Определение № 1875 от 09.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 173/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 184/14.07.2025 г. по гр.д. № 89/2025 г. в частта, с която Апелативен съд – Велико Търново, изменяйки решение № 539/10.12.2024 г. по гр.д. № 239/2024 г. на Окръжен съд е уважил иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България до размера 8 500.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищеца В. Г. В. в две престъпления по чл. 213а, ал. 2, т. 2 НК, ведно със законните лихви от 25.08.2023 г., и го е отхвърлил до пълния предявен размер 50 000.00 лв. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България в частта, с която този иск е уважен, с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси: 1. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ как се прилага общественият критерий за справедливост? и 2. Когато като основание на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са въведени твърдения, че правозащитните органи са нарушили и правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, а в решението си съдът установи правопораждащите факти и на състава по чл. 2б ЗОДОВ, какви са необходимите мотиви, които следва да изложи в решението, за да се приеме, че дължи и е дал защита и по нарушеното право на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд е отговорил на първия в противоречие с т. 11 ППлВС № 4/1968 г. и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, а на втория – в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 2б ЗОДОВ и с ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк.д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е необосновано, което е причината определеното в несправедливо висок размер обезщетение да е постановено в нарушение по чл. 52 ЗЗД и чл. 2б ЗОДОВ. Решението се обжалва и от В. В. в частта по отхвърления иск. Съответно на обжалваемия интерес, касаторът/ищец в обосноваване предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК повдига същите материалноправни и процесуалноправни въпроси при допълнителните доводи, че въззивният съд е определил обезщетението и в противоречие с решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. По същество обосновава касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Претендира разноски. Въззивният съд е намерил, че по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с предявяването на който ищецът се е позовава и на нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС по приключеното наказателно дело, за да определи обезщетението за неимуществени вреди, което държавата дължи поради това, че ищецът е бил незаконно обвинен в две престъпления, които не е извършвал (така оправдателната присъда, влязла в сила на 25.08.2023 г.), от значение са следните обстоятелства: На 07.02.2018 г. ищецът е привлечен като обвиняем за това, че на 30.01.2018 г. в [населено място] в съучастие с П. И. П. като съизвършители с цел да принуди Г. С. да се разпореди с 300.00 лв. в интерес на обвиняемия, го заплашил с насилие, като му нанесъл удари с ръце и крака в областта на главата и тялото, с което му причинил лека телесна повреда – чл. 213, ал. 2, т. 4 НК, както и за това, че на същата дата с цел да принуди И. Г. да се разпореди с 300.00 лв. в интерес на обвиняемия, го заплашил с насилие, като използвал нож тип „мачете“ и му нанесъл удар по главата и порезна рана на гърба на дланта на дясната ръка, с което му причинил лека телесна повреда – две престъпления по чл. 213а, ал. 2, т. 2 НК. На 07.02.2018 г. с цел осигуряване на явяването му пред съд е задържан за 72 часа (чл. 64, ал. 2 НПК), с определение от 09.02.2018 г. съдът му определя мярката „задържане под стража“, която ищецът е обжалвал, но е потвърдена. На 15.05.2018 г. мярката за неотклонение е изменена в „домашен арест“ и ищецът е освободен от ареста, а на 17.09.2018 г. тази мярка е изменена в „подписка“. В досъдебната фаза на производството не са извършени „значителни процесуални действия, освен разпита на ищеца като обвиняем“. На 30.04.2018 г. е внесен обвинителен акт и е образувано нохд № 101/2018 г. на РС-Кнежа. Проведени са 17 заседания, на които ищецът се явява лично. Никое не е отлагано по причина, свързана с неговото поведение. С присъда от 27.10.2020 г. е признат за виновен и за двете престъпления са му наложени общи наказания две години лишаване от свобода и глоба 3 000 лв. (чл. 23, ал. 2 НК). Срещу присъдата са подадени жалба и протест, образувано е внохд № 927/2020 г. на ОС – Плевен, проведено е едно заседание, в което ищецът присъства. С решение от 15.02.2021 г. осъдителната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на РС – Кнежа. След отвод на съдиите с определение от 15.03.2021 г. по кнчд № 205/2021 г. на ВКС делото е изпратено на РС-Бяла Слатина. По нохд № 126/2021 г. на РС-Бяла Слатина са проведени 7 заседания, на които ищецът се явява лично. Никое не е отлагано по причина, свързана с неговото поведение. С присъда от 25.07.2021 г. РС – Бяла Слатина е оправдан поради това, че не е извършил престъпленията, за които е обвинен (чл. 304, пр. 1 НПК). Против присъдата е подаден протест, образувано е внохд № 363/2023 г. на ОС–Враца, проведено е едно заседание, в което ищецът присъства лично. С решение от 25.08.2023 г. присъдата е потвърдена. С две влезли в сила присъди ищецът е осъждан за причинена смърт по непредпазливост и държане на огнестрелно оръжие, без да има надлежно разрешение, и за държане на високорискови наркотични вещества. След това е реабилитиран. Според характеристична справка, има 5 криминални регистрации в Кнежа, Правец и Плевен, безработен е, употребява алкохол и наркотици, арогантен е и на моменти агресивен. От показанията на свидетелят П. (съжителстваща на съпружески начала с ищеца, обвинената за съизвършителство в първото престъпление и