Определение № 50373 от 11.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1275/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, представляван от адв.С. М., срещу решение № 90 от 23.02.2022г. по в.т.д. № 846/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 3-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 260270 от 20.07.2021г. по т.д. № 109/2020г. на Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение. С потвърденото първоинстанционно решение Гаранционен фонд е осъден да заплати на Д. Н. Д. сумата от 30 000 лева, частичен иск от 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 06.06.2018г., ведно със законната лихва, считано от 25.10.2018г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по иск с различна правна квалификация – чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ, произнасяйки се по фактически основания, каквито не са наведени, и е приложил санкцията на нормата на чл.557, ал.1, т.2, б. „б“ КЗ, без да е осъществена хипотезата й. В тази връзка навежда твърдения, че съдът не е казал конкретно, точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения; не е посочил върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; не е заявил мотивирано на кое доказателство вярва и кое възприема, респ. на кое не вярва и не възприема; не е определил приложимия закон и с оглед на него не е преценил основателността на предявения иск, като не е изходил от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, не е преценил дали тези факти са доказани, съответно дали представените доказателства са истински и относими към спора. Поддържа, че въззивният съд погрешно е приел, че ответникът признава изцяло всички факти относно настъпилото ПТП /дата, механизъм, участници, вина/, уврежданията на ищеца, лечението и периода на възстановяване. На следващо място навежда доводи, че показанията на посочените от ищеца свидетели не са ценени по реда на чл.172 ГПК, тъй като същите са подробно преразказани, без да е обсъдена правната им стойност и без да са съпоставени с останалите доказателства по делото. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и преценил заключението на комплексната съдебно – медицинската експертиза в съответствие с останалите събрани по делото доказателства. Твърди, че решението е постановено в нарушение на чл.52 ЗЗД, тъй като съдът не е приложил общите и специфичните за конкретния случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка навежда доводи за наличие на несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и установеното от събраните по делото доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. По правния въпрос за допустимостта /възможността/ съдът да се произнесе по иск с различна от приетата от самия него правна квалификация. По процесуалноправния въпрос за възможността съдът да се произнесе по правни и фактически основания, каквито не са наведени от ищеца в исковата молба. Твърди, че по тези въпроси обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 77 от 08.03.2011г. по гр.д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Може ли съдът при определяне на обезщетението само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е посочил и ценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл.52 ЗЗД? Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението? Поддържа, че въпросите са разрешени в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 83 от 21.10.2020г. по т.д. № 1664/2019г. на ВКС, ТК, I т.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото? Твърди противоречие с решение № 103 от 09.11.2020г. по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.

4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респ. на установените чрез тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235, ал.2 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК? Поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1 от 13.07.1953г., решение № 202 от 25.01.2018г. по т.д. № 1826/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.

5. Длъжен ли е въззивният съд да посочи в решението си какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи след обсъждане и преценката на кои доказателства той идва до тази фактическа обстановка? При наличие на разноречиви доказателства въззивният съд трябва ли да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите? Длъжен ли е въззивният съд да основе съдебния си акт на всички събрани по делото доказателства и на тяхната обективна и цялостна оценка? Твърди противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953г.

6. По въпроса как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл.172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания? По въпроса следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка на свидетелските показания по чл.172 ГПК? Поддържа, че е налице противоречие с решение № 15 от 30.01.2015г. по гр.д. № 4604/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.

7. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост. Твърди противоречие с решение № 117 от 28.10.2020г. по т.д. № 1034/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 77 от 22.06.2020г. по т.д. № 684/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

Касаторът твърди и наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Излага съображения, че е налице несъответствие на фактическите и правни изводи на съда с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на ВС и ВКС. Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 52 от 23.04.2019г. по гр.д. № 2733/2018г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 67 от 06.04.2020г. по гр.д. № 2151/2019г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Ответникът по касация Д. Н. Д., представляван от адв.С. Ч., оспорва касационната жалба. Твърди липса на основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради липсата на противоречие на обжалваното решение с константната съдебна практика по поставените от касатора въпроси. Излага и съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски.

Третото лице – помагач на ответника – Й. С. Т. не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел като несъответстващо на данните по делото оплакването на ответника, че Старозагорски окръжен съд неправилно е интерпретирал процесуалното му поведение, приемайки, че признава изцяло фактите относно настъпването на ПТП, уврежданията на ищеца и наличието на предпоставките по чл.557, ал.1, т.2 КЗ. В тази връзка е акцентирал върху неспорния факт, че Гаранционен фонд е изплатил на Д. Н. Д. обезщетение в размер на 90 000 лева за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 06.06.2018г. Изтъкнал е, че извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца Й. С. Т. са установени по задължителен и обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 ГПК с постановеното определение по н.о.х.д. № 3458/2019г. на Старозагорски окръжен съд, с което по реда на чл.382, ал.7 НПК е одобрена постигнатата в наказателното производство спогодба. Отбелязал е и наличието на причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда. На следващо място, въззивният съд е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на територията на РБългария при управлението на лек автомобил „Фолксваген Голф“, с английски регистрационен № FG03HJE, за който към датата на ПТП - 06.06.2018г. няма валидна застраховка, същият е със статут „постоянно изнесен“ и не е регистриран в РБългария, като първата му регистрация в страната е от 10.07.2018г. Взел е предвид, че според показанията на свидетеля С. Т. – баща на третото лице-помагач, лекият автомобил е внесен в България през м.май 2018г., излагайки съображения, че липсва основание тези показания да не се кредитират. С оглед на това решаващият състав е приел, че е налице хипотезата на чл.557, ал.1, т.2, б. „б“ КЗ, доколкото застрахователното събитие е настъпило в 30 – дневния срок от приемането на МПС и преди същото да е формално регистрирано в РБългария. Изтъкнал е, че дори и застрахованото лице да не е извършило дължимите регистрации в установените административни срокове, това ще доведе до административната му отговорност, но не е основание за неплащане на обезщетение от страна на фонда. Заключил е, че дори и да не може да се ангажира отговорността на ответника при хипотезата на чл.557, ал.1, т.2, б. „б“ КЗ, то са налице основанията за ангажиране на отговорността му при хипотезата на чл.557, ал.1, т.2, б. „а“ КЗ поради факта, че за процесното МПС не е била налице задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.

По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил свидетелските показания на майката на ищеца - Н. С. и на неговата приятелка -Г. С., както и заключението на комплексната съдебно – медицинска експертиза. По отношение на свидетелските показания е намерил, че същите са непосредствени, убедителни, почиващи на лични възприятия и изцяло подкрепящи се от останалите доказателства и по – конкретно от заключението на комплексната съдебно – медицинска експертиза. Взел е предвид, че съгласно заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза ищецът е бил в тежко общо състояние с политравма, като водеща е черепно мозъчната травма, която е била с висока степен на застрашаване на живота му. Посочил е, че ищецът е получил следните увреждания: Кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка в дясното мозъчно полукълбо. Кръвоизлив под меките мозъчни обвивки. Контузия на мозъка. Контузия на левия бял дроб. Открито счупване на костите на лявата подбедрица. По отношение на посочените увреждания и периода за възстановяване от същите е съобразил заключението, според което счупването на костите на лявата подбедрица е причинило трайно затрудняване на движението на левия долен крайник за повече от 30 дни, като възстановяването настъпва за около 8-12 месеца, тъй като фрактурата е открита и е полифрагментна; фрактура крании /дясна темпоропариетална област/е с период на оздравяване в рамките на 3-4 месеца; хематомът епидуралис хемисфери декстри след оперативна евакуация е с период на оздравяване до 3 месеца; хеморагия субарахноидалис на базата на проведената терапия, покоя и постелният режим, оздравява до 3 месеца; контузио церебри е изключително важно коя зона и колко е засегната, има ли отпадане на мозъчни структури, оформя ли посттравматични усложнения, като периодът на оздравяване е между 6-8 месеца; дифузният мозъчен оток след овладяването му е с период на възстановяване до два месеца; контузията на ляв бял дроб е с период на оздравяване до 3 месеца; лезията на н.окуломоториус синистра е с период на възстановяване до 3 месеца; фрактурата на зигоматична и сфеноидална кост в дясно е с период на зарастване до 2 месеца; максиларен хемосинус – двустранно, е с период на оздравяване до края на вторият месец. Констатирал е, че според заключението след извършената на ищеца остеокластична операция с отстраняване на костните фрагменти и евакуацията на епидуралния хематом се е получил костен дефект, който е нужно след отзвучаване на животозастрашаващите състояния да бъде пластично затворен; че от направената титаниева пластика на костният дефект на главата може да има нарушена чуствителност и разлика в температурното възприятие при престой на слънце или студ; че фрактурата на подбедрицата е възстановена напълно и след изваждането на остеосинтезните средства показва възстановяване на движенията на двете съседни стави - колянната и глезенната.

Преценявайки относимите обективни и субективни предпоставки, въззивният съд е намерил, че справедливият паричен еквивалент за претърпените от ищеца неимуществени вреди се изразява в размер на 150 000 лева. Изложил е съображения, че този паричен еквивалент е определен при съобразяване на характера на увреждането, представляващо множество средни телесни повреди; наличието на тежка, животоспасяваща оперативна интервенция и последвалите я такива от различен медицински характер; обстоятелството, че ищецът е бил хоспитализиран в КАИЛ за мониторен контрол на сърдечната и дихателни функции поради тежкото общо състояние и наличната неадекватност; обстоятелството, че е бил поставен на изкуствена белодробна вентилация и постоянен контрол на жизнените показатели, като в продължение на четири денонощия е бил в безсъзнателно състояние; извършената първа неврохирургична оперативна интервенция поради застрашаващото се прогресиране и увеличаване размерите на епидуралния хематом – 24/96 мм с перифокален едем; осъществената оперативна кръвна репозиция на фрактурата на лявата подколенница, санирането и фиксирането й с интрамедуларен заключващ се пирон; значителната продължителност на възстановителния период; непълното възстановяване с оглед поставената титаниева пластика на костния дефект; младата трудоспособна възраст на пострадалия към датата на ПТП – 28 години, както и отраженията от инцидента в психологичен аспект. С оглед на това апелативният съд е заключил, че частично предявеният иск за сумата от 30 000 лева е изцяло основателен.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С първия процесуалноправен въпрос касаторът прави внушение за недопустимо произнасяне от въззивния съд по непредявен иск, каквото настоящият състав на ВКС не установява при упражняване на служебното си правомощие за проверка допустимостта на обжалваното решение. В исковата молба са изложени факти и обстоятелства за извършено ПТП на територията на страната от лек автомобил, за който няма данни към момента на произшествието да има сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Въззивният съд правилно е възприел фактите и отправеното искане, приемайки, че е предявен иск с правна квалификация чл.557, ал.1, т.2 КЗ. Във връзка с твърденията на касатора следва да се посочи, че въззивният съд е изложил съображения за наличие на предпоставките на чл.557, ал.1, т.2, б. „б“ КЗ за ангажиране на отговорността му, като допълнително е изтъкнал евентуалното наличие на предпоставките на чл.557, ал.1, т.2, б. „а“ КЗ. Поради това настоящият състав намира, че поставеният въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.

Вторият материалноправен въпрос касае приложението на чл.52 ЗЗД, с оглед на което е относим към решаващия извод на въззивния съд за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, но не е доказано твърдението, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното от касатора ППВС № 4 от 23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и други. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други/.

В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил изяснените в посочената практика критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства. След обсъждане на събраните по делото доказателства, при формиране на извода за справедливия размер на обезщетението съдът е отчел вида и характера на увреждането; множеството извършени оперативни интервенции; значителната продължителност на възстановителния период; непълното възстановяване; възрастта на пострадалия; отражението на инцидента върху неговата психика. Изложеното сочи, че изводите на съда са формирани при съобразяване на практиката на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Несъгласието на касатора с размера на определеното обезщетение не представлява основание за допускане на касационно обжалване.

Третият, четвъртият и петият процесуалноправни въпроси са поставени във връзка с оплакването за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при осъществяването на дейността му като съд по същество. В този смисъл въпросите са релевантни, но не е налице наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС – решение № 388 от 17.10.2011г. по гр.д. № 1975/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д. № 2623/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.

В случая въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдил наведените от насрещните страни възражения и оплаквания, анализирал е преценените като релевантни за спора допустими и относими доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд не е основал изводите си за тежестта и съдържанието на понесените от ищеца неимуществени вреди на предположения, а на конкретни доказателства, както и не е констатирал наличието на противоречиви доказателства. Несъгласието с интерпретацията на събраните по делото доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивния акт, което подлежи на проверка съгласно чл.281, т.3 ГПК едва след допускане на касационното обжалване.

Шестият процесуалноправен въпрос е предпоставен от оплакването, че въззивният съд е ценил свидетелските показания на майката и приятелката на ищеца относно претърпените от него болки и страдания в противоречие с разпоредбата на чл.172 ГПК. Съгласно решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. относимите и допустими гласни доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл.172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В този смисъл са и решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 34 от 22.01.2016г. по гр.д. № 4657/2015г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 338 от 20.11.2013г. по гр.д. № 1269/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. в които е прието, че не съществува забрана въз основа на свидетелски показания да бъдат приети за установени факти, които ползват ангажиралата ги страна, като преценката им следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства.

В случая при формиране на изводите на въззивния съд относно претърпените от ищеца неимуществени вреди са съобразени свидетелските показания на майката и приятелката на ищеца, но при преценката им с оглед останалите доказателства по делото и по – конкретно с оглед заключението на вещото лице по приетата комплексна съдебно – медицинска експертиза. Следователно въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.172 ГПК, поради което не е налице наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Седмият процесуалноправен въпрос е основан на доводите на касатора, че въззивният съд не е обсъдил и ценил заключението на вещото лице по приетата комплексна съдебно – медицинска експертиза в съответствие с другите доказателства по делото. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 193 от 09.01.2015г. по гр.д. № 5685/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 142 от 20.06.2017г. по гр.д. № 3673/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 120 от 31.07.2018г. по гр.д. № 2908/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други, заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт.

В случая в съответствие с посочената практика на ВКС въззивният съд не е приел безкритично експертното заключение, както твърди касаторът, а напротив – преценил го е съвкупно с останалите събрани по делото доказателства. Поради това не се установява наличие на твърдяната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно от това, доводите, с които се обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение, са общи и не осъществяват някоя от изброените по – горе хипотези. Касаторът само излага твърдение, но не сочи конкретно основно начало на гражданския процес, в несъответствие с което е постановено обжалваното решение.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение