Определение № 203 от 13.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2756/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. М. М. против решение № 1485 от 19.06.2019 г. по гр.д. № 1074/2019г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация- Обединена българска банка АД, [населено място] не е заявил становище.. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна. С определение № 114 от 01.07.2020г. по делото, производството по делото е било спряно до постановяване на т.д. №2/20г. След произнасяне на ОСГТК с тълкувателно решение, производството следва да бъде възобновено. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, предл второ и трето ГПК. Развити са доводи за недопустимост на съдебният акт, поради отвод за пресъдено нещо, като е поддържано, че спорът е бил разрешен с решение гр.д. 9551/ 2911г. на СГС, с което е бил отхвърлен иска между същите страни за същият предмет – главница и лихви, дължими по договор за банков кредит.Страната е поддържала, че е налице противоречие с даденото разрешение от съда и приетото с ТР ОСГТК №8/17г., като е развила разбирането, че съобразно мотивите му вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските станали предсрочно изискуеми са вземания възникнали на едно и също основание – договора за кредит.Страната е извела от това разрешение и разбирането си за идентичност на приключилото и настоящето производство, като така е защитила пространно разбирането си, че спорът между страните относно дължимост на сумите по кредита не може да бъде пререшаван, което води до извод, че постановените решения от съдилищата са недопустими. Заявено е и основанието „очевидна неправилност”, чиято правна същност, подробно е развита, съобразно разбирането за правното съдържание на нормата, като по същество е поддържано, че съдът е допуснал „ тежко нарушение на формалната логика „ смесвайки понятията изискуемост и съществуващо вземане. Развити са подробни оплаквания по осъщественото от първостепенния съд и възприето с обжалваното решение, прихващане на насрещните вземания на страните, като е поддържана тезата, заявена в производството и пред съдилищата, че съдът е приложил разпоредбата на чл.103 ЗЗД в противоположен смисъл, поради това, че пасивното вземане следвало да е изпълняемо, а не било необходимо да е изискуемо.Така е развито разбирането на страната, че вноските за процесния период били изпълняеми към 2012т., но не били изискуеми, поради това, че падежът не е настъпил все още, като това не ги прави несъществуващи. Доколкото съдът е приел, че към 2012г.не са съществували вземания на ищеца, то решението било очевидно неправилно.Развита подробно е защитната теза и по отношение приложение на чл.104,ал.2 ЗЗД във връзка с приетото от съда, че съобразно разпоредбата на чл.104,ал.2 ЗЗД погасителният ефект на съдебното прихващане се счита осъществен с влизане на решението в сила, доколкото тогава заявените за прихващания вземания се считат установени по основание и размер. Страната е развила оплакване, че тъй като решението, с което е извършено прихващане имало само декларативно действие, то и погасяването имало обратно действие до момента, в който то е било възможно. Поддържано е в тази връзка и това, че съдът смесвал понятията „ влизане в сила на решението” и „постановяване на решението”, което също било нарушение на формалната логика. Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК като и по двете основания е поставила въпросите – „ Липсата на изискуемост на пасивното вземане препятства ли възможността за извършване на прихващане” и „ Непадежиралите по процесния договор от 2006г. вноски дължими за периода 27.06.20143г. -25.06.2016г. в частта им досежно включената в същите главница, явява ли се от правна гледна точка несъществуващи/ невъзниквали/ неизпълняеми вземания към 28.02.2012г. … По тези въпроси страната е поддържала основание по чл. 280, ал.1, т.1 като по първия въпрос е поддържала противоречие с определение на ВКС, от което е цитирана част относима към извънсъдебното прихващане и неговото действие и предпоставки. Поставени са още въпроси общо – „относно вземането на ответника” и „относно значението на съдебното решение и обратното действие на прихващането като по тези въпроси и е поддържано противоречие с решение № 103 / 17 на ВКС, ІV г.о. Страната е поддържала и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Развила е своето разбиране относно наличие на неправилна според нея практика, като е заявила че единствената правилна практика отразява нейното разбиране по спора съвпадащо със защитната й теза. „Евентуално” е твърдяла, че нормата на чл.104, ал.1 и 2 ЗЗД била неясна и по нея нямало практика като това разбиране не е обосновано, а само лаконично посочено. В заключение е заявено също,че горните въпроси съдът можел да ги уточнява, да ги конкретизира и квалифицира, като това било израз на служебното начало. Направено е и искане да бъде взета предвид и служебно известната практика на състава по поставените въпроси.Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Твърдението за недопустимост на съдебния акт съставлява въведено основание по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК, поради което същото следва да бъде разгледано и без да са налице условията по чл.280, ал.1 ГПК. Страната е въвела довод за недопустимост на сезирането, поради отвод за пресъдено нещо, като е поддържала, че спорът относно претендираната главница и възнаградителни лихви за процесния период е бил разрешен вече с влязло в сила решение, определящо, с оглед заявения му предмет неговата непререшаемост. По така въведеното възражение е налице формирана трайна практика на ВКС / напр. решение №118/11.12.2020г. по т.д. №2278/19г. на ВКС, І т.о. и др./ ,, която настоящият състав споделя напълно и с която е прието, че осъдителен иск относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен и подлежи на отхвърляне като неоснователен, а не на прекратяване като недопустим. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че ответникът не може да направи отвод за пресъдено нещо. Аналогично при отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, по който от ищеца е било наведено твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен, поради направен от съда извод за ненастъпила такава, последващият процес по иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим. На още по-голямо основание същият извод се налага и за която и да е от падежиралите по този договор вноски, чийто падеж е настъпил след влизане на предходното решение в сила. Такъв извод се налага и за претенцията за всяка една от падежиралите вноски в последващ процес, основан на настъпилата им изискуемост, тъй като в предходния основанието за тяхната дължимост е на различно основание, произтичащо от настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг. В случая, с решение от 05.07.2013г. по в.