оправдана със същата присъда), въззивният съд е приел, че в ареста ищецът се чувствал зле, не харесвал храната, бил изнервен и притеснен поради предишните осъждания, а за двете, в което е обвинен, се чувствал невинен и задържан неправилно. Със свидетелката заедно отглеждали животни. Той допълнително се притеснявал, че задържането му под стража налагало тя да върши сама тежката работа. Като се прибрал вкъщи, започнал да се притеснява за това, какво се говори за него в селото, и от това, че полицаите по 2-3 пъти на ден проверявали спазва ли домашния арест. Свидетелят Г. (дългогодишен приятел) бил чувал в селото да се обсъждат проблемите на ищеца с полицията, но не би чувал да се говори лошо. Ищецът обаче бил видимо посърнал и 5-6 месеца избягвал да споделя. Свидетелят Д. (дългогодишен съсед) също чул за проблемите на ищеца с полицията, но не разбрал какво точно е извършил. Не помни в какво състояние е бил преди ареста, но след ареста го виждал притеснен и уплашен. С него споделил, че е под домашен арест и за това не излиза в селото, но също така ищецът знаел, че в селото се говори за него и не иска да го сочат с пръст. Споделил, че е попадал в атвора и не иска това отново да се случи. Бил услужлив, не ходел на работа, но гледал животни. Въззивният съд обобщил, че обстоятелствата, налагащи висок размер на обезщетението по справедливост, са следните: двете престъпления, за които ищецът бил незаконно обвинен, са тежки в смисъла по чл. 93, т. 7 НК – всяко предвижда наказания лишаване от свобода от две до осем години и глоба от три до пет хиляди лева; взетите най-тежки мерки за неотклонение „задържане под стража“ – 3 месеца и 8 дни, и „домашен арест“ – 4 месеца и 2 дни; продължилото 5 години, 5 месеца и 8 дни наказателно производство било по причина на нарушеното право на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧОС; незаконното обвинение се отразило тежко върху психиката на ищеца – станал нервен, притеснителен, особено в периода на задържането му под стража - при събраната опитност от двете предходни осъждания, и в периода от постановената осъдителна присъда до нейната отмяна – ищецът изпитвал интензивно страх от несправедливо осъждане. Изводът за нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС въззивният съд обосновал с неизвършените в досъдебната фаза на производството „значителни процесуални действия, освен разпита на ищеца като обвиняем“ и 24-те съдебни заседания, никое от което не било отложено по причини, свързани с ищеца. Въззивният съд приел също, че в съдебната фаза на производството били събрани многобройни доказателства, основно гласни, и известен период съвпадал със законовите мерки по време на извънредното положение, засегнали дейността на съда. Въззивният съд обобщил и обстоятелствата, налагащи нисък размер на обезщетението по справедливост: склонност на ищеца да не спазва установения в държавата правов ред – така предходните осъждания и личността му; не било установено до повдигнатото обвинение той да се е ползвал с добро име пред съселяните, респ. името му да е било накърнено; не било установено делото да е получило медиен отзвук, нито близките му да са се отдръпнали от него. С тези съображения съдът е приел, че справедливото обезщетение на понесените неимуществени вреди от незаконното обвинение е за сумата 6 000.00 лв., към което следва да добави и 2 500.00 лв. – за неразумната продължителност на наказателното производство. Достигайки до крайния извод, че му се дължи глобално обезщетение 8 500 лв., въззивният съд съответно е изменил първоинстанционното решение. При тези мотиви в обжалваното решение настоящият състав намира, че следва да допусне касационния контрол при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но по искането и въпросите, повдигнати от Прокуратурата. Решението не изяснява проведеното съотношение между различните групи обстоятелства, които въззивният съд е приел за доказани и по причина на незаконното обвинение, и в частност, не изяснява съотношението на онези от тях, които е приел да налагат по-нисък размер на обезщетението. Спестените мотиви са необходими, за да обяснят приложения критерий за справедливост - така т. 11 ППлВС № 4/1968 г. и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС. Решението съдържа и взаимноизключващи се мотиви в частта, с която въззивният съд е приел, че по приключеното наказателно дело правораздавателните органи са нарушили правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. От една страна, в решението е установена обща продължителност на наказателното производство 5 години, 5 месеца и 8 дни. От друга, въззивният съд е установил, че в съдебната фаза делото е преминало през първа инстанция, втора инстанция, ВКС - за определяне на компетентен съд, нови първоинстанционно и второинстанционно разглеждане; че престъпленията, в които ищецът е бил обвинен са две и обвиняемите – двама; че са събрани многобройни доказателства; че за известен период висящото наказателно дело съвпаднало със засегналите дейността на съда мерки по време на извънредното положение, т.е. все обстоятелства, които при зачитане на примерните критерии в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ изключват обосноваността на извода в решението за допуснато нарушение и по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Касационният контрол не следва да се допуска по същите въпроси, повдигнати и от касатора В. В.. При развитите в решението мотиви и съответно на цитираните тълкувателни актове не може да се очаква справедливото обезщетение на понесените от ищеца неимуществени вреди да надхвърли сумата 8 500 лв., включително ако Върховният касационен съд в решението по чл. 290 ГПК го определи глобално за двете нарушения по чл. 2, ал. 1, т. 3 и по чл. 2б ЗОДОВ, въведени с обстоятелствената част на исковата молба. При тези мотиви, съдът