Определение № 5067 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2247/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете спорещи страни в производството - от ищеца В. С. П., чрез адв.И. В. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, против решение № 189 от 26.02.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 2508/2024г. на Софийския апелативен съд, 1 граждански състав. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1948/04.04.2024г. по гр.д.№ 2752/ 2022г. на СГС, І ГО, 25 състав, Прокуратурата на РБългария е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да плати на ищеца 150 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, във връзка с което е образувано нохд № 2833/2015г. на СГС, НО, 19 състав, по което е оправдан; 1 513 лева-обезщетение за имуществени вреди, включващи сумата 1 363 лева-неизплатени суми за СБКО за периода на отстраняване от длъжност от 15.05.2014г. до 28.11.2016г. и сумата 150 лева-заплатено възнаграждение на адвокат за защита в наказателното производство, заедно със законната лихва върху тези суми от 22.12.2020г. до окончателното плащане; сумата 10 480 лева - пропуснати ползи от неполучени допълнителни трудови възнаграждения за 2019г. и 2020г., ведно със законната лихва от 22.12.2020г. до окончателното плащане и са отхвърлени исковете: за плащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдените 150 000 лева до 500 000 лева; за плащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 78 992,75 лева – сбор от законните лихви от датата на която е следвало да бъде заплатено всяко едно месечно трудово възнаграждение на ищеца за периода на отстраняване от длъжност – края на съответния месец за който се определя възнаграждението до 25.06.2021г.-датата на която е платена сумата 120 305,37 лева-трудовото възнаграждение, изплатено на ищеца за периода на отстраняване от длъжност - 15.05.2014г. до 28.11.2016г. Касаторът-ищец обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът му за плащане на сумата 78 992,75 лева с доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК формулира въпрос, за който счита, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1. Когато ищецът е бил отстранен от длъжност поради наличие на наказателно обвинение против него и впоследствие е оправдан, подлежат ли на обезщетяване по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи в размер на сбора на законните лихви върху несвоевременно изплатените му месечни възнаграждения за периода, в който е бил отстранен от длъжност (за периода от датата, на която щяха да са му заплатени ако не беше отстранен от длъжност, до датата на която реално са му изплатени след оправдаването му на основание чл. 231 ЗСВ). В предвидения в процесуалния закон срок, Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба на ищеца. Касаторът-ответник Прокуратурата на РБ обжалва решението в осъдителните му части – в частта, с която са уважени: искът на ищеца за обезщетяване на причинените неимуществени вреди в размер 150 000 лева; иск за обезщетяване на имуществени вреди в размер 10 480 лева - пропуснати ползи от неполучени допълнителни трудови възнаграждения за 2019г. и 2020г. и искът за обезщетяване на имуществени вреди в размер 1 363 лева-неизплатени суми за СБКО за периода на отстраняване от длъжност от 15.05.2014г. до 28.11.2016г., с доводи за неправилност и необоснованост. В изложението по чл. 283, ал.3, т.1 ГПК сочи наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Относно преценката на съда на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД; 2. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; 3. Включват ли се в обезщетението за имуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ при повдигнато обвинение срещу магистрат средствата за допълнително материално стимулиране (ДМС) и социално-битово и културно обслужване (СБКО), изплащани към трудовото му възнаграждение през периода на отстраняването му от длъжност. По така поставените въпроси твърди противоречие с ППВС № 4/1968г., т.3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 50154/13.12.2022г. по гр.д. №4756/2021г. на ІІІ ГО, решение № 12/ 30.04.2020г. по гр.д.№ 1513/2019г. на ІІІ ГО, решение № 174/12.12.2018г. по гр.д. №546/2018г. на ІV ГО. По последния въпрос счита, че е налице противоречие с решение № 123/04.10.2018г. по гр.д.№716/2018г. на ІІІ ГО, решение №227/26.10.2017г. по гр.д.№4488/2016г. на ІV ГО, решение № 38/05.03.2019г. по гр.д.№3459/2018г. на ІV ГО. Ищецът П., чрез процесуалния си представител, в писмен отговор изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол по жалбата на Прокуратурата. Оспорва същата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че е недопустима касационната жалба на Прокуратурата на РБ в частта, насочена срещу въззивното решение, съдържащо произнасяне по иска за обезщетяване на имуществени вреди в размер 1 363 лева-неполучени суми за СБКО за периода от 15.05.2014г. до 28.11.2016г., поради което следва да се остави без разглеждане, а касационното производство в тази част да се прекрати. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1 ГПК (в ред. на ДВ бр. № 86/2017г.) не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. В настоящия случай цената на този иск е в размер 1 363 лева - под определения в закона размер за допустимост на касационно обжалване и поради това решението по него в тази част не подлежи на касационно обжалване. В останалата част касационната жалба на Прокуратурата, както и касационната жалба на ищеца са процесуално допустими-подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 22.04.2014г. по ДП № 60-Пр/2014г. на Военно-окръжна прокуратура-София ищецът е привлечен като обвиняем за извършване на четири престъпления: по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. с чл. 201 НК; по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК) и опит за извършване на престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК; на 28.04.2014г. е привлечен като обвиняем и е разпитан в това му качество; спрямо него няма взета мярка за неотклонение. На 18.12.2014г., обвиненията спрямо ищеца са уточнени, като са му повдигнати три обвинения, включващи деянията по първоначално повдигнатите; на същата дата е разпитан повторно като обвиняем; на 31.03.2015г. срещу ищеца е внесен обвинителен акт в Софийския военен съд. Поради постъпили отводи на съдии, с определение от 16.07.2015г. на ВКС делото е изпратено за разглеждане от СГС, където е образувано нохд № 2833/2015г. Междувременно с решение от заседание на ВСС на 15.05.2014г. въз основа на искане на главния прокурор, ищецът е отстранен от длъжността „председател на САС“ (която заема от 09.06.2009г.) както и от длъжността „съдия в САС“ до приключване на наказателното производство. В първоинстанционното наказателно производство в периода от 19.10.2015г. до 21.06.2019г. са проведени общо 32 съдебни заседания; с присъда ищецът е признат за виновен по първото обвинение за престъпление по чл.387, ал.2 вр. с ал.1 НК и е осъден условно на лишаване от свобода за една година; оправдан е по обвинението за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 201 НК и е признат за виновен по обвинението за престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК, но за него не му е наложено наказание, тъй като съдът е приел, че е изтекла давността за деянието. След протест от прокуратурата и жалба от ищеца в САС е било образувано въззивно наказателно производство, по което след проведено едно открито заседание на 04.12.2020г. е постановена присъда, с която ищецът е оправдан по всички обвинения. Присъдата е влязла в сила на 22.12.2020г. Комисията по професионална етика към ВСС не е дала положително становище за притежаваните от ищеца нравствени качества във връзка с участието му в конкурс за нов мандат като председател на САС; Комисията се е позовала на временното отстраняване на ищеца от длъжност във връзка с воденото срещу него наказателно производство. Ищецът е възстановен на длъжността „съдия в САС“ на 29.11.2016г. За да потвърди първоинстанционното решение в частта за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 150 000 лева въззивният съд е съобразил: тежестта на повдигнатите на ищеца обвинения - за извършени тежки умишлени престъпления; обстоятелството, че първоинстанционното наказателно производство е приключило с осъдителна присъда, което предполага и претърпени значителни страдания; продължителността на наказателното производство - 6 години и 8 месеца - от 22.04.2014г. до 22.12.2020г., която е прието, че не отговаря на критериите на чл.6 от ЕКЗПЧОС за разумен срок, независимо от обема на събраните доказателства, броя на обвиняемите и характера на обвиненията. Съдът е отчел, че ищецът не е допринесъл за удължаване на процеса и е съдействал за навременното провеждане на процесуалните действия. Предвид това съдът е приел, че заради неразумната продължителност на производството следва да се определи обезщетение в размер 20 000 лева. На следващо място САС е взел предвид, че в рамките на ДП ищецът е разпитван два пъти; в първоинстанционното наказателно производство е присъствал лично на всички заседания, като някои от тях са продължили по цял ден; спрямо ищеца не е взета мярка за неотклонение. Съобразил е и че в резултат от повдигнатото на ищеца обвинение е отнето разрешението му за носене на огнестрелно оръжие, което според чл. 213, ал. 1 и чл. 155, ал. 1 вр. с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗОБВВПИ се отнема при повдигнато обвинение за престъпление от общ характер, а самото оръжие се изземва. Взел е предвид, че повдигнатите обвинения са във връзка с упражняваната от ищеца професия, както и че при повдигане на обвиненията той е съдия с дългогодишен стаж, който към този момент е в края на първия си петгодишен мандат като председател на САС, а преди това е председател на Военно-апелативния съд, при това обвинението обхваща именно и действия, които ищецът е извършил като председател на Военно-апелативния съд и като лице с висше военно звание (едно от обвиненията е за престъпление, извършено от военно лице – по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1 НК)-ищецът е удостоен със звание „генерал-лейтенант“ съгласно представения указ на президента от 26.04.2007г. Във връзка с участието му в конкурс за нов мандат като председател на САС съдът е приел, че неизбирането му отчасти се дължи на наказателното дело, тъй като Комисията по професионална етика към ВСС го е посочила наред с други факти като причина за отрицателно становище. След подробен анализ на ангажираните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че в пряка причина връзка с повдигнатото обвинение ищецът изпитвал значителен стрес и страх от осъждане; социално бил изолиран от колегите си; разрушена била репутацията му на съдия и на административен ръководител на съд; сериозно бил подкопан и авторитетът му пред подсъдимите; изпитвал негативни изживявания и от това че е лишен от възможността да осъществява своите хобита-да ловува и да колекционира оръжия. Предвид това, съдът е обобщил, че вредите, които следва да бъдат обезщетени вън от продължителността на процеса, са житейски логичния страх от осъждане на лишаване от свобода, изпитван по време на цялото дело, проведените множество заседания, накърнената професионална репутация, неизбирането на ищеца за втори път за председател на САС, което отчасти се дължи на наказателното дело, отстраняването от длъжност за две години и шест месеца, невъзможността да ловува и колекционира оръжия. По повод широкото медийно отразяване на случая САС е посочил, че заеманата длъжност от ищеца, предполага засилен интерес на обществото; претърпените вреди от огласяването на делото не са последица единствено от действията на прокуратурата, респ. от предоставената информация за образуваното наказателно производство, а отзвукът в обществото и в медиите е обективно следствие от заеманата от ищеца публична длъжност; образуваното наказателно производство срещу ищеца е от категорията дела „с висок обществен интерес”, за които органите на съдебната власт са длъжни да предоставят информация на медиите с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси с обществено значение. Предвид това САС е приел, че на медийното разгласяване на повдигнатото обвинение не следва да бъде отдавано прекомерно значение. Отделно от изложеното САС е съобразил, че по делото не се твърди, а и не е установено прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за наказателното производство. За да отхвърли иска за разликата над 150 000 лева до претендираните 500 000 лева въззивният съд е приел, че ангажираните гласни доказателства не установяват влошени семейни отношения, влошено психическо или здравословно състояние вън от обичайния стрес и напрежение, доколкото липсва медицинска документация, нито вещо лице е изследвало връзката между описаните от свидетели заболявания на ищеца и воденото против него наказателно производство. Определеният размер 150 000 лева според въззивния съд е пределният размер, който може да се присъди с оглед разбиранията на съдебния състав за справедливо обезщетение при липса на доказани трайни последици за здравето, липсата на наложена мярка за неотклонение и възстановяването на работа като съдия още преди приключване на