т.д. № 9551/2011г. на СРС / потвърдено окончателно с решение от 13.01.2016г. на САС/, искът на банката срещу В. М. е бил отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като кредиторът не е обявил това на длъжника. С настоящата искова молба между същите страни относно вземанията на банката по същия договор за кредит, са наведени твърдения за настъпил падеж на претендираните вноски и тяхната изискуемост, при спиране на плащанията от страна на кредитополучателя. Следователно предходният иск по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен поради липса на настъпила предсрочна изискуемост на процесните вземания, а не поради несъществуване на спорното право. В последващия процес се въвежда нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявените вземания, и който факт се твърди, че не е бил заявен в предходното производство, а именно настъпване падежа на вноските, претендирани с настоящия иск. Ето защо оплакванията на касатора относно недопустимостта на обжалваното въззивно решение на осн. чл.299, ал.1 ГПК са неоснователни. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, като е развил подробни съображения относно направеното прихващане. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Този извод произтича от изложеното оплакване на страната, квалифицирано като „тежък порок на решението, изразяващ се в прилагане на закона в противоречие с неговия смисъл и нарушаване правилата на формалната логика по въпроса относно момента, в който активното вземане на ответника е станало ликвидно.“Касаторът е развил разбиране, че с оглед предмета на делото претендираните в производството вноски са били неизискуеми но изпълняеми още към 2012г. като е посочил, че именно от тогава следва да настъпи ефекта на направеното прихващане. Както с оглед тези твърдения, така и с оглед поставените въпроси по реда на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК производството по делото е спряно и към настоящият момент възобновено, поради постановяване на ТР ОСГТК № 2/20г., с което е прието че при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. В случая, макар и прието от състава общо теоретично, че при съдебното прихващане погасителният ефект настъпва с влизане на решението в сила, то това разбиране не рефлектира върху решаващите изводи, довели до обжалвания резултат, както неправилно счита касаторът. Този извод се налага поради това, че въззивният съд е споделил решаващият извод на първостепенния съд, приел за валидно осъществено исканото съдебно прихващане между страните към най ранния възможен момент - този на възникване на вземането на ответника. А така обоснованият мотив е изцяло в съответствие с разрешението дадено с обсъденото тълкуване на нормата на чл.104 от ОСГТК. С оглед това, че решаващият извод на състава обуславя правен резултат, съответен на приетото с цитираното тълкувателно решение, то и липсва основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, правно несъстоятелно е разбирането на страната, че прихващането следва да се счита осъществено от по-ранна дата -28.02.2012г., от когато е отбелязаната в обратния изпълнителен лист дължимост на лихва върху сумата 19 064.87лв. Страната не отчита, посоченото и от съда, че към тази дата, тя не е имала не само изискуемо и ликвидно, но и каквото и да било вземане към банката. Т.е. липсва насрещно задължение, с което да се извърши съдебното прихващане. Вземането на страната към банката е възникнало с влизане в сила на решението на Софийски апелативен съд, постановено на 13.01.2016г.по т.д. 2242/14 на САС, с което окончателно е потвърдено отхвърляне на иска на банката за събиране на цялото вземане, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на дълга. Т.е. до влизане в сила на този съдебен акт, по предходното производство по чл.422 ГПК, не е било налице задължение на банката към ответника по спора, тъй като основанието за възникване на това вземане е постановяване на това решение, с оглед което е бил издаден и обратния изпълнителен лист. Така, правилен и изцяло в съответствие с тълкувателната практика е решаващият извод на съда за основателност на изводите на първостепенния съд, с оглед приетото, че прихващането най- рано е могло да се извърши с възникване на вземането на ответника, чрез отхвърляне иска на банката, обуславящо връщане на събраните от нея суми. Неоснователно е и разбирането на страната, че вписаната лихва в обратния изпълнителен лист определя дължимост на това вземане от по-ранен момент, тъй като тази лихва съставлява имплицитна част от изпълненото по принудителен път право, което като признато за неосъществено е следвало да бъде върнато в същия вид в патримониума на ответника, така както е било събрано от съдебния изпълнител. Т.е. с така посочената лихва не се определя по-ранен момент на изискуемост на пасивното вземане, както необосновано правно посочва касаторът, а лихвата съставлява част от дължимата сума, с оглед проведеното недължимо принудително изпълнение. Ето защо и доводите не само не определят очевидна неправилност на акта, но и обосновават неговата последователност и логичност.Следователно, поддържаното основание, в случая, възпроизвежда оплакванията за неправилност на решението, но не обосновава нито една от хипотезите /изложени по-горе/ на основанието очевидна неправилност. Или, с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК като и по двете основания е поставила въпросите – „ Липсата на изискуемост на пасивното вземане препятства ли възможността за извършване на прихващане” и „ Непадежиралите по процесния договор от 2006г. вноски дължими за периода 27.06.20143г. -25.06.2016г. в частта им досежно включената в същите главница, явява ли се от правна гледна точка несъществуващи/ невъзниквали/ неизпълняеми вземания към 28.02.2012г. …“, които с оглед изложеното не са релевантни, по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а вторият е и с фактическо, а не правно съдържание което също не го обосновава като валидно заявен общ критерий. Не е обоснован и допълнителен критерий, тъй като по първия въпрос е поддържано противоречие с определение на ВКС, от което е цитирана част относима към извънсъдебното прихващане и неговото действие и предпоставки, а и с оглед постановеното тълкувателно решение, което изключва приложението на сочената от страната казуална практика, а също и приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение