Определение № 3711 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3185/2023 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца “СИСП-ИН”ЕООД, чрез адвокат М. Б. и адвокат Б. Т., срещу решение № 23 от 09.03.2023 г. по в.търг.д.№ 3/2023 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 247 от 17.11.2022 г. по търг.д.№ 17/2022 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от “СИСП-ИН”ЕООД срещу “ДИКС-94”ЕООД иск по чл. 108 ЗС за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на Складова база „Средец”, състояща се от административна, производствени и други нежилищни сгради и урегулирания поземлен имот, върху който са построени, а именно: УПИ * – „За промишленост“, в квартал *по плана на [населено място], одобрен със заповед № РД-09-166/24.09.1986 г., с площ по нотариален акт 21500 кв.м., а по скица № 436/24.06.2015 г. на Община Средец – 18593 декара, ведно с всички построени в него сгради: административна сграда, едноетажна, масивна, със застроена площ от 98.20 кв.м., лабораторна сграда, едноетажна, масивна, със застроена площ от 30.40 кв.м., елеваторна кула, масивна, със застроена площ от 45.50 кв.м., склад № 1, масивен, със застроена площ от 1425.43 кв.м., склад № 2, масивен, със застроена площ от 1612.90 кв.м., склад за брашно, масивен, със застроена площ от 557.70 кв.м., кантарна сграда, масивна, със застроена площ от 28.14 кв.м., машинна работилница, масивна, със застроена площ от 75 кв.м., метален навес с разтоварище и елеваторна кула 8000 тона, с обща площ от 400 кв.м., бетонен силоз 5000 тона, с площ от 200 кв.м., разтоварище, с площ от 120 кв.м., и тоалетна, масивна, със застроена площ от 4 кв.м., както и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението на описания имот. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяната му и уважаване на предявения иск по чл. 108 ЗС.

Подаден е отговор на касационната жалба от ответника „ДИКС-94“ ЕООД, чрез адв. И. М., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и са развити съображения за правилност на същото. Претендират се разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

Подаден е отговор и от третото лице помагач на ответника „Обединена българска банка“ АД, чрез юрисконсулт Л. М., с който се поддържа, че поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство на банката пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че предмет на принудително събиране по изпълнително дело № 20108000400158/2010 г. по описа на ЧСИ рег. № 800 на КЧСИ е вземане на “Обединена българска банка” АД против “Вайцман България” ЕООД за сумата от 2496571.98 евро, представляваща главница по договор за банков кредит № 118 от 15.05.2007 г., ведно с лихви и разноски. Банката се снабдила с изпълнителен лист въз основа на заповед по чл. 417 от ГПК, издадена на 16.03.2010 г. по ч. гр. д. № 156/2010 г. на PC-Каварна.

Вземанията по кредита са обезпечени с договорна ипотека върху процесния УПИ *, в квартал *по плана на [населено място], ведно с построените в него сгради, учредена от длъжника “Вайцман България”EООД в полза на „ОББ“ АД с нотариален акт № 29/02.07.2007 г., том І, рег. № 1391, дело № 1168/2007 г. на РС – Средец.

През 2009 г., с нотариален акт № 66/14.09.2009 г., кредитополучателят “Вайцман България” ЕООД продал ипотекирания имот на ищеца “СИСП-ИН” ЕООД.

Принудителното изпълнение е било насочено върху ипотекирания имот през 2010 г., с налагането на възбрана върху имота от съдебния изпълнител, вписана на 08.04.2010 г., видно от приложената по делото справка на СВ – Средец.

На 17.11.2014 г. ищецът “СИСП-ИН” ЕООД вписало учреден по реда на ЗОЗ залог върху търговското си предприятие в полза на “Адм Енд Ко” ЕООД, като обезпечение на паричен заем. С нотариален акт № 82 от 13.12.2014 г. заложният кредитор, позовавайки се на чл. 37, ал. 1 от ЗОЗ, е продал имота на длъжника „СИСП-ИН“ ЕООД на ”Нокс Инженеринг” ЕООД. По иск на взискателя “ОББ” АД тази сделка е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.1 и чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД с р ешение № 282 от 19.07.2016 г. по търговско дело № 330/2015 г. на ОС – Бургас, влязло в сила на 17.10.2016 г. Исковата молба е била регистрирана в съда на 29.06.2015 г. и вписана на 15.07.2015 г., а решението – отбелязано на 16.11.2016 г. С нотариален акт № 58/30.06.2015 г., т.е. след предявяване на иска, “Нокс Инженеринг” ЕООД e продало имота на “ДЕФ” ЕООД.

По изпълнителното дело имотът е бил изнесен на публична продан, приключила с постановление за възлагане от 22.07.2015 г. в полза на ответника “ДИКС 94” ЕООД, платил цената от 1001100 лева. Постановлението е влязло в сила на 03.10.2016 г. В мотивите към постановлението е посочено, че досегашен собственик на имота е „ДЕФ” ЕООД, а ищецът “СИСП-ИН” ЕООД и “Нокс Инженеринг” ЕООД са обозначени като трети задължени лица – ипотекарни длъжници. Съдебният изпълнител е разпоредил постановлението да бъде вписано по партидите на трите дружества. Видно от справката на СВ – С. това е сторено на 20.10.2016 г.

Ищецът е обжалвал без успех насочването на принудително изпълнение върху имота и постановлението за възлагане. Жалбата му е отхвърлена с р ешение № 153 от 24.06.2021 г. по в. гр. д. № 770/2021 г. на Окръжен съд – Бургас.

С протокол от 28.07.2021 г. съдебният изпълнител е въвел ответника “ДИКС-94” ЕООД във владение по реда на чл. 498 от ГПК като е отстранил от имота ищеца “СИСП-ИН” ЕООД.

С влизането в сила на постановлението за възлагане ищецът е загубил правото си на собственост – чл. 496, ал. 2 от ГПК. Ето защо e прието, че искът му по чл. 108 от ЗС следва да бъде отхвърлен.

При тези факти въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен. Към влизане в сила на постановлението за възлагане на имота собственик на същия е бил ищецът “СИСП-ИН”ЕООД, тъй като договорът за продажба на имота, сключен между кредитора на ищеца “Адм Енд Ко” ЕООД и”Нокс Инженеринг” ЕООД е прогласен за нищожен с влязло н сила съдебно решение, а последващата сделка, с която „Нокс Инженеринг“ ЕООД продава имота на „ДЕФ“ ЕООД, не е породила вещноправно действие. Прието е също, че учредяването на особения залог на търговското предприятие на ищеца и последвалите прехвърлителни сделки с процесния имот са непротивопоставими на взискателя, тъй като са сключени след вписване на ипотеката и на възбраната, и няма пречка взискателят да насочи изпълнението върху ипотекирания и възбранен имот. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение от 11.03.2019 г по тълкувателно дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС тези разпоредителни сделки не влияят върху хода на изпълнителния процес, поради което и исковете на взискателя за тяхната недействителност са недопустими (лишени от правен интерес). Затова не е възприета тезата на ищеца, че изпълнителното дело трябвало да изчака развитието на т.д. № 330/2015 г. на ОС – Бургас, по което е прогласена нищожността на придобивната сделка на “Нокс Инженеринг” ЕООД. Към издаване и влизане в сила на възлагателното постановление от съдебния изпълнител собственик на процесния имот е бил ищецът „СИСП-ИН“ ЕООД и неговите права са придобити от купувача от публичната продан – ответника „ДИКС 94“ ЕООД, с влизане в сила на постановлението.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Следва ли приетата от съда фактическа обстановка да съответства на събраните доказателства.

2. Задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях да формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет. Следва ли доказателствата да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила.

3. Деривативен или оригинерен придобивен способ е публичната продан.

4. Следва ли съдът да изложи мотиви, които да обосноват достигнат от него извод.

5. Кои са задължителните елементи на постановлението за възлагане. Вписванията в постановлението относно влизането му в сила част ли са от възлагателното постановление или не.

6. Доколко изводите в постановлението за възлагане на недвижим имот относно собствеността на имота към издаване на постановлението са задължителни за съда. Обвързан ли е съдът от извода на съдебния изпълнител относно лицето собственик на имота предмет на публичната продан.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с решение № 221 от 15.04.2002 г. по гр.д.№ 677/2001 г. на ВКС, І г.о., втори въпрос – в противоречие с решение № 127 от 22.07.2016 г. по търг.д.№ 1772/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр.д.№ 47/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д.№ 241/2011 г. на ВКС, І г.о., въпрос № 3 – в противоречие с Тълкувателно решение № 5/18.05.2017 г. по тълк.д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГК, решение № 146 от 09.12.2019 г. по гр.д.№ 949/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., въпрос № 4 – в противоречие с решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр.д.№ 6256/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 340 от 11.10.2011 г. по гр.д.№ 870/2010 г. на ВКС, ІV г.о. Относно въпроси № 5 и 6 се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и наличие на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първи, втори и четвърти въпрос от изложението. В съответствие с посочената от касатора практика на ВКС, въззивният съд, при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил доводите и възраженията на страните, преценил е събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, и установените с тях факти. Мотивите към решението съдържат изводи от фактическа и правна страна и отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора, като правните изводи на съда са базирани на изяснената по делото фактическа обстановка. Обстоятелството, че поддържаната от касатора теза в процеса не е била възприета от въззивния съд не сочи на несъобразяване с установената практика на ВКС и не е предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Третия въпрос от изложението е общ и теоретичен и няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Изяснено е в мотивите на ТР № 2 от 26.02.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че публичната продан на недвижим имот е деривативен а не оригинерен способ за придобиване на право на собственост, като въззивния съд е възприел същото становище и не се е отклонил от практиката на ВКС.

Пети и шести въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора. Решаващият извод на въззивния съд е, че ипотеката следва вещта и може да бъде противопоставена на всяко лице, което е придобило права върху имота след вписването й. Тя дава възможност на кредитора да насочи изпълнение върху ипотекирания имот, независимо в чия собственост се намира (на длъжника или на последващи приобретатели от длъжника, придобили собствеността след вписване на ипотеката). Собственикът на ипотекирания имот, включително и последващият приобретател, е длъжен да търпи насочването на принудително изпълнение по отношение на имота, а купувачът по реализирана публична продан придобива собствеността върху ипотекирания имот, дори същият да е разпореден от длъжника в полза на други лица след вписване на ипотеката. Тези решаващи съображения на въззивния съд са съобразени с трайно установената практика на ВКС. Във връзка с тях няма поставени въпроси.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

При този изход на делото „СИСП-ИН“ ЕООД следва да бъде осъдено, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника „ДИКС – 94“ ЕООД сумата 7200 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

На третото лице помагач не се дължат разноски, съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,