Определение № 2273 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. П. Ч., чрез адв. Т. против решение № 1425 от 03.12.2025 г. по гр. д. № 616/2025 г. на Апелативен съд – София, втори граждански състав.

Ответното „Екс Стракчер“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 6906/13.12.2024 г. по гр. д. № 10701/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, I-18 състав за отхвърляне на предявените от А. П. Ч. против „Екс Стракчер“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] обективно съединени искове, квалифицирани като такива за обявяване нищожност на продажбената сделка, обективирана в нотариален акт № ..., т. ..., рег. № 1717, дело № 40/2005 г. на Р. Д. – нотариус с рег. № 274 на НК, вписан с вх. рег. № 2664, акт № ..., том ..., дело № 1873/2005 г., поради противоречие със закона – чл. 576 вр. чл. 578, ал. 4 ГПК (нищожно нотариално действие при извършване на акта, поради нарушение на изискването за личното явяване на лицата, чиито изявления се удостоверяват от нотариуса) и за обявяване нищожност на същата сделка на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, поради опорочаване на предписаната от закона форма за нейното извършване с нотариален акт, който не е прочетен на страните.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на фактите, обусловили твърдяната нищожност на процесния продажбен договор. Показанията на разпитаната свидетелка М. К. сочещи, че подписването му от ищеца и продавач е извършено на капака на автомобила, с който те двамата са се придвижили до нотариалната кантора на нотариус Д., находяща се в близост на Посолството на Република Турция в [населено място], без да се посещава самата кантора (т.е. извън кантората), не са кредитирани като достоверни. На първо място аргумент за горния доказателствен извод е изтъкнат факта, че сделката е извършена преди повече от 20 години преди датата на депозиране на показанията на свидетелката, а тя възпроизвежда случилото се на конкретен ден – 31.01.2005 г. много подробно и описано по часове. На второ място, решаващо е прието от инстанцията по същество, че показанията не могат да се кредитират поради липсата на твърдения от свидетелката да е прочела текста на подписаните от ищеца книжа – т.е. тъй като тя не установява възприетото от нея да се отнася до извършването и документалното оформяне именно на процесната сделка. Така е установено – като неопровергано в хода на съдебното дирене по делото - удостовереното в материализиращия горния продажбен договор нотариален акт, че на сочената там дата - 31.01.2005 г., в кантората на нотариус Р. Д. в [населено място] са се явили лично А. П. Ч. – продавач и Ц. И. Р. - управител на ответното дружество – купувач като след прочитането на страните на нотариалния акт за сделката от нотариуса и тяхното одобрение, те са пристъпили към подписването му, вкл. актът е подписан и от нотариуса. В допълнение са изложени и доводи, че оспорената сделка е извършена през далечната 2005 г., а настоящото производство и направеното в хода му признание на исковите претенции от ответното дружество след близо 20 години, поражда съмнение за симулативен процес и за злоупотреба с процесуални права, което не следва да се допуска. Въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи, изложени в мотивите на първата съдебна инстанция и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Така е обосновано становище, че оспорената правна сделка не страда от сочените нейни пороци, обуславящи нищожността й.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът изтъква доводи за очевидна неправилност на въззивното решение – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя правни въпроси, които счита за обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – т.е. обосновава предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Допустимо ли е съдът изцяло да отхвърли всички доказателства в производството, вкл. писмени и гласни или да откаже да ги кредитира като основе изводите си на предположения, неподкрепени от доказателствения материал, и на субективна преценка за вероятност, както и при липса на доказателства, които ги опровергават?“;

2. „Длъжен ли е съдът да съобрази и да придаде доказателствена стойност на направено и неоттеглено признание на иска от ответника, и допустимо ли е същото да бъде игнорирано единствено въз основа на предположения за симулативност на процеса и позоваване на принципа на правната сигурност, без установена по надлежния ред злоупотреба с процесуални права?“;

3. „Представлява ли удостоверителното изявление в нотариалния акт за лично явяване на страните необоримо доказателство или при иск за нищожност поради нарушена нотариална форма съдът е длъжен да допусне и обсъди всички доказателства, насочени към опровергаването му?“;

4. „Може ли съдът на основание съмнение за симулативен процес да откаже да приложи императивна правна норма?“.

По първия въпрос се сочи отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 338/20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г., решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 250821.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., решение № 86/17.06.2022 г. по гр. д. № 3260/2021 г., решение № 765/18.12.2025 г. по гр. д. № 3323/2024 г., решение № 717/01.12.2025 г. по гр. д. № 18382025 г., всички по описа на I г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на II т.о. Относно втория въпрос се поддържа противоречие с решение № 141/14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г. и решение № 121/22.06.2018 г. по гр. д. № 3450/2017 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС, а по третия – с решение № 65818.02.2011 г. по гр. д. № 652/2010 г. на III г.о. на ВКС, решение № 39/20.01.1999 г. по гр. д. № 841/1998 г. на ВКС, V г.о., решение № 223/14.05.2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г. на I г. о. на ВКС. Във връзка с последното питане се твърди, че обжалваното решение не е съобразено с решение № 260/12.05.2025 г. по гр. д. № 1307/2024 г. на ВКС, I г.о. и решение № 257/14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г. на ВКС, IV г.о.

Всички повдигнати въпроси се отнасят от страната за разглеждане и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента, че съдебната практика по прилагането на закона по дела с идентичен предмет като настоящото, е различна.

Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на обжалването.

На първо място, следва да се отбележи, че предмет на делото е претенция за обявяване нищожност на сделка с недвижим имот, поради липса на предписаната от закона форма на нотариален акт – чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, обусловена от твърдението за нищожно нотариално удостоверяване при извършването на акта по чл. 576 ГПК в хипотезата на допуснато нарушение на чл. 578, ал. 4 ГПК (относно личното явяване на участващите лица) и на чл. 579 ГПК (относно изискването нотариусът да прочете на участващите лица съдържанието на нотариалния акт). При така заявените факти и в пределите на искането за съдебна защита е произнасянето на съдилищата, вкл. и въззивния съд като е отречено предписаната с чл. 18 ЗЗД форма на договора за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот в случая да е опорочена (в хипотезата на претендирано като нищожно нотариално действие при извършването на акта, както поради нарушение на чл. 578, ал. 4 ГПК, така и поради нарушение на чл. 579 ГПК), което да влече нищожност и на самия договор на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД. С оглед на изложените мотиви обжалваното въззивно решение се явява допустим съдебен акт.

На второ място, преценявайки поставените от страната въпроси се налага, че те не удовлетворяват общо основание за достъп до касация (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК). Питанията не са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд и не кореспондират на правните разрешения по обжалваното решение. Съдът не е игнорирал произволно, самоцелно - събрани по делото доказателства, в частност показанията на св. М. К., приемайки, че там възпроизведените факти не са се осъществили. В тази връзка, той се е обосновал освен с разколебаната тяхна доказателствена стойност (като недостоверни) – предвид начина на депозиране на засвидетелстваните факти и обстоятелства (изключително подробно и хронологично по часове в рамките на въпросния ден), настъпили преди повече от 20 години преди разпита, така основно и решаващо - с липсата на сведения за релевантните към предмета на делото обстоятелства, доколкото не се сочи, че разписването от ищеца Ч. на книжа на капака на автомобила му (т.е. извън нотариалната кантора) във въпросния ден (31.01.2005 г.) касае именно подписването и документалното оформяне на процесната разпоредителна сделка. Аргументите на втората съдебна инстанция относно признанието на исковете от ответника и неговата обвързваща сила при формиране на вътрешното й убеждение не са свързани единствено и само с правната сигурност и злоупотребата с процесуални права. Признанието е ценено с оглед събраната по делото доказателствена съвкупност, в частност гласните доказателства – които е прието да не установяват категорично и несъмнено, че подписаните от ищеца документи извън кантората на нотариуса са именно тези, материализиращи процесния договор и приложенията към него. С оглед на горната преценка (на всички събрани по делото доказателства относно релевантните факти, а не на произволни такива) е обоснован извода, че удостоверителното изявление на нотариуса за личното явяване на страните по сделката, протичането им на съдържанието на нотариалния акт, в който тя е оформена и подписването му - от тях и от нотариуса, не е опровергано. В горния контекст, съображенията за воден симулативен процес не са решаващи за изхода по делото и не осъществяват общо основание за селектиране на жалбата. Въпросите на касатора са повдигнати с оглед на становището му за неправилно установена фактическа обстановка по спора и изразяват неговото несъгласие с извода за неоснователност на исковата претенция. Те по своето естество съставляват касационни основания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на въззивния съдебен акт, но са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК, в което са осъществява проверка за наличието на основания за допускане на касационен контрол. Затова не могат да формират предпоставки за селектиране на жалбата.

Вън от изложеното, страната недопустимо се позовава по едни и същи въпроси на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като по въпросите се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същите питания да се отнасят за разглеждане и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Следва да се отбележи също, че липсва обосноваване наличието и на специалната предпоставка от очертания фактически състав – за претендираното значение на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърдението на касатора, че съдебната практика по прилагането на закона по дела с идентичен предмет като настоящото, е различна, не може да обоснове наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Искането за достъп до касация, аргументирано с доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение – т. е. по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е също неоснователно. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което касационен контрол не може да се допусне.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.