Определение № 2910 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5095/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Спорт Депо“ АД [населено място], представлявано от изпълнителния директор П., чрез процесуалният представител адвокат П. против въззивно решение № 1221 от 10.03.2023г. по в.гр.д. № 6770 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20234609 от 26.10.2020г. по гр.д. № 49635/2014г. на СРС в частта, с която е осъден ЧСИ С. Б. Я., с рег. № ... да му заплати, на основание чл.441 ГПК, сумата от 7 150.96лв., обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 10.08.2014г., изразяващи се в неправомерно събрана порпорционална такса по изп.д.№ 201440401938 и вместо това е постановено друго, с което този иск е отхвърлен като неоснователен и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба са постъпил отговор от ЧСИ Я., чрез процесуалният представител адвокат Т., с които се оспорват нейната допустимост, поради липса на посочените специални основания и основателност. Излага доводи, касаещи съществото на спора, като считат въззивния акт за правилен. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 400лв., реалното извършване на които установява с представени договор за правна защита и съдействие от 15.11.2023г., фактура № .../...г. и платежно нареждане от 16.11.2023г. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на подадената касационна жалба, съгласно посочените от касатора основания за допустимост, намира следното: Въззивният съд е преценил предявения иск за неоснователен поради липса на установени противоправни действия от страна на частния съдебен изпълнител по образуваното изп.д. № 20128440401938. Безспорно е било, че това изпълнително дело е образувано на 20.06.2012г., въз основа на изпълнителен лист от 29.05.2012г., издаден в полза на „Асоциация на модните агенции в България“ срещу длъжника „Спорт депо“АД, за задължение в размер на 323.50лв. Пред вид задължението си по чл.191, ал.3 ДОПК, частният съдебен изпълнител е изпратил съобщение до Националната агенция за приходите /НАП/ за започнато от него изпълнение. Получил е на 3.07.2012г. отговор с който е уведомен, че длъжникът има неплатени публични задължения по ДДС /104 207.69лв./ и ДОД/16 245.52лв./, санкция /10 181.34лв./ и лихва /6 064.18лв./ По делото е установено, че длъжникът с две плащания /осъществени на 3.07. и 19.07.2012г./ доброволно и изцяло /към дата 19.07.2012г./ е изплатил задълженията си към държавата. Независимо от това, частният съдебен изпълнител си е начислил порпорционална такса за събиране на тези задължения в размер на 7 669.24лв., която е събрал от запорираните сметки на длъжника на същата дата – 19.07.2012г., позовавайки се на т.26 от Тарифата за таксите и разноските на частните съдебни изпълнители /ТТРЧСИ/. Въззивният съд е приел, че длъжникът дължи посочената такса /която е в размер на процент според материалния интерес/, защото плащането на публичните задължения е станало, макар и в срока за доброволно изпълнение, но след образуване на изпълнителното дело. Позовал се е на съдебна практика, която е цитирал. Към касационната жалба е приложено изложение, в което на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК касоторът поставя следните въпроси: 1. Нарушил ли е въззивният съд основен принцип на ограничено въззивно обжалване, като е отказал да разгледа доводите на въззиваемия, изложени в отговора, пренебрегвайки признатата от закона възможност не само въззивникът, но и въззиваемият да се оплаче от пороци в обжалваното решение, с което той упражнява правото си на защита? Според касаторът въззивният съд не се е произнесъл по възражението му, че незаконосъобразното действие на частния съдебен изпълнител се изразява в това, че той е запорирал сметките му на 26.06.2012г., т.е. шест дена преди да получи удостоверението от НАП за наличие на публични задължения. Освен това, няма произнасяне и по възражението, че плащането на публичните задължения от страна на длъжника е станало преди получаването на показаната за доброволно изпълнение. 2-3. Допустимо ли е назначаване на съдебно-графологическа експертиза във въззивната инстанция, когато по реда на чл.193 ГПК, своевременно е оспорена автентичността на документ, но експертиза не е изслушана пред първата инстанция? Недопускането й съставлява ли съществено процесуално нарушение./Касаторът твърди, че своевременно е оспорил автентичността на отбелязването в молбата, въз основа на която е образувано изпълнителното производство, което е със следния текст „Възлагам Ви правомощията по чл.18 ЗЧСИ“ и че този текст е добавен впоследствие/. Твърди противоречие на въззивния акт с решения, постановени по гр.д.№ 871/2012г.на ІІІ г.о., т.д.№ 1820/2009г.на І гр.о., гр.д.№ 1814/2009г.на ІV г.о., т.д.№ 52/2014г. на ІІ т.о./, 4-5. При поискване, длъжен ли е съдът да изиска от другата страна, оригинала на документ или официално заверен препис, каквото е изискването на чл.183 ГПК? Ако страната е задължена да го представи и не го направи, следва ли представеният препис да се изключи от доказателствата по делото?, 6. Следвало ли е въззивният съд да обсъди действията на частния съдебен изпълнител по приложение на императивните правила на ДОПК, при положение, че подобно оплакване се съдържа в исковата молба и в отговора на въззивната жалба?, 7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, както и да изложи собствени мотиви при отмяната на постановения акт? и 8. С оглед предявения иск, дължи ли въззивният съд преценка на законосъобразността на действията на частния съдебен изпълнител? Съобразявайки така изложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по последните два въпроса, доколкото те са от значение за изхода на спора и е възможно да са разрешени в противоречие с установената съдебна практика /напр.решения по гр.д.№ 4031/2019г.на ІV г.о., т.д.№ 674/2014г.на ІІ т.о./, съгласно която съдът следва да отговори на всички оплаквания във въззивната жалба като изложи собствени мотиви относно относимите към спора доказателства, възраженията и доводите на страните. Разрешаването на спора винаги предполага самостоятелна преценка на фактите, установени по делото, както и произнасяне по заявените от страните доводи. Според задължителните указания на т.19 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС,мотивите на въззивния съд следва да отразяват решаващата дейност на инстанцията като втора инстанция по съществото на правния спор, който в случая е свързан със законосъобразността на действията на частния съдебен изпълнител във връзка със събирането на такса върху постъпили суми при присъединяване на взискатели, с оглед изискванията на т.3 от чл.26 Тарифата за таксите и разноските на частните съдебни изпълнители. Мотивиран от изложеното, като счита, че е налице основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, състав на Трето гражданско отделение