Определение № 2416 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3760/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №5142/26.02.2024г. на Л. В. П. и Д. В. С. срещу Решение №1442/12.12.2023г. по в.гр.д. №545/2023г. по описа на Апелативен съд – София. Касаторите считат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, че е неясно и немотивирано, защото изброяването на обстоятелства, без правна рамка, без обсъждане на данните, събрани по делото от фактическа страна и съпоставяне на същите със заключенията на експертизите, както и без да се обосноват правни изводи в тази връзка не представляват мотиви. Твърдят, че същото е и необосновано и недоказано. В изложението се посочва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване като са формулирани следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на ответника, направени с отговора на исковата молба, в първоинстанционното производство, съответно във въззивното производство, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение, както и да изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните? Този въпрос касаторите поставят във връзка с твърдението им, че въззивният съд не е обсъдил доводите им, съдържащи се в отговора на исковата молба относно недопустимостта на предявеният иск. Считат, че той е решен от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, обективирана в Решение №149/28.12.2017г. по т.дело №1604/2016г. на ВКС, Решение № 30/13.04.2020 г. по гр.дело № 2378/2019г., решение №246 от 20.01.2020г. на ВКС по гр. д. №4881/2018г., Решение №50002 от 03.07.2023г. на ВКС по гр. д. № 53/2022г., Решение №50057 от 12.06.2023г. на ВКС по т. д. №961/2022г., Решение №50077 от 14.07.2023г. на ВКС по гр. д. № 3413/2022г., Решение № 50082 от 14.06.2023г. на ВКС по гр. д. № 2950/2022г. и др., в които се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора.

2. Длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение, като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила? Този въпрос се поставя с оглед твърдението на касаторите, че въззивният съд е бил длъжен, но в обжалавния съдебен акт не е дал отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване. Твърдят, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС както следва: т. 12 на Тълкувателно Решение №1/17.07.2001 по гр. д. №1/2001, ОСГК ВКС; Решение №50234 от 13.12.2022г. по гр. д. № 3571/2021г., Решение №75 от 13.04.2021г. на ВКС по гр. д. № 2206/2020г., Решение № 131 от 14.08.2023г. на ВКС по гр. д. №769/2020г., в които се посочва задължението на въззивния съд да формира вътрешното си убеждение, като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила, както и, че мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес - релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди заключенията и обясненията на вещите лица по съдебно-технически експертизи и да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността и доказателствената им стойност? Поставянето на този въпрос е във връзка с твърдението на касаторите, че въззивният съд не е обсъдил приетите по делото първична и допълнителни технически експертизи, съответно не е ценил доказателствената им сила съобразно тяхната обоснованост. Считат, че по този въпрос, разрешението на въззивния съд е в противоречие с т. 10 на Тълкувателно решение №1 от 4.01.2001г. на ВКС по т. гр. д. №1/2000г., ОСГК, Решение №118 от 15.05.2012г. на ВКС по гр. д. № 588/2011 г., III г. Решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. №1814/2009 г. на IV гр. о. и др. Решение № 132 от 29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7298/2014 г., в които се посочва, че независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата, включително и да игнорира изцяло заключение на вещото лице и сам да се произнесе по въпроси, относно които не притежава нужните специални знания.

Ответникът по касационната жалба –М. К. чрез депозирания писмен отговор, чрез адв. Р. Р. моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивният съд е изложил подробни и последователни мотиви, като, след задълбочено обсъждане на всички доказателства, е отговорил на всички, поставени от жалбоподателите въпроси.

Ответникът К. Г., чрез депозирания от адв. А. писмен отговор, излага становище за допустимост и основателност на касационната жалба. Счита, че са налице основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Ответникът М. К., чрез депозирания писмен отговор, чрез адв. В. моли касационната жалба да не бъде допускана до касационно обжалване поради липсата на основания за това. Счита, че по нито един от поставените въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.ч ГПК. Излага и становище за неоснователността на жалбата, тъй като въззивното решение е правилно и законосъобразно.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск, предявен от М. А. К. и М. А. К., срещу наследниците на М. М. З. - лице, зачетено като правоимащо по чл. 18, б.„ж“, вр. чл. 18, б.„з“ ППЗСПЗЗ по силата на решение на ОСЗГ „Овча купел“. Ищците твърдят, че са наследници на М. С. Д. и Апостол М. К.. По силата на нотариален акт №86, н.д. 3555/27.09.61г. М. Д., при спазване на специалните изисквания на действалия към момента Закон за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти, закупила от ТКЗС [населено място] дворно място от 1548 кв.м, парцел [№], кв. 3 по плана за в.з. Американски колеж IIа, който към настоящия момент представлява ПИ [№]. Излагат, че през 2010г. с решение 7733/22.07.10г. въз основа на заповед РД – 03- 0147/07.06.10г. ОСЗГ Овча купел възстановила на наследниците на М. Г. З. нива с площ 1 463 кв.м. /УПИ [№], кв. 3 ЗПР Малинова долина 2а. Считат, че към датата на постановяване на решение №7733/22.07.10г., издадено въз основа на заповед РД – 03- 0147/07.06.10г. ОСЗГ- Овча купел, са липсвали законовите предпоставки за възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ. Ищците владеят имота, и никой от ответниците не е предприел никакви действия срещу тях след постановяване на последното решение, но отбелязването, че по отношение на същия има подадено заявление за възстановяване вх. №С-344/14.05.1992 от бивши собственици, ги препятства да си го ползват необезпокоявано. Предвид възникналия спор, ищците молят да бъде прието за установено спрямо ответниците, че именно те са собственици на процесния имот.

