Определение № 2913 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 60/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ДаллБогг: Живот и Здраве“АД срещу решение №.241/22.06.23 по т.д.№.643/22 на АС Пловдив, с което е потвърдено реш.№.260077/28.06.22 по т.д.№.96/21 на ОС Стара Загора в частта, с която касаторът е осъден да плати на П. А. Т. на основание чл.432 КЗ 120 000лв. обезщетение за неимуществени вреди от търпени болки и страдания от настъпило на 2.09.18 ПТП, ведно със законната лихва, считано от 19.01.19 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна П. А. Т. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, на база събраните писмени доказателства, свидетелски показания и заключения на съдебно-медицинска и автотехническа експертизи, че: на 22.09.18 е настъпило ПТП със застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ водач на лек автомобил „Сузуки Гранд Витара“ /peг. [рег.номер на МПС] /, който, в нарушение на правилата за движение /чл.15 ЗДП, чл.16 ал.1 т.2 ЗДП, чл.20 ал.1 ЗДП-споразумение по нохд №.1050/20 на РС В. Търново/, се удря последователно в л.а.„Нисан Примера“ и „Фолксваген Голф“, вследствие на което на пътуващата на предната му дясна седалка П. Т. са причинени увреждания; травмите включват закрито счупване на лявата мишнична кост в горната трета с разместване на фрагментите; закрито счупване на вътрешен глезен на десния крак с разместване на фрагментите; закрито счупване на тялото на първи поясен прешлен в областта на предния горен сегмент; мозъчно сътресение, протекло със загуба на съзнанието и липса на част от спомена за случилото се; получените вследствие процесното ПТП увреждания са наложили първоначална хоспитализация, операция и болнично лечение-непосредствено след ПТП пострадалата била хоспитализирана в МБАЛ Търново, а 5 дни по-късно - в МБАЛ ”Тракия” Стара Загора, където е проведено общото и лечение както следва: закритото счупване на лявата мишнична кост е лекувано оперативно, с открита кръвна репозиция и метална остеосинтеза с проксимален заключващ хумерален пирон; закритото счупване на глезена на десния крак с разместване на фрагментите е лекувано оперативно, с открита кръвна репозиция, с вътрешна фиксация по метода на Вебер; закритото счупване на тялото на първи поясен прешлен в областта на предния горен сегмент е лекувано консервативно, с поставяне на ригиден корсет за имобилизация на гръбначния стълб за 6 месеца и последващ мек, еластичен корсет до 9-10 месец; мозъчното сътресение е лекувано консервативно в клиниките, в които е пребивавала, както и в домашни условия; общото възстановяване от описаните травми е продължило около 10 месеца. При тези обстоятелства е намерено, че са налице условията за ангажиране отговорността на застрахователя по чл.432 КЗ във вр. с чл.493 КЗ. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди и съобразно с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД съдът е изходил от принципните постановки, че следва да бъдат отчетени преди всичко вида, характера и броя на уврежданията; продължителността и степента на претърпените болки; физическия, психически, битов и социален дискомфорт; продължителността и сложността на лечението; продължителността на оздравителния и възстановителния период, прогнозата на възстановяване и пр. Отчел е, че вследствие от произшествието ищцата е получила няколко тежки травми, довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота, травмиращи оперативни интервенции, продължително обездвижване с произтичащите от това неудобства /затруднения в извършването на обичайните всекидневни дейности, вкл. свързани с бита и със самообслужването/, обстоятелството, че, независимо от навременното лечение и от последвалия продължителен постелен режим и обездвижването, предвид характера и тежестта на травмите, възстановяването е продължило през един дълъг период и все още не е приключило напълно, търпените и понастоящем болки и неудобства заради непълното възстановяване на увредената ръка и произтичащите от това затруднения с движението и пълноценното използване на този крайник, факта, че физическите болки и страдания, съпътстващите ги усложнения и продължителният и труден възстановителен процес са се отразили неблагоприятно върху психическото състояние на ищцата /вследствие на преживения стрес от произшествието и последвалото лечение, медицински процедури, продължителен възстановителен процес, свързан с трайно обездвижване и затруднения в обслужването, тя станала притеснителна, плачлива, изпитвала страх да пътува с кола/, промените в трудовия и социален статус /заради получените увреждания след връщането си на работа била трудоустроена и преместена на друга длъжност/, промените в икономическите условия като ориентир за житейския смисъл на понятието справедливост. При това положение, съобразявайки общите и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на претърпените от П. Т. неимуществени вреди, е намерил, че обезщетение в размер от 120 000лв. съставлява справедлив паричен еквивалент за тяхното възмездяване. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застраховател?“; 2. „Допустимо ли е при безспорно доказано нарушение на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл.137а ЗДП от страна на пострадалия, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение?“; 3.“Какъв размер на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетен при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено с отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото, грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушение на нормите, уредени в разпоредбите на чл.137а ЗДП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на телесните увреждания, и са били в значителна степен причина за настъпване на пътния инцидент и вредите от него?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани и относими релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушаване на чл.236 ал.2 вр. с чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК?“; 5. „Длъжен ли е съдът да обсъди изготвена експертиза, ако за изготвянето й са ползвани доказателства, които са събрани в друго производство?“; 6.“Длъжен ли е съдът да остави без уважение искане за присъждане на лихва, ако не са спазени изискванията на чл.127 ал.1 т.4 ГПК и чл.380 КЗ?