Определение № 60722 от 29.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 402/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 104484/30.ІХ.2020 г. на Н. Х. М.-И. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от АК-П. против решение № 100215 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 5.VІІІ.2020 г., постановено по т. дело № 58/2020 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 191/13.VІІІ.2019 г. на ОС-Габрово по т. д. № 77/2018 г. С последното – като неоснователен - е бил отхвърлен отрицателен установителен иск на настоящата касаторка с правно основание „по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 464 ГПК“, предявен срещу ответниците Д. Т. с едноименна фирма на едноличен търговец /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община] и софийското „Тора“ ООД (в ликвидация), ЕИК[ЕИК], чийто предмет е било признаването за установено, че по отношение на вземанията, произтичащи от спогодбата, сключена на 13.02.2013 г. между тези двама ответници, отразени в издадената в полза на първия от тях Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за сумата 134 912.35 лв. по ч. гр. дело № 35923/2014 г. на СРС и представени по изп. дело № 18/2006 г. по описа на ЧСИ Цв. Н., рег. № 756 на КЧСИ, ипотечното е право е погасено поради не подновяване на вписването, на основание чл. 172 ЗЗД, на ипотеката, обективирана в нот. акт № 154, том ІІ, нот. дело № 128 от 06.06.2003 г. на нотариус Г. Б. в законоустановения 10-годишен срок – до датата 6 юни 2013 г.

Единственото оплакване на касаторката за неправилност на атакуваното въззивно решение е за постановяването му при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира отменяване на обжалвания съдебен акт по съществото на спора, вкл. ведно с присъждане на разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателката й Н. Хр. М.-И. обосновава приложно поле на касационния контрол с твърдения за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, както и за постановяваното му „по непредявен иск“ ( основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване ).

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Д. Т., действащ като ЕТ с едноименна фирма /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на бланкетното оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на сумата от 6 000 лв. (шест хиляди лева), изплатена като адвокатски хонорар, съгласно представените към отговора пълномощно от 30.ХІ.2020 г. и договор за правна защита и съдействие от същата дата.

Ответното по касация „Тора“ ООД (л.) с ЕИК[ЕИК] не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на единственото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на Н. Х. М.-И. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

С постановеното в частно касационно производство по чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 464/1.ХІ.2016 г. на ВКС, ТК, І-во отделение, по ч. т. дело № 553/2016 г. е било отменено прекратителното определение по чл. 130 ГПК на първостепенния съд по настоящата установителна претенция на Н. И., основано върху констатацията му за липса на правен интерес от водене на такъв иск. Прието е било от състава на ВКС, че касационният контрол следва да бъде допуснат по надлежно релевирания правен въпрос: „За правния интерес и вида на процесуална защита на взискател да оспори обезпечено вземане с право на предпочтително удовлетворение на присъединен в изпълнителното производство ипотекарен кредитор, когато изпълнението е насочена върху предмета на обезпечението“.

При разглеждането на тази частна касационна жалба по същество съставът на ВКС е указал, че: „Ищецът ще има правен интерес от предявяване на установителен иск и след срока по чл. 464, ал. 1 ГПК, когато сумата не е предадена от съдебния изпълнител н взискателя с оспорено вземане, напр. поради наложено обезпечение – спиране на изпълнителното производство. При изплащане на сумата от съдебния изпълнител на взискателя с оспорено вземане, исковата защита на взискателя ще бъде осъдителния иск, тъй като същата сума ще се намира в неговия патримониум, а не по с/ка на съдебния изпълнител. Следователно пропускането, респ. предявяването на иска извън посочения в чл. 464, ал. 1 ГПК срок, не рефлектира върху правата на защита на взискателя, който оспорва вземането на друг взискател. Исковата защита е допустима без оглед на това дали искът е предявен в едномесечния срок по чл. 464, ал. 1 ГПК или извън него. Видът искова защита ще зависи от това дали сумата се намира по с/ка на съдебния изпълнител или е в патримониума на взискателя с оспорено вземане. В първия случай искът е установителен, а във втория – осъдителен“.