Ответниците К. Й. Г., Й. Х. К., Л. В. П. и Д. В. С. - всички наследници на М. З. оспорват исковете като неоснователни, молят за тяхното отхвърляне и за присъждане на съдебните разноски. Твърдят, че с констативен нотариален акт от 14.05.1920г., бащата на тяхната наследодателка М. М. е признат за собственик на нива в м. Банска река от 1.5 ара при съседи Г. М., В. М. и река. Твърдят, че този имот им бил възстановен с решение на ОЗСГ след законно проведена по реда на ЗСПЗЗ процедура. Считат, че ищците не могат да се легитимират като собственици, тъй като тяхната праводателка е придобила имота в нарушение на ЗПВПННИ.

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че ищците са наследници на М. С. Д., която по силата на нотариален акт №86 н.д. №3555/27.09.61г., при спазване на специалните изисквания на действалия към момента Закон за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти, е закупила от ТКЗС [населено място] дворно място от 1548 кв.м, парцел [№], кв. 3 по плана за в.з. Американски колеж II а, което към настоящия момент представлява ПИ [№] по КККР. С договор за доброволна делба от 14.04.1980г., същият имот бил поставен в дял и собственост на ищците при равни квоти.

На 14.03.96г. ТОА Витоша уведомила ищците, че има заявено искане за земеделска реституция, като след представяне на документите за собственост от тяхна страна, решение от ОСЗГ Витоша относно собствеността на имота не било постановено.

С решение №7733/22.07.10г. въз основа на заповед РД – 03- 0147/07.06.10г. на ОСЗГ -Овча купел, на наследниците на М. Г. З. била възстановена нива с площ 1 463 кв.м. /УПИ [№], кв. 3 ЗПР Малинова долина 2а/. От приложеното удостоверение от 09.12.16г. за идентичност на имената, се установява, че М. М. З. и М. Г. З. са едно и също лице. От отразеното в т.2 на решението на ОСЗГ - Овча купел, се установява, че за издаването му са представени препис от емлячен регистър и удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ, като последното е издадено от ОСЗГ Витоша.

С приетия по делото констативен нотариален акт от 14.05.1920г. М. М. -баща на М. З., е признат за собственик на нива в м. Банска река от 1.5 ара при съседи Г. М., В. М. и река.

Според т. 29 на Протокол за извършване на замяна от 08.11.48г., полските имоти на некооператорите братя Н. и М. А., включени в кооперативните блокове, се заменят с нива от 4.3 дка на Г. П. З. /съпруг на М. З./ от [населено място], в местността Банска река, при съседи Х. З., Н. М. и път.

Според първоначалното и допълнително заключение по приетата СТЕ, не може да се направи извод за идентичност на процесния имот с някой от имотите по констативния нотариален акт, удостоверяващ собствеността на М. М., нито на имота, описан в протокол за заменки от 08.11.48. В емлячния регистър на името на М. З. са записани два имота в местността Банска река – ниви от 4.3 дка и 0.5 дка. Няма индивидуализация на имотите чрез описване на съседните имоти, като не може да се определи и от кога датира този запис и въз основа на какви документи е съставен.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел, че по силата на чл. 17, ал.2 ГПК дължи произнасяне относно валидността и законосъобразността на решение №7733/22.07.10г., издадено въз основа на заповед №РД – 03-0147/07.06.10, издадена от ОСЗГ Овча купел, с което се възстановява нива с площ 1 463 кв.м. /УПИ [№], кв. 3 ЗПР Малинова долина 2а/ на наследниците на М. Г. З.. Посочил е, че Общинските служби по земеделие и гори са административни колективни органи, действащи на териториален принцип, като според чл. 12 ЗСПЗЗ заявлението за възстановяване, се отправя до съответната общинска служба по земеделие и гори, а териториалната компетентност се преценява към момента на постановяване на реституционното решение. Посочил е, че въпросното решение е издадено от ОСЗГ Овча купел, но се отнася за имот, в бившето землище на [населено място], който към момента на реституцията е бил в рамките на София град, район Витоша. Видно от приложеното като доказателство удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ, същото е издадено от ОСЗГ Витоша, на чиято територия се намира имотът, заявен за реституиране, но решението, имащо конститутивно действие, е издадено от ОСЗГ „Овча купел“. Предвид което е счел, че индивидуалният административен акт – решение за възстановяване собствеността на земеделски земи, е издаден от некомпетентен административен орган.

Приел е, че осъществената реституция е материално незаконосъобразна. Посочил е, че според приложените към заявлението за земеделска реституция документи, собствеността се удостоверява единствено от записка в емлячния регистър, в който имотите са вписани само с квадратури, без граници. Липсва яснота как ОСЗГ Овча купел/съответно техническата служба на [община] е установила, че заявените ниви с размер 4.3 дка и 0.5 дка в местността Банска река са имотът, отразен на намиращата се на с. 311 скица, частично съвпадащ с имота на ищците. Приел е, че липсват доказателства, че замененият имот, описан като принадлежал на Г. З. е различен от наследените от М. З. /съпруга на Г. З./ ниви. Една от границите на нивата на наследодателя на М. З. в местността Банска река е река, а по никоя от издадените и изследвани от вещото лице скици, няма регистриране на имот с такава граница. Посочил е, че според вещото лице, е голяма вероятността принадлежалите на З. две ниви да са били заменени за имот на лица некооператори /които през време на втория етап на колективизацията били фактически приобщени като един имот към земите на ТКЗС/. Посочил е, че съгласно чл. 18з ППЗСПЗЗ при заменени имоти и осъществени разпореждания /в конкретния случай – продажба на имота на физическото лице М. Д./, не подлежат на възстановяване притежаваните преди замяната земи в реални граници. Приел е, че като не е отчела това обстоятелство, ОСЗГ е постановила материалноправно незаконосъобразен акт.

Приел е за недоказано обстоятелството заявителката З. -лично да е била правоимащо лице или наследница на такова. Според чл. 10 ЗСПЗЗ възстановяват се правата на собствениците или на техните наследници върху земеделските земи, които са притежавали преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства. Липсват доказателства от изброените в чл.12 ЗСПЗЗ, че се претендира възстановяване на земи, участвали в осъществената масовизация на земята, което обосновава противоречие на издаденото решение с целите на реституционния закон. Предвид което е достигнал до извод, че поради допуснатите нарушения на изискванията на чл. 146 АПК решението за възстановяване на земи в полза на наследниците на М. З. не поражда придаденото му от закона конститутивно действие, поради което следва да се приеме, че претенциите на ответниците са непротивопоставими на ищците.

Приел е, че М. А. К. и М. А. К. по силата на съдебна спогодба, постигната в делбено производство, са получили в общ дял процесния имот, валидно придобит от наследодателката им М. С. Д. с довор, сключен с ТКЗС. Предвид което е счел, че всеки от тях се легитимира като собственик на Ѕ идеална част от ПИ 68134.2045.54, по скица л. 47, бивш имот № 54, кв. 3, парц. III по плана на [населено място], Вилна зона Малинова долина“ с площ 1548 кв.м. по нотариален акт, а според графичните данни – 1507 кв.м., при съседи имот ПЛ [№], [№], [№], [№] и [№], и е уважил предявения от тях положителен установителен иск.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По поставения въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на ответника направени с отговора на исковата молба, в първоинстанционното производство, съответно във въззивното производство, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение, както и да изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните ?“ не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касаторите многобройна практика. Напротив, в съответствие с установената съдебна, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивните жалби, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в с оглед спорната пред него фактическа обстановка.

Доколкото този въпрос се поставя във връзка с твърдението на касаторите, че въззивният съд не е обсъдил своевременно наведеното в отговора им на исковата молба, възражение, че е недопустимо ищците да оспорват собствеността им, тъй като тя се основава на влязло в сила реституционно решение на ОЗСГ – Овча Купел, следва да се има предвид, че според константната съдебна практика, в случаите, в които всяка от страните твърди, че притежава надлежно придобито вещно право, конкуриращо с твърдяното от насрещната страна вещно право, съдът дължи обсъждане и на възраженията, които всяка от страните е навела по отношение претендираното от насрещната страна вещно право и при наличие на законова уредба – прилагане на правната норма, уреждаща конкуренцията на права /в този см. решение №39/29.05.2017г. по гр. дело №3394/2016г., решение №92/06.06.2013г. по гр. дело №743/2012г. и др./.

От друга страна, разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ урежда конкуренцията между валидно придобити от трети лица вещни права в периода след 1944 г. върху масовизирани земеделски имоти и бившите собственици на тези имоти, имащи право да възстановят собствеността си по реда на ЗСПЗЗ. Тя има изключителен характер и не трябва да се тълкува разширително. Доколкото тя по съществото си накърнява валидно придобити собственически права, разширителното й тълкуване и прилагане се явява несъвместимо с принципите на правовата държава. Доколкото приобретателят на имота от ТКЗС не е бил участник в административното производство по издаване на решението за възстановяване на собствеността върху имот, гражданският съд е компетентен по реда на косвения съдебен контрол, осъществен на осн. чл. 17, ал. 2 ГПК да приеме, че решението за възстановяване на собствеността не е произвело реституционното си действие, като съобразно това се произнесе за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот. Както е прието в ТР № 5/2011 от 14.01.2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК, предвиденото в чл. 17, ал. 2 ГПК правомощие на гражданския съд инцидентно да се произнася по законосъобразността на административни актове с обуславящо значение за съществуването на субективното право, предмет на гражданскоправния спор, е проявление на установеното в чл. 117 от Конституцията задължение на съдебната власт да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.

Предвид изложеното, не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с практика на Върховния касационен съд.

По втория поставен въпрос „Длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение, като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила?“ също не се констатира въззивният съд да е действал в отклонение със задълженията, вменени му според цитираната от касаторите практика. Съображенията, мотивирали касатора да постави този въпрос, а именно, че е останало неясно въз основа на какви доказателства, въззивният съд е достигнал до извода, че осъществената реституция е материално незаконосъобразна, не отговаря на данните по делото. Този извод въззивният съд е направил след като е извършил подробен анализ на събраните по делото доказателства, съпоставяйки ги със заключението на вещото лице в контекста на приложимите норми от ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. В съответствие с посочената съдебна практика, въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение, след като е преценил всички обстоятелства по делото. Въззивният съд е изложил, че предвид липсата на доказателства, не може да се направи категоричен извод, че заявителката З. -лично или като наследник е била правоимащо лице или наследница на такова. Изводът му съответства на заключението на СТЕ, че при липсата на посочени граници, не може да се счита, че възстановеният имот е сред тези, по отношение на които е съставен констативния нотариален акт за собственост през 1920г. на бащата на заявителката. От друга страна липсват и доказателства, този имот да е бил собственост на съпруга ѝ - Г. З. предвид приетия протокол, от който се установява, че още през 1948г. той е заменил собствените си две ниви за имот на лица некооператори /които през време на втория етап на колективизацията били фактически приобщени като един имот към земите на ТКЗС. При липсата на информация кога са нанесени данните, съдържащи се в емлячния регистър, не става ясно към кой момент и на какво основание М. З. е била вписана като собственик- като наследник на баща си М. М. или на съпруга си Г. З., поради което и не е ясно чии земи са ѝ били възстановени с решението на ОСЗГ. Законодателят е предвидил в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ процедури за установяване идентичност на имотите, заявени за възстановяване към настоящия момент в административното производство, включващи издирване на стари планове, аерофотоснимки, анкетиране, представяне на удостоверения по чл. 13, ал. 4 и скици по ал. 5 и 6 от ППЗСПЗЗ, изготвяне на помощни планове по чл. 13а от ППЗСПЗЗ и планове на новообразуваните имоти. Преценката за идентичност в административното производство е резултат от законово уредени процедури и е комплексна. Тя се извършва за цяла местност и землище, и въз основа на всички доказателства, събрани за тях. Преценката за наличие или липса на такава идентичност предопределя извода за валидност на произнасянето на административния орган, при което в исковия процес за собственост, в който гражданският съд дължи инцидентно произнасяне по валидността на административните актове с обуславящо значение / чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК /, въпросът може и следва да бъде изяснен посредством специализирана техническа експертиза, тъй като предполага специални знания / чл. 195, ал. 1 ГПК // в този см. Решение № 93 от 7.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 883/2012 г./. Именно така е процедирал и въззивния съд по настоящото дело. Посочил е, че в приложените към заявлението за земеделска реституция документи, собствеността се удостоверява единствено от записка в емлячния регистър, в който имотите са вписани само с квадратури, без граници. Приел е, че при тези данни липсва яснота как ОСЗГ Овча купел/съответно техническата служба на [община] е установила, че заявените ниви с размер 4.3 дка и 0.5 дка в местността Банска река са имотът, отразен на намиращата се на с. 311 скица, частично съвпадащ с имота на ищците.

По третия въпрос относно задължението на съда да обсъди заключенията и обясненията на вещите лица по съдебно-технически експертизи и да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността и доказателствената им стойност, настоящият състав на ВКС намира, че липсва основание за допускането нa касационен контрол. Последователно в практиката си, ВКС /решение №193 от 09.01.2015г. по гр. д. №5685/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №142 от 20.06.2017г. по гр. д. №3673/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №120 от 31.07.2018г. по гр. д. №2908/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №69/22.06.2022г. по т. д. №878/2021г. на ВКС, II т. о., решение №55/30.05.2022г. по гр. д. №1421/2021г. на ВКС, IV гр.о. и решение №14/02.03.2022г. по гр. д. №997/2021г. на ВКС, III гр. о. и др./ ВКС приема, че заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка. Съдът не е длъжен да възприеме заключението, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в постановения от него съдебен акт. По настоящото дело, именно в съответствие с цитираната съдебна практика, въззивният съд не е приел безкритично експертното заключение, каквито са наведените от касаторите твърдения, а го е преценил в съвкупност с останалите приобщени доказателства. Съдът е коментирал изложеното в заключението на в.л. Л. Г., че не може да се направи извод за идентичност на имотите по констативния нотариален акт, удостоверяващ собствеността на М. М. и имота, описан в протокол за заменки от 08.11.48г., тъй като в емлячния регистър на името на М. З. са записани два имота в местността Банска река – ниви от 4.3 дка и 0.5 дка, но липсва индивидуализация на имотите чрез описване на прилежащите имоти. Въззивният съд е изложил, че липсват доказателства, че замененият имот, описан като принадлежал на Г. З. е различен от наследените от М. З. /съпруга на Г. З./ ниви. Посочил е, че една от границите на нивата на наследодателя на М. З. в местността Банска река е река, а по никоя от издадените и изследвани от вещото лице скици, няма регистриране на имот с такава граница. Вещото лице допуска, че принадлежалите на З. две ниви са заменени за имот на лица некооператори /които през време на втория етап на колективизацията били фактически приобщени като един имот към земите на ТКЗС/, но предвид липсата на доказателства,категоричен извод не може да се направи.

Доколкото в конкретния случай от събраните по делото доказателства не може да се установи идентичност между имота, принадлежал на праводателя на ответниците преди внасянето му в ТКЗС и този, възстановен с решението на ОСЗГ през 2010г. то не може да се направи категоричен извод, че М. З. е имала качеството на правоимаща по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ. При тези данни, изводът на въззивния съд за материална незаконосъобразност на акта на органа по поземлената собственост- решение за възстановяване във възстановими стари реални граници на имот, който е различен от действително притежавания от наследодателя на ищците преди масовизацията, с оглед на което актът се явява издаден извън предоставената от закона материална властническа компетентност на органа по поземлената собственост, който е овластен единствено да възстановява действително притежавани в миналото права, но не и да създава такива при липса на предвидено в закона основание за това, е направен след кредитиране на заключението на СТЕ в контекста на останалите, събрани по делото доказателства. Следва да се отбележи, че в този случай, неприложима е и разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, регламентираща недействителност на извършените разпореждания от ТКЗС в полза на трети лица с внесени в стопанството имоти, тъй като същата ползва единствено лицата, които имат право на възстановяване на собствеността върху продадените имоти, а в конкретния случай ответниците не се легитимират като правоимащи, тъй като не се установява процесният имот да е идентичен с имота, притежаван от наследодателя им преди масовизацията / в този см. решение №93/07.06.2011г. по гр. дело №883/2012г./.

В заключение настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установява разрешенията на въззивния съд по поставените въпроси да са в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика.

По тези въпроси, касаторите са посочили и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но в тази връзка следва да се посочи, че не са развити съображения съобразно разясненията, съдържащи се в т. т.4 на ТР №1/19.02.2010г. на ВКС по т. дело №1/2009г. относно значението им за точното прилагане на закона, във връзка с коя разпоредба се поставят, и по какъв начин ще допринесат за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Не е аргументирано значението им за развитието на правото, тъй като не е посочено кои законови разпоредби са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетото по делото заключение на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им виждания имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане - М. К. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 4140.00 лева, определен съобразно представения договор и списък по чл. 80 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.