Определение № 2268 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1336/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца “МАКС КОНТРОЛ АУТО” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против определение № 1201/02.05.2025 г. по в.ч.гр.д. № 1122/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, 11 търговски състав, потвърждаващо определение № 604/11.02.2025 г. по т. д. № 2371/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-10 състав, в обжалваната част, с която е оставено без уважение искането за връщане на половината от внесената държавна такса, възлизаща на 18 750,69 лева, за исковете, по които производството е прекратено поради отказ. От частния касатор се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. Поддържа се тезата, че след като в случая пред първоинстанционния съд е сключена между страните съдебна спогодба, одобрена с определение от открито съдебно заседание от 15.10.2024 г., заявеният от ищеца отказ от иска за разликата над сумата от 412 288,96 лева до пълния предявен размер от 1 349 823,10 лева е направен във връзка с нея, поради което и за тази част от претенцията се дължи връщане на половината от внесената държавна такса на основание чл. 78, ал. 9, предл. 3 ГПК. Сочи се, че в мотивите на ЗИДГПК, с който е въведена задължителна медиационна процедура по определени видове граждански и търговски дела е посочено, че в предложената редакция на чл. 78, ал. 9 ГПК се разширява кръга на основанията за връщане на половината от заплатената държавна такса чрез включване на хипотезата на прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска, но само ако те са резултат от постигнато между страните споразумение, извън случаите по чл. 234 ГПК, независимо дали то е постигнато в процедура по съдебна медиация или извън нея. По тези аргументи се изтъква, че неправилно е стеснено от въззивния съд приложното поле на разпоредбата, с мотива, че възстановяването на 50% от внесената от ищцовото дружество държавна такса би имало отражение върху публичните финанси. Оспорва се и извода на въззивната инстанция, че в текста на сключената съдебна спогодба не е налице клауза за недължимост на останалите претендирани суми. Акцентира се, че страните изрично са посочили причините за намаляване на престацията, а в хода на последното съдебно заседание ищецът е подчертал, че прави отказ от част от претенцията именно във връзка с постигнатата спогодба. Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалвания съдебен акт с определение № 1121/30.04.2024 г. по т.д. № 1528/2023 г. на ВКС, II т.о., по следния въпрос: “Допустимо ли е възстановяване на половината от платената държавна такса по смисъла на чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 9 ГПК при отказ или оттегляне на част от исковата претенция в резултат на сключена съдебна спогодба по смисъла на чл. 234 от ГПК?”. Поддържа се, че следва да бъде съобразена и практиката на ВКС по приложението на чл.78, ал. 9 ГПК за връщане на част от държавната такса при постигане на съдебна спогодба по чл. 234 ГПК – определение № 126/15.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1193/2013 г. на ВКС, II г.о., определение № 289/28.10.2013 г. по гр.д. № 6512/2013 г. на ВКС, IV г.о., определение № 286/08.06.2016 г. по ч.т.д. № 3057/2014 г. на ВКС, II т.о. Твърди се, че обжалваното определение е и очевидно неправилно (основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК). Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касация съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. В проведеното на 15.10.2024 г. съдебно заседание е одобрена от първоинстанционния съд постигнатата между страните спогодба относно част от предявените искове. В същото съдебно заседание за останалата част от исковите претенции (за горницата над 412 288,96 лева до пълния предявен размер от 1 349 823,10 лева) ищецът, чрез неговия процесуален представител, е заявил отказ от исковете и производството е прекратено на основание чл. 233 ГПК. За тази част е оставено без уважение искането на ищеца за връщане на половината от внесената държавна такса, възлизаща на 18 750,69 лева. С обжалваното определение апелативният съд, сезиран с частна жалба на ищеца, за да потвърди атакувания съдебен акт на СГС, е приел, че разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК е изключителна и следва да се тълкува стриктно, с оглед и на това, че има отражение върху публичните финанси на държавата. Съобразил е, че в случая процесната спогодба не е постигната в процедура по медиация по чл. 140а и чл. 140б ГПК. От друга страна, същата не урежда целия предмет на делото, тъй като в нея липсват уговорки за съдбата на претенциите над уредената част от 412 288,96 лева. Решаващият състав на САС е изтъкнал, че клауза за тази разлика липсва в спогодбата, т.е. тя не я урежда пряко. Заявеният за разликата над горепосочената сума отказ от исковете не е част от спогодбата, а е едностранно действие на ищеца. По тези мотиви е намерил, че за тази част от исковете не е налице основание по чл. 78, ал. 9 ГПК за връщане на половината от внесената такса. Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация. Частният касатор претендира извършване на касационна проверка на определението на САС поради “очевидна неправилност” по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от изложените в него мотиви. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба, очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната, а въведените доводи представляват оплакване за обикновена неправилност и не могат да бъдат обсъждани в производството по селектиране на частните касационни жалби по реда на чл. 288 ГПК. При това положение не се обосновава наличие на поддържаната от страната хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация. Поставеният от частния касатор въпрос отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е значим за спорния предмет и е обусловил решаващата воля на апелативния съд. В постоянната практика на касационната инстанция – определение № 166/17.03.2015 г. по т.д. № 705/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 360/16.02.2024 г. по ч.т.д. № 169/2024 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 180/15.03.2013 г. по т.д. № 1276/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 126/15.03.2013 г. по гр.д. № 1193/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 136/16.09.2022 г. по гр.д. № 2539/2022 г. на ВКС, ГК, II г.о., както и в цитираните от страната съдебни актове, се приема, че събраната по делото държавна такса не подлежи на връщане съобразно изхода на търсената защита. Изключенията от това правило са изрично въведени в закона – недължимо платени държавни такси съгласно чл. 4б ЗДТ (надвнесена такава или събрана, въпреки освобождаването на ищеца от заплащането й), както и съгласно чл. 78, ал. 9 ГПК при приключване на делото с одобрена от съда спогодба. В останалите случаи на прекратяване на делото - поради оттегляне или отказ от иска, дори и при постигната извънсъдебна спогодба, недопустимост на иска, неотстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, не е предвидено от законодателя връщане на дължимо внесената държавна такса. В този смисъл е произнасянето на ВКС в цитираното от частния касатор определение № 1121/30.04.2024 г. по т.д. № 1528/2023 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че след като производството не е приключило със съдебна спогодба, не е налице основание за връщане половината от внесената държавна такса. Хипотезата на чл. 78, ал. 9 ГПК (в редакцията към ДВ, бр. 11 от 2023 г.), на която се позовава страната, визира възстановяване на държавна такса при сключено споразумение в процедура по медиация съгласно чл. 140а и чл.140б ГПК или десезиране на съда в резултат на такова споразумение. Сочените норми относно въвеждането на т.нар. “задължителна съдебна медиация” по граждански и търговски дела (приети с ЗИДЗМ, ДВ, бр. 11 от 2023 г.) са обявени за противоконституционни с решение № 11/01.07.2024 г. по конституционно дело № 11/2024 г. по описа на Конституционния съд на Република България (обн., ДВ, бр. 57/05.07.2024 г.) и същите не се прилагат на основание чл. 22, ал. 2 ЗКС. По делото не се твърди да е провеждана и медиационна процедура по реда на действащия Закон за медиацията. В обжалваното определение апелативният съд не се е отклонил от възприетото тълкуване в трайната практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 9 ГПК - императивна по своя характер разпоредба, уреждаща възстановяването на държавни такси. Като е съобразил, че в релевираната част делото е прекратено поради частичен отказ от исковете, а не поради постигната и одобрена от съда спогодба, е приел за неоснователно искането на ищеца за връщане на част от платената държавна такса. При това положение поставеното от частния касатор питане не покрива допълнителната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не обосновава допускане на факултативна касационна проверка. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,