процеса. Като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда съдът отчел и икономическия растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. По иска за обезщетяване на имуществени вреди в размер 78 992,75 лева-представляващи пропуснати ползи в размер на сбора на законните лихви върху несвоевременно изплатените на ищеца възнаграждения за периода, в който е бил отстранен от длъжност, ведно със законната лихва от 22.12.2020г. въззивният съд е изложил следните мотиви: ищецът е бил отстранен от длъжност в периода от 15.05.2014г. до 28.11.2016г. и не е получавал трудово възнаграждение в този период, съответно след изменението на чл. 230 ЗСВ с ДВ, бр. 62/2016г. е получавал минимална работна заплата. На 25.06.2021г. след влизане в сила на оправдателната присъда му е платена сумата 120 305,37 лева, представляваща нетното възнаграждение след приспадане на дължимите данъци за периода на отстраняване от длъжност и разликата между минималната работна заплата. Сумата 120 305,37 лева по същество представлява обезщетение, като с изплащането й ищецът е обезщетен за имуществените вреди за периода на отстраняване от длъжност. Ищецът не е полагал труд през този период и не е получил трудовото си възнаграждение със закъснение, за да има вземане за законна лихва върху закъснялото плащане. Поради повдигнатото обвинение е бил отстранен от длъжност, не е полагал труд и не е получавал възнаграждение и именно защото не е полагал труд във връзка в повдигнатото обвинение, е получил и обезщетение в размер на неполученото нетно възнаграждение след влизане в сила на оправдателната присъда. От една страна, няма забава в плащането, за да се дължи законна лихва. От друга страна, тъй като лихвата се претендира като пропусната полза, няма сигурност, че би настъпило увеличаване на имуществото, което е възпрепятствано от извършеното спрямо ищеца непозволено увреждане. Въззивният съд е споделил изводите на СГС, че доколкото уреденото в чл. 231 ЗСВ в съответната му редакция плащане на съдията поради временното му отстраняване от длъжност, което се е оказало неоснователно, представлява обезщетение, а не възнаграждение за труд, то се дължи еднократно, макар и да се изчислява съобразно размера на брутното трудово възнаграждение на съдията за временното на отстраняването му от длъжност. В това обезщетение не може да се включва лихва за забава върху трудовите възнаграждения, които съдията би получил, ако не беше отстранен от длъжност, тъй като за времето на отстраняването му от длъжност такива възнаграждения не му се дължат и съответно за него не може да възникне вземане за законна лихва за забава върху тях. Въззивният съд е допълнил, че искането за законна лихва върху сумата 78 992,75 лева, считано от 22.12.2020г. до окончателното плащане е неоснователно изцяло не само поради недължимост на главницата, но и частично за периода от 22.12.2020г. до 25.06.2021г., тъй като за този период то вече е включено в размера на претенцията за главница. С тези съображения САС е отхвърлил иска за сумата 78 992,75 лева. По иска за заплащане на сумата 10 480 лева, като обезщетение в размер на неполучените допълнителните трудови възнаграждения за 2019г. и 2020г. съдът е приел, че представените по делото писмени доказателства: удостоверение на САС от 21.02.2022г., писмо на председателя на САС до ищеца от 28.07.2021г., както и заключението на ССчЕ, установяват, че размерът на ДМС за ищеца би следвало да бъде 3 938 лева за 2019г. и 6 542 лева за 2020г. или общо 10 480 лева. Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ с КТД, с вътрешните правила за работната заплата или с индивидуалния трудов договор могат да се определят допълнителни възнаграждения за постигнат резултат от труда. Съгласно чл.5, ал.2 от Правилата за определяне на средства за допълнителни трудови възнаграждения (отм.), приети с решение на Пленума на ВСС по протокол № 34/27.10.2011г., действащи към 2019 и 2020г., не се изплаща възнаграждение за допълнително материално стимулиране на магистрат, привлечен към наказателна отговорност за извършено престъпление от общ характер. Предвид това съдът е посочил, че ако не беше повдигнато обвинението срещу ищеца и той не бе отстранен от работа по тази причина, той, като съдия в САС, щеше да получи посочената сума като допълнително материално стимулиране; налице е причинна връзка между вредата в посочения размер, представляваща пропуск да бъде получен такъв доход и наказателното производство. Предвид обстоятелството, че посоченото допълнително възнаграждение за допълнително материално стимулиране е изплатено на всички съдии, то реализираният от ищеца пропуск да увеличи имуществото си с него е сигурен. Предвид изложеното въззивният съд е счел искът за заплащане на сумата 10 480 лева- обезщетение в размер на неполучените допълнителните трудови възнаграждения за 2019г. и 2020г. със законната лихва от 22.12.2020г. за основателен и го е уважил. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО намира, че при тези мотиви на въззивния съд касационно обжалване на решението в осъдителните му части (по касационната жалба на Прокуратурата на РБ), не може да се допусне. Първите два поставени въпроса, макар да са обуславящи, не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Според тази практика, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения, данните за предишните му осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления-умишлени или по непредпазливост; продължителността на наказателното производство, вкл. нарушен ли е принципът за разглеждане на делото в разумен срок; наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; има ли разгласа и публичност на обвинението; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот. От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество, особено когато незаконно обвиненото лице е заемало длъжност в държавен орган и/или изпълняваната работа е в публичен интерес. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения. В съответствие със съдебната практика по приложението на чл.52 ЗЗД, съдът е посочил кои от всички релевантни за случая обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, излагайки собствени мотиви относно обстоятелствата, обуславящи възприетия от него размер. Съобразил е задължителната съдебна практика, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Предвид това преценката на САС, че сумата 150 000 лева справедливо ще обезщети претърпените от ищеца морални вреди от незаконното обвинение не е абстрактна, а е с оглед конкретната фактическа обстановка по делото. Ето защо по първите два въпроса на Прокуратурата не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по третия поставен от Прокуратурата въпрос, тъй като по отношение на него не е налице нито общата, нито допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Видно от мотивите на обжалваното решение, за да уважи иска за сумата 10 480 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучени от ищеца ДМС за 2019г. и за 2020г. въззивният съд е съобразил, че той е възстановен на длъжността съдия в САС на 29.11.2016г., тоест през 2019г. и през 2020г. вече е полагал труд и не е бил отстранен от длъжност, както се сочи във въпроса на Прокуратурата. В тази връзка са неотносими към конкретния правен спор цитираните от този касатор решения по гр.д. № 4488/2016г. и по гр.д. № 3459/2018г. и двете на ІV ГО на ВКС според които за периода на отстраняването от работа, определянето на ДМС е само хипотетична възможност и не се дължи без положен труд. По изложените съображения решението на САС в осъдителните му части не следва да се допуска до касационно обжалване. По касационната жалба на ищеца касационно обжалване на решението в отхвърлителната му част следва да се допусне по въпроса, уточнен и преформулиран от касационната инстанция по следния начин: От кой момент настъпва изискуемостта на дължимата на магистрата по чл. 231, ал.1 ЗСВ сума (разликата между получаваното възнаграждение по чл.230, ал.5 ЗСВ и пълния размер на трудовото възнаграждение за периода на отстраняването му от длъжност) и има ли значение този момент в хипотезата на иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ по отношение на претенция за обезщетяване на имуществени вреди, обоснована с неполучено своевременно в пълен размер трудово възнаграждение за срока от датата на временното отстраняване от длъжност на магистрата по чл. 230 ЗСВ до датата на плащане на сумата по чл.231, ал.1 ЗСВ. По поставения въпрос междувременно е налице вече практика на ВКС - решение по гр.д. № 197/2025г. на ІІІ ГО, поради което касационното обжалване следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, за да се провери е ли налице противоречие с правните разрешения, дадени в това решение. За касационното обжалване жалбоподателят ищец дължи държавна такса в размер 5 лева, на основание чл. 18, ал. 3 от ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО