Определение № 2277 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2758/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Еушипмънтс.ком“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът „Шипио“ ООД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове по чл. 116, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗМГО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на извършени от ответника нарушения на правата на ищеца върху регистрирани търговски марки и за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че е налице идентичност между словния елемент на марките на ищеца и използвания от ответника при рекламиране на предоставяните от него куриерски и логистични услуги - „eushipments” - произтичаща от фонетичното и смисловото съвпадение, а визуалната разлика според начина на изписване на думата (с малки или големи букви) не се отразява на същественото сходство. Приел е също, че в марките на ищеца именно словният елемент е доминиращ, но същевременно е и неотличителен предвид описателността си, указвайки на характеристиката на предоставяните услуги, свързани с пратки и доставки в рамките на Европейския съюз. Поради това е приел, че доколкото използваният от ответника словен знак съвпада само с неотличителния и описателен словен елемент от комбинираните марки на ищеца, не е налице вероятност за объркване на потребителите. С това е обосновал правния извод за липса на предпоставките по чл. 13, ал. 1, т. 2 ЗМГО, оттук и за липса на нарушение по чл. 116, ал. 1, т. 1 вр. чл. 113, ал. 1 ЗМГО. Допълнително е изложил и съображенията, че предвид неотличителния и описателен характер на словния елемент от марките на ищеца последният съгласно чл. 16, ал. 1, т. 2 ЗМГО няма правото да забранява на трети лица да използват същия елемент в търговската си дейност.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1-3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

1. Вероятна нищожност на въззивното решение се обосновава с доводите, че първоинстанционният и въззивният съд са намерили регистрираните марки на ищеца за „описателни“, което обаче е въпрос от компетентността на Патентното ведомство и административните съдилища, респ. на Службата за интелектуална собственост на ЕС и Съда на ЕС и поради това въззивното решение е нищожно като противоречащо на закона и постановено от незаконен състав и извън правораздавателната власт на съда.

Без да е необходимо да се обсъждат последователно разяснените в доктрината и съдебната практика основания за нищожност на съдебните решения, достатъчно е да се посочи, че изложеното от жалбоподателя не съответства на обстоятелствата по делото. Въззивният съд, съобразявайки очертания от жалбоподателя фактически състав на въведените в основанието на исковете нарушения, е ограничил преценката си за описателност само до словния елемент на регистрираните марки, без да подлага на преценка тяхната описателност, оттук и отличителност, в цялост. Поради това така изложените доводи не могат да обосноват извод за вероятна нищожност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК.

2. Същите съображения се отнасят и до основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, доколкото вероятна недопустимост се обосновава отново със същите доводи за произнасяне на въззивния съд по въпрос от компетентността на административните съдилища и Съда на ЕС.

3. Не се установява и очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Такава се обосновава с доводите, че логиката на въззивния съд не отговаря на логиката на чл. 13, б. „б.“ от Директива 2004/48, доколкото неотчитането на детайлите как се формират обезщетенията по ЗМГО и факта, че отговорността може да бъде и безвиновна е тежък порок на решението с оглед липсата на мотиви в този контекст, довела до погрешни логически съждения, които тежко противоречат на доктрината и практиката. Така изложените доводи, вкл. и с оглед позоваването на горепосочената разпоредба на Директива 2004/48, очевидно се свързват с отхвърлените искове за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, но са изцяло неотносими към изложените от въззивния съд съображения, доколкото крайният извод за неоснователност на исковете по чл. 116, ал. 1, т. 3 ЗМГО не произтича от начина на определяне на обезщетенията или от наличието или липсата на вина, а се основава върху приетата липса на нарушение.

4. По чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ЕС, изразена в решението по дело С-367/15. Преди всичко следва да се отбележи, че в тази насока конкретен правен въпрос не е формулиран, което е достатъчно да изключи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в конкретния случай с оглед задължителната практика по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, според която излагането на ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е задължение на жалбоподателя, като касационната инстанция няма правомощието да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК. Независимо от това, следва също да се посочи, че доколкото с това решение по преюдициално запитване СЕС е постановил, че „ Член 13 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която притежателят на засегнато право на интелектуална собственост може да претендира от нарушителя на това право или поправяне на претърпените вреди, като се отчитат всички приложими аспекти на конкретния случай, или, без да е необходимо да доказва действителната вреда, заплащане на сума равна на двойния, а в случай на виновно нарушение — на тройния размер на съответното възнаграждение, което би било дължимо за разрешаването на ползването на съответното произведение.“, изложените оплаквания са относими към исковете по чл. 116, ал. 1, т. 3 ЗМГО, но не и към решаващите съображения на въззивния съд, обосновали извода за неоснователност, а именно липсата на нарушение, както е посочено и по-горе в т. 3.

5. Поддържа се по-нататък, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:

• налице ли е основателно възражение за „описателност“ на търговските марки на ищеца, което не е направено с насрещен иск (т. е. по него няма самостоятелен диспозитив) и как то афектира диспозитива на решението в хипотезата на твърдяната от ищеца нищожност или недопустимост на съдебния акт, при факта, че и СГС и Апелативен съд правораздават, прогласявайки „описателност" в този контекст, по отношение на една българска търговска марка и по отношение на една европейска търговска марка, за които не е откривано административно производство по оспорване на абсолютни основания (съответно от Патентно ведомство и от EUIPO) и не е откривано производство по заличаване на това основание („описателност") пред Патентно ведомство или пред Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO), които производство да са с влезли в сила административни или съдебни актове, прогласяващи твърдяната „описателност";

• на какво правно основание и при каква родова, местна и функционална компетентност гражданските съдилища - в случая СГС и Апелативен съд София, сезирани с искове за нарушаване на търговска марка по чл.116 и чл.118 от ЗМГО, се произнасят по материалноправен въпрос по чл.11, ал.4 от ЗМГО, с който не са сезирани в искането - твърдяна „описателност" на търговска марка и който е от компетенцията на административните национални и международни ведомства, съответно съдилища; каква е правната природа на решенията на СГС и Апелативен съд в този контекст и дали те са компетентни да изграждат мотиви и диспозитив по чл.11, ал.4 от ЗМГО, при факта, че тази хипотеза се разглежда от съдилищата и органите с административноправораздавателни функции; от тази гледна точка диспозитива на решението в тази му част може ли да се ползва със сила на присъдено нещо, ако да - защо, ако не защо; ако диспозитивът на решението на Апелативен съд не се ползва със сила на присъдено нещо и съответно се окаже недопустим, какъв е характерът на цялостния съдебен акт на Апелативен съд София, при факта, че „мотивът" за „описателността" е основният, на базата на който се отхвърлят предявените искове за нарушение на процесните търговски марки;

• дали решението на СГС, съответно на Апелативен съд е постановено от незаконен състав при липса на правораздавателни функции по чл. 11, ал. 4 от ЗМГО („описателност") на марките и ако да, това води ли и до порока съществено процесуално нарушение при постановяване на решението при изграждане на мотиви на основанието „общоизвестност", което не е от правораздавателните функции на гражданските съдилища; следвало ли е в този контекст съдът на основание чл. 7 от ГПК да отдели спорното от безспорното и да остави исканията за твърдяната „описателност на търговски марки" извън предмета по делото и категорично да откаже произнасяне и формиране на диспозитив по темата, тъй като тя попада извън правораздавателната му компетентност; от тази гледна точка на основание чл. 10 от ГПК следвало ли е СГС и Апелативен съд София служебно да изследват дали твърдяната „описателност на търговски марки" е правнорелевантен факт, който е установен със съответните, влезли в сила съдебни или административни актове на Патентно ведомство, АССГ и ВАС за българските марки и пред EUIPO и Съда на ЕС, с цел да не допуска изграждане на „мотиви", които водят до неподведомственост, водеща след себе си нищожност, недопустимост и незаконен съдебен състав, съответно до съществено нарушение на съдопроизводствените правила;

• съществува ли в българската интелектуална собственост институтът на „безвиновната отговорност" и тя базирана ли е на имплементирането на чл. 13, буква „а" и буква „б" от Директива 2004/48 на ЕС, които са част от българското законодателство от 2005 г. насам и тази норма послужила ли е за изграждане на нормативната логика на в чл. 116 и чл. 118 ЗМГО; в този контекст в случаите на т. нар „особени случаи на обезщетение" по чл. 118, ал. 2 ЗМГО във връзка с чл. 119, ал. 1, т. 1 ЗМГО предвиждат ли се и случаите на безвиновна отговорност на ответника и съдът следва ли да определи дължимото обезщетение от 500 до 100 000 лева, без да са налице конкретни данни - претърпени вреди, продажби и т.н, но при наличието на обективни критерии за извършването му, например липса на воля за сключване на лицензионно споразумение, незаплащане на резюмирани лицензионни такси, онлайн реклама сред мултимилионна аудитория (в случая в Гугъл) и други косвени действия, водещи не до конкретен комерсиален ефект, но с огромен обхват като публика?

Първите три въпроса се свързват с поддържаната от жалбоподателя теза за извършена от въззивния съд проверка за „описателност“ на процесните марки. Поради това и с дадената аргументация въпросите не удовлетворяват общото изискване за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с т. 1 от ТР № 1/2009 да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Както е посочено и по-горе, правните изводи на съда се основават върху преценка за описателност, ограничена по обхват само до словния елемент на регистрираните марки, без да е извършена такава преценка по отношение на марките в цялост.

Общата предпоставка за допускане на касационното обжалване не е налице и по отношение на четвъртия въпрос. И тук, както е посочено по-горе, крайният извод за неоснователност на исковете по чл. 116, ал. 1, т. 3 ЗМГО не произтича от начина на определяне на обезщетенията или от наличието или липсата на вина, а се основава върху приетата липса на нарушение. Поради това по поставения въпрос не е налице произнасяне на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Независимо от отсъствието на общата предпоставка за достъп до касация, и по четирите въпроса не е обоснована и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Аргументацията в тази насока се свежда до изложението, че според мотивите, инкорпорирани в ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК „точно прилагане на закона" се изразява в разкриване на истинския смисъл на правната разпоредба чрез нейното тълкуване. Точното прилагане на закона означава изясняване на целта, която е вложена в конкретната норма като правило на поведение, а неточното прилагане всъщност би довело до създаване на правило, което законът не установява. Затова и неточното прилагане на закона означава пълно неприлагане на правната норма в нейния истински смисъл. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато има нужда от промяна на установената съдебна практика, за да се осигури прилагането на правната норма съобразно изяснения по пътя на тълкуването неин точен смисъл. Създадената чрез погрешно тълкуване съдебна практика е неправилна и нарушава принципа на законността в гражданския процес. Всяка погрешно формирана съдебна практика следва да бъде преодоляна чрез тълкувателните правомощия на ВКС при допуснатото касационно обжалване. Тълкувателната дейност на ВКС в тези случаи има и принос за развитието на правото. При постановяването на обжалваното решение Апелативен съд - [населено място] се е произнесъл пряко или косвено по формулираните от жалбоподателя въпроси, на които ако бе отговорил по различен начин, то това би повлияло неимоверно върху изхода от делото.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика, нито се обосновава наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика.

Останалите пространно развити в изложението оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, преповтарящи изложеното в касационната жалба, като обосноваващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, не подлежат на обсъждане в настоящата фаза на касационното производство.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените списък по чл. 80 ГПК и писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 8700 лв.

С тези мотиви съдът