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно трайно установената практика на ВКС във връзка с първия въпрос понятието „справедливост“ не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към обхвата и характеристиката на търпимите вреди, които съдът следва да съобрази и оцени, за да определи адекватен стойностен еквивалент на вредите; правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в ППВС 4/68 и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др.; правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност; при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди трябва да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях правнорелевантни факти във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение. Сама се е позовала на и е съобразила установените в практиката на ВКС критерии, посочени по-горе - отчела е /на база СМЕ и подробни свидетелски показания/ вида, характера и начина на получаване на увреждането /вследствие на удара в двата леки автомобила, вторият – почти челен, ищцата е получила счупване на лявата мишнична кост в горната трета с разместване на фрагментите (довело до трайно затрудняване на двигателната и хватателната функция на горен ляв крайник да извършва активна двигателна дейност за срок от 6м., съпроводен с болки и страдания); закрито счупване на вътрешен глезен на десния крак с разместване на фрагментите (довело до трайно затрудняване на опорно-двигателната функция на долен десен крайник да извършва активна двигателна дейност за срок от около 4м., съпроводен с болки и страдания); закрито счупване на тялото на първи поясен прешлен в областта на предния горен сегмент (довело до затрудняване на двигателната функция на снагата да извършва активни и съгласувани действия с крайниците за срок от 6м., съпроводен с болки и страдания); мозъчно сътресение, протекло със загуба на съзнанието и липса на част от спомена за случилото се (довело до състояние на разстройство на здравето, временно опасно за живота и здравето, за период от 2-3 месеца); касае се за няколко травми с различна локализация, с различна продължителност на възстановителния процес, с различно лечение и нужда от рехабилитация в различно време, наложили първоначално приемане в реанимация за стабилизация на състоянието и оперативни интервенции, последвани от консервативно лечение, пълно обездвижване на легло (при непрекъснато обслужване от близките) и последваща рехабилитация/, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания – физически и психически /от травмата и преживения стрес, от оперативните интервенции, от продължилото месеци консервативно лечение с пълно обездвижване и впоследствие постепенно раздвижване с носене на ригиден /метален/ точков корсет, впоследствие заменен от еластичен, от невъзможността за самообслужване и придвижване и свързаните с това неудобства, от множеството прегледи и изследвания, от провежданата рехабилитация/, при продължило лечение около 10месеца, трайните последици - дефицити, усложнения, белези, слабост /сериозен дефицит в амплитудата на движение на лява раменна става (абдукция до 90градуса, след това болезнена и невъзможна – при норма 160-180гр.), ротация в общ обем 7 - при норма 90 – като се касае за дефицити, които пречат на нормалното функциониране на ръката и затрудняват живота, видимо хипоатрофирала мускулатура (при условие, че ищцата е левичар и би следвало мускулатурата на лявата ръка да е значително по-силна от тази на дясната), липса на сила в крака и кръста, видим леко дъговиден оперативен цикатрис върху медиалния малеол, гръбначен стълб – с палпаторни болки около Л1-Л2-Л3, засилващи се болки в поясните прешлени при студено време, натоварване, наведено положение/, промяната в характера и психиката /станала плачлива, нервна, развила страх от придвижване с кола/, икономическите условия в страната към момента на увреждането, лимитите по застраховката. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното въззивният съд е процедирал в съответствие, а не в отклонение от вече наличната задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или актуализиране /т.1 и т.4 ТР 1/09, ОСГТК/. При тези обстоятелства не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросът не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка, като същевременно съдържа и условие, което не е била прието от съда и не съответства на обстоятелствата по делото - съдът не е приемал, че пострадалата е нарушила чл.137а ЗДП /т.е. че е пътувала без обезопасителен колан/; подобен извод и не съответства на фактите и обстоятелствата по делото /видно от събраните доказателства, в това число неоспореното от ответника заключение на АТЕ и СМЕ, и показанията на свидетеля очевидец С. (в открито с.з. 2.03.22 по първоинстанционното г.д.№.96/21 на ОС Стара Загора - стр.199), към момента на ПТП ищцата е била с обезопасителен колан, като от експертите е разяснена и ролята на същия за настъпване на вредите/. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Третият въпрос не удовлетворява изискванията на чл.280 ал.1 ГПК за правен въпрос. Същият съдържа условие, което не е било прието от въззивната инстанция и не съответства на обстоятелствата по делото – съдът не е приемал, че във въззивната жалба е било повдигнато оплакване за наличие на съпричиняване /напротив, изрично е посочил, че спорът между страните при въззива касае размера на присъденото обезщетение/; такова не е било налице, поради което и не е възниквало задължение за въззивната инстанция за обсъждането му; същевременно, въпросът така, както е поставен, касае поведение на пешеходец, по чията вина единствено е станало ПТП - което не съответства на фактите и обстоятелствата по делото /ищцата е пострадала като пътник в автомобил, а не като пешеходец, и по делото е установено с неоспорено от страните заключение на АТЕ и СМЕ и свидетелски показания на очевидец (св.С. - в открито с.з. 2.03.22 по първоинстанционното г.д.№.96/21 на ОС Стара Загора - стр.199), че не е налице нейно противоправно поведение в причинна връзка с увреждането- доколкото към момента на произшествието тя е била с надлежно сложен обезопасителен колан/. Предвид изложеното въпросът е неотносим и не може да обоснове допускане до касационно обжалване. Четвъртият въпрос е неотносим – той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и не съответства на фактите и обстоятелствата по делото – за съда не е възниквало задължение за обсъждане на възражение за съпричиняване, тъй като такова не е било включено в предмета на спора пред въззивната инстанция с оглед изрично повдигнатите във въззивната жалба оплаквания и разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Петият и шестият въпроси също не са били предмет на обсъждане и по тях не са били излагани мотиви. Поради това и те не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не могат да обусловят допускане до касационно обжалване. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените по делото разноски в размер на 12000лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,