В мотивите си към атакуваното въззивно решение Великотърновският апелативен съд надлежно е съобразил, че съгласно уточнената към датата 24.Х.2018 г. искова молба на И. срещу двамата търговци /ЕТ и ООД/ претенцията й е с предмет да се признаело за установено спрямо тях, че по отношение на вземанията, произтичащи от подписаната помежду им спогодба от 13.ІІ.2013 г., отразени впоследствие в Заповед за изпълнение и в издаден въз основа на нея изпълнителен лист по ч. гр. дело № 35923/2014 г. по описа на Софийския районен съд /СРС/, ипотечното право, което е било обективирано в договорна ипотека, учредена с нот. акт № 154, том ІІ, нот дело № 128 от 6 юни 2003 г., е погасено поради липса на подновяване в определения от закона срок на ипотеката – 06.06.2013 г., съгласно чл. 18 от Правилника за вписванията във вр. чл. 172, ал. 1 ЗЗД. С оглед това въззивната инстанция е споделила дадената от първостепенния съд правна квалификация на установителния иск, предявен от настоящата касаторка: „чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 464 ГПК“. Така, при потвърждаване на решението на първостепенния съд за отхвърляне на отрицателния установителен иск на настоящата касаторка с очертания по-горе негов предмет, решаващият правен извод на Великотърновския апелативен съд е бил, че претенцията на И. за несъществуване на ипотечното право на първия ответник /ЕТ/ към датите 13.ІІ.2013 г. и 17.VІІ.2014 г. поради не подновяване на вписването на ипотеката до 6 юни 2013 г., т.е. поради погасяване на ипотеката, е неоснователна, понеже същата ипотека е била погасена далеч преди всяка от тези две дати: с извършване на публичната продан съгласно чл. 175, ал. 1 ЗЗД, което е станало на 29.ІІІ.2012 г. с влизането в сила на постановлението за възлагане на имота на купувача. Погасяването на ипотеката в този момент изключва погасяването й след него, а поради това и не бие могло да се извърши подновяване на вписването по реда на чл. 172, ал. 1 ЗЗД. След извършване на публичната продан ипотеката се трансформира в право на ипотекарния кредитор /ЕТ „Д. Т.“/ върху получената за имота цена до размера на обезпеченото му вземане, ако то съществува, която цена той има право да получи преди останалите хирографарни кредитори. Не на последно място данните по делото са, че вписването на процесната ипотека е било заличено по изрична молба на настоящата касаторка, като купувач на имота, още на датата 30 май 2012 г.

1./ По твърдението на касаторката И. за постановяване на атакуваното въззивно решение „по непредявен иск“:

Съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Следователно твърдението на И. в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната й жалба е за порок на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК: недопустимост на същото. Вероятността едно обжалвано въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт е сред основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за директен достъп до касационно обжалване. В процесния случай обаче, такава вероятност не се констатира, тъй като процесуалноправният въпрос за допустимостта на установителния иск, предявен от И. срещу двамата търговци /ЕТ и ООД (л.)/, е бил разрешен още в горецитираното определение на ВКС от 1.ХІ.2016 г., постановено в частното касационно производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано като ч. т. дело № 553/2016 г. по описа на І-во т.о. При това, след уточнението на исковата молба от 24.Х.2018 г. пред първата инстанция, не може да се слуша оплакване на ищцата настояща касаторка за произнасяне на въззивния съд по съществото на непредявен от нея иск, щом като такова оплакване не е било правено във въззивната й жалба срещу първоинстанционното решение, което съставът на Великотърновския апелативен съд е оставил в сила, изрично споделяйки решаващите правни изводи на ОС-Габрово.

2. По твърдението на касаторката за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение:

Постановеното от Великотърновския апелативен съд решение по отрицателния установителен иск на касаторката И. не е явно необосновано, щом като не се констатира да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика. Напротив, в директно противоречие с логиката е да се поддържа в исковата молба, че надлежно учредена договорна ипотека, чието вписване датира от 6 юни 2003 г., е могла да се погаси - поради неподновяването й - в 10-годишния срок по чл. 172, ал. 1 ЗЗД на датата 13.02.2013 г., щом като последната очевидно предхожда изтичането му /на 6 юни 2013 г./. Същевременно надлежно установено е било по делото, че предсрочно погасяване на процесното ипотечно право е настъпило на 29.ІІІ.2012 г.: с извършването на публичната продан съгласно чл. 175, ал. 1 ЗЗД с влизането в сила на постановлението на съответния ЧСИ за възлагане на имота на купувача, т.е. на настоящата касаторка, която именно на това основание е поискала на 30 май 2012 г. вписването на тази ипотека да се заличи от имотния регистър.

Извън евентуалното наличие на отменителното основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, не се констатира атакуваното въззивно решение да е било постановено contra legem (относимата към разрешаване на спора, въведен с отрицателния установителен иск на И., разпоредба на чл. 172, ал. 1 ЗЗД да е била приложена в нейния обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Великотърновският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответника по касация ЕТ „Д. Т.“ искане по чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторката Н. Хр. М.-И. ще следва да бъде осъдена да му заплати сума в размер на 6 000 лв. (шест хиляди лева), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от АК-П.: съгласно приложените към писмения отговор на този ЕТ по чл. 287, ал. 1 ГПК адвокатско пълномощно от 30.ХІ.2020 г. и договор за правна защита и съдействие от същата дата, видно от които документи е, че тази сума е била не само уговорена между страните, но и реално заплатена („изцяло и в брой“).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение