецът в качеството си на процесуален субституент следва да претендира осъждане на ответника не са себе си, а за носителя на притезанията, в който смисъл е решение № 138 от 05.01.2015г. по т.д. № 1727/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. Приел е, че ищците твърдят, че са кредитори на притезанието към банката за парични суми, че техният наследодател е съдлъжник на кредитополучателя „Д.“ ЕООД по смисъла на чл.101 ЗЗД и „ключово лице“ по договора за застраховка с ответника, като са единствените му наследници по закон и са приели наследството, т.е. те не са наследници на кредитополучателя. Посочил е, че според твърдението в исковата молба кредитополучателят обслужва редовно кредита си. Поради това е намерил, че качеството на ищците на кредитори на банката, според твърденията им, би било придобито в сочените от тях хипотези в един последващ предявяване на иска момент, т.е. липсва твърдение в исковата молба, че ищците са кредитори на банката към момента на подаване на иска. По тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липсата на твърдение, че ищците като процесуални субституенти имат качеството на кредитор спрямо банката, т.е. имат вземане към това лице, възникнало на договорно или извъндоговорно основание, което представлява основанието за упражняване на чужди права и съответно е първата от посочените предпоставки за допустимост на иск по чл.134 ЗЗД. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в изложението си частните касационни жалбоподатели не са формулирали материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който се твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, а единствено са възпроизвели отново доводите си за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд поради противоречието им със закона и с практиката на ВКС. Тези твърдения представляват оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК, а едва след допускане на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение