Определение № 50547 от 27.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1842/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. Г., представлявана от адв. Б. Б., срещу решение № 255 от 25.01.2022г. по гр.д. № 2600/2021г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, с което е потвърдено решение № 260023 от 21.05.2021г. по гр.д. № 214/2020г. на Окръжен съд – Перник. С потвърденото първоинстанционно решение са обявени за относително недействителни по отношение на държавата по предявени от Национална агенция за приходите против „Емекс Строй” ЕООД и А. И. Г. искове с правно основание чл.216, ал.1, т.2, т.4 и т.6 ДОПК следните сделки: договор за продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 139, том I, рег. № 4001, дело № 134/2015г. от 30.04.2015г. на нотариус с район на действие РС – Перник, вписан под № 141 в регистъра на Нотариалната камара, с който „Емекс Строй” ООД е продал на А. И. Г. УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, представляващ дворно урегулирано място с площ 1172 кв.м, намиращ се в землището на [населено място] и означен на скица като УПИ XIX-174 в квартал 21 по плана за регулация и застрояване на [населено място], общ. Перник, обл. Перник, утвърден със заповед № III-732 от 15.10.1973г., при граници: от югоизток – улица, от югозапад – УПИ XVIII-174 и УПИ XXXIII-175, от северозапад- УПИ XXXIII-175 и УПИ XX-175 и от североизток – УПИ VI-184 и УПИ XXVIII-271, заедно с всички строителни книжа за бъдещ строеж, включително и инвестиционен проект и договор за продажба на недвижим имот, сключен с нот.акт за покупко-продажба на недвижим имот № 140, том I, рег. № 4002, дело № 135/2015 от 30.04.2015г. на нотариус с рег. № 141 в Регистъра на НК и с район на действие РС – Перник, с който „Емекс Строй“ ООД е продало на А. И. Г. ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 55871.515.6256 по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-91 от 13.10.2008г., съгласно скица на поземлен имот № 15-152557 от 1 15.04.2015г. на Службата по геодезия, картография и кадастър [населено място], с площ на имота 1705 кв.м, с адрес и намиращ се в землището на [населено място], кв. Изток, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване ниско застрояване до 10 метра, при граници (съседи): поземлен имот с идентификатор 55871.515.7837, поземлен имот с идентификатор 55871.515.1369, поземлен имот с идентификатор 55871.515.1323, поземлен имот с идентификатор 55871.515.1388, поземлен имот с идентификатор 55871.515.1471, поземлен имот с идентификатор 55871.515.9902, поземлен имот с идентификатор 55871.515.1474 и поземлен имот с идентификатор 55871.515.6238, с номер по предходен план 16256, кв.68, парцел 5, заедно с построената в имота сграда с идентификатор 55871.515.6256.4 със застроена площ по доказателствен материал 518 кв.м и по скица- 568 кв.м, брой етажи 1, предназначение - сграда за битови услуги и заедно с всички подобрения и оборудване.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд е приел за установени факти, за които не са ангажирани доказателства или са представени такива след настъпила преклузия за това, и в резултат на това е формирал извод за установеност на публични задължения при липса на доказателства за влизане в сила на ревизионния акт, без да е обсъдено наличието на редовно връчване по реда на чл.32 ДОПК; извод за наличието на упълномощаване на касатора след обсъждане на преклудирано писмено доказателство и във връзка с това за надлежно връчване на заповедта за възлагане на ревизията и заповедта за изменение на първата. Намира за неправилни и изводите на въззивния съд за наличие на предпоставките на всеки един от предявените искове, като поддържа, че липсва неравностойност на престациите по договорите, не е доказано намерение у страните за увреждане на публичния взискател при липса на установеност на конкретно публично задължение на прехвърлителя, не е доказана свързаност на ответниците, тъй като не са представени годни доказателства за наличието на трудов договор между тях. Излага и съображения за незаконосъобразност на извода на въззивния съд за неотносимост на направеното възражение за изтекла придобивна давност.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд и при условията на ограничения въззив да обсъди всички посочени и изложени от жалбоподателя доводи и възражения по предмета на спора, включително и по общите предпоставки на фактическия състав на чл.216, ал.1 ДОПК и за установеност на конкретното публично задължение? Касаторът поддържа, че като не е обсъдил дали са налице предпоставките на чл.32 ДОПК за връчване на ревизионния акт и релевираните във връзка с това доводи и възражения, както и наличието на общите предпоставки на чл.216, ал.1 ДОПК, въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 46 от 14.04.2022г. по т.д. № 2130/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 63 от 29.07.2019г. по т.д. № 1528/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 23.07.2019г. по гр.д. № 2299/2018г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 28 от 06.03.2019г. по т.д. № 205/2018г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. За процесуалната преклузия и следва ли в рамките на въззивното производство и бил ли е длъжен съдът да обсъжда и да формира решаващи за предмета на спора доказателства, които са били преклудирани още пред първата инстанция? Касаторът поддържа, че като е основал изводите си на представеното от ищеца в третото съдебно заседание пълномощно и като не е обсъдил доводите за преклудиране на възможността за представяне на това доказателство, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената във връзка с първия въпрос практика на ВКС и с решение № 844 от 15.02.2011г. по гр.д. № 1802/2009г. на ВКС, IV г.о.

3. За елементите на фактическия състав на чл.216 ДОПК – общи и специални предпоставки, и за наличието на установеност на публично задължение и как те се доказват по делото. Липсата на административно и съдебно обжалване на ревизионния акт установява ли влизането му в сила и това ли е достатъчното условие за приемане на установеност на задължението? В отменително производство по чл.216 ДОПК съдът длъжен ли е и изследва ли въпроса за надлежното и законосъобразно връчване на ревизионния акт като установяващ конкретното публично задължение и подлежащ на принудително изпълнение? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение по т.д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60122 от 29.10.2021г. по т.д № 1256/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 107 от 14.11.2011г. по т.д.№ 742/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 787 от 22.10.2013г. по т.д. № 1211/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 183 от 13.03.2014г. по т.д. № 3519/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 436 от 22.12.2011г. по гр.д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 27 от 28.02.2013г. по т.д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.

4. За придобивната давност и това възражение следва ли да се обсъжда в исковото или само в изпълнителното производство по евентуално принудително изпълнение? Придобивната давност счита ли се прекъсната с предявяването на отменителните искове по чл.216, ал.1 ДОПК? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012г. по т.д.№ 4/2012г. на ВКС, решение № 112 от 07.08.2019г. по гр.д. № 3065/2018г. на ВКС, I г.о., решение № 27 от 07.02.2014г. по гр.д. № 4919/2013г. на ВКС, I г.о., а по втората част на въпроса, макар въззивният съд да не се е произнесъл по него, се позовава на решение № 99 от 10.05.2013г. по гр.д. № 681/2012г. на ВКС, I г.о. и решение № 109 от 25.05.2015г. по гр.д. № 7420/2014г. на ВКС, I г.о., решение № 374 от 15.06.2010г. по гр.д. № 4354/2008г. на ВКС, IV г.о. Сочи и решение № 639 от 06.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. на ВКС, IV г.о.

Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди още, че въззивното решение е и очевидно неправилно, тъй като противоречи на действителното правно положение и неговата неправилност е съществена и като такава може да бъде констатирана от съда „prima facie”.

Ответникът по касация Национална агенция за приходите, представляван от юрк. В. П., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не са формулирани въпроси, които да са обусловили изхода на спора, и не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.2 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за просъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът „Емекс Строй” ЕООД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че с оглед установеното диспозитивно начало в ГПК не е недопустимо предявяването на отменителен иск по чл.216, ал.1 ДОПК при посочени от ищеца няколко основания - по т.2, т.4 и т.6, като при липса на уточнение кое от тях е главно, следва всички основания да се разгледат от съда, като за всяко се изложат мотиви за наличието или липсата му.

Приел е, че анализът на обсъдените писмени доказателства води до категоричния извод, че спрямо ответника „Емекс Строй” ООД е започнала данъчна ревизия, възложена с издадената на 04.12.2014г. от НАП – София заповед № Р-22001414002945-020-01 за възлагане на ревизия за задължения за корпоративен данък и за ДДС, за която ответното дружество е било надлежно уведомено на 15.12.2014г. чрез връчването на заповедта на упълномощеното от управителя лице А. Г., която е била пълномощник на действащия към този момент управител на дружеството и в това си качество е представлявала последното в ревизионното производство, като е получила заповедта за започване на ревизията. Намерил е за безспорно, че процесните сделки са сключени на 30.04.2015г., тоест след като дружеството длъжник е било уведомено за започналото ревизионно производство, като при ревизията са установени публични задължения на „Емекс Строй” ООД за ДДС, ведно със лихва за забава върху тях, и ревизионният акт е влязъл в сила. Съобразил е чл. 153, ал.1 ДОПК, според който ревизионният акт подлежи на предварително изпълнение, и е изтъкнал, че същият има само констативно значение по отношение на възникналите ex lege данъчни задължения, като в случая релевантна би била евентуалната отмяна на РА, твърдения и данни за което липсват. Позовал се е на решение на ІІ ТО на ВКС, постановено по т.д. 430/2009г., според което ищецът трябва да докаже факта на връчване на акта за установяване на публичните вземания на длъжника, а ответникът, че са извършени процесуални действия по обжалване на съответния административен акт, и е приел, че с обсъденото съобщение по чл. 32 ДОПК ищецът е доказал, че ревизионният акт е връчен на ответното дружество, а ответниците по спора не са твърдели ревизионният акт да е обжалван и по него да е било образувано административно или съдебно производство, нито задълженията по акта да са погасени чрез плащане. Поради това въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателката, че не е установено данъчното задължение с влязъл в сила акт. Изложил е съображения, че законодателят е имал предвид като предпоставка за основателността на специалния отменителен иск по чл. 216, ал. 1 ДОПК, уреден в полза на държавата и общините с цел обезпечаване събирането на публични задължения, наличието на конкретни такива задължения, а не на публични задължения изобщо. Предвид изложеното е разгледал наведеното надлежно в процеса възражение за погасяване по давност на процесните данъчни задължения, установени в тежест на дружеството - отчуждител на имотите по атакуваните разпоредителни сделки в размер на 117 112,46 лева и лихва по чл. 175 ДОПК в размер на 45 605,22 лева по конкретния ревизионен акт от 09.07.2015г. и е намерил, че част от констатираните с акта данъчни задължения за 2009г. за ДДС в размер на 9055,67 лева и лихва в размер на 5090,75 лева са погасени по давност, тъй като за тях е изтекла както кратката петгодишна погасителна давност по чл. 171, ал.1 ДОПК, така и абсолютната десетгодишна погасителна давност по чл. 171, ал.2 ДОПК - факт настъпил в хода на процеса, който съдът следва да съобрази, на основание чл. 235, ал.3 ГПК. Намерил е обаче, че останалите установени с ревизионния акт публични задължения за периода от 2010г. до 2014г. давността не е изтекла.

Въззивният съд, за да приеме за основателен иска с правно основание чл. 216, ал.1, т.2 ДОПК, е съобразил практиката на ВКС и е изложил съображения, че наличието на неравностойност, т. е. несъответствие на платената цена с действителната стойност на придобитото имущество, не съставлява самостоятелно основание за прогласяване на относителна недействителност, а несъответствието следва да бъде значително, като съдът следва да мотивира становището си и именно това становище подлежи на инстанционен контрол. Приел е, че в случая даденото от длъжника „Емекс Строй“ ЕООД значително надвишава полученото, т. е. несъответствието на престациите е значително по договорите, извършени с обсъдените нотариални актове от 30.04.2015г. Посочил е, че длъжникът е отчуждил свое имущество на цена, значително по-ниска от действителната - продажната цена 2 530 лева, уговорена в договора за продажба, извършен с нотариален акт № 139/2015г., е по-ниска близо 5 пъти от действителната пазарна стойност – 10 550 лева. Намерил е, че такова несъответствие е налице и по другия договор за покупко-продажба, оформен с нот.акт 140/2015г., с който „Емекс строй” ООД в качеството си на продавач е продало свой недвижим имот на стойност 261 625 лева, а е получило като насрещна престация сумата 227 000 лева., която представлява 86,77 % от действителната пазарна цена на този имот. Кредитирал е заключението на вещото лице Ц., изготвил първоначалната съдебно оценителна експертиза, според което пазарната стойност на този имот към датата на продажбата е 261 625 лева, като е посочил, че заключението е съобразено с физическото състояние на втория продаден имот, представляващ земя и сгради, и е основано на използването на сравнителната методика чрез офертни аналози, на метода на вещната стойност, т.нар. амортизирана възстановителна такава, включваща стойност на земята, разходи за проектиране и други съпътстващи разходи, стойност на сградата, стойност на инфраструктурата, разходи за финансиране на строежа, печалба от разработването, маркетингови разходи, както и на действащите стандарти за оценяване в България. Въззивният съд е намерил, че няма основание да се възприеме друга пазарна стойност на този имот, с който длъжникът се е разпоредил, изхождайки единствено от метода на пазарните аналози, без да се държи сметка за вещната стойност на същия.

Преценил е като неоснователни доводите, изложени във въззивната жалба, за недоказаност на намерение за увреждане - чл. 216, ал.1, т.4 ДОПК. Изтъкнал е, че намерение за увреждане би липсвало, ако получените от продажбата на имотите парични средства, постъпили по сметка на „Емекс Строй” ООД, са послужили за погасяване на задълженията към държавата, тоест са послужили за задоволяване на възникналите нужди от парични средства, което не се твърди по делото, нито се установява. Добавил е, че не се установява и процесните сделки да са извършени за обслужване на търговската дейност на дружеството. Взел е предвид още, че след като на 15.12.2014г. заповедта за възлагане на ревизия е връчена на пълномощника на ответното дружество, на 12.05.2015г. или по-малко от две седмици след датите на атакуваните сделки, съдружниците в дружеството са продали дяловете си на трето лице и правноорганизационната форма на дружеството е променена от ООД на ЕООД. Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е достигнал до извод, че е доказан субективният елемент - намерението на длъжника „Емекс строй” ООД като продавач по сделките да увреди държавата с отчуждаването на процесните активи, лишавайки кредитора от възможността да насочи публично изпълнение към тези активи. Изложил е съображения, че естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по - често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане. Достигнал е до извод, че в случая, след като е установено по делото, че ответното дружество е длъжник по публично задължение съгласно ревизионен акт от 09.07.2015г., който като необжалван е влязъл в сила, че двете разпоредителни сделки са извършени, след като на дружеството длъжник чрез пълномощник е връчена заповедта за възлагане на ревизия, и че длъжникът е сключил тези сделки с намерение да увреди публичния взискател, то и искът по чл. 216, ал.1, т.4 ГПК е основателен.

Въззивният съд е намерил за основателен и третия иск по 216, ал.1, т.6 ДОПК. Посочил е, че по делото е установено, че „Емекс строй” ООД е длъжник с установено публично задължение, че след датата на връчване на заповедта за ревизия е извършил двете процесни сделки и че тези сделки са във вреда на публичните взискатели, тъй като в резултат на тях се е стигнало до намаляване имуществения патримониум на длъжника, от който публичният взискател следва да удовлетвори установените при ревизията публични вземания, а получената при продажбите сума може да бъде укрита или изразходвана. Приел е за безспорно установено и че страна по сделките е свързано с длъжника лице, доколкото купувачът по тях не само притежава пълномощно от управителя на дружеството, но и както към датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия, така и към датата на сключване на процесните договори, е бил в трудово правни отношения с „Емекс строй” ООД - § 1, т.3, б. „б“ от ДР на ДОПК. Изложил е съображения, че по приложението на чл. 216, ал.1, т.6 ДОПК е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която увреждането на публичния взискател е обективен елемент от фактическия състав на уреденото в чл. 216, ал.1, т.6 ДОПК основание за относителна недействителност и е налице във всички случаи, при които в резултат на извършената разпоредителна сделка между свързани лица се препятства или затруднява възможността на публичния взискател да се удовлетвори от имуществото на длъжника.

Въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от ответницата Г. възражение за погасяване по давност на предявените искове, като е посочил, че исковата молба е изпратена до съда по пощата на 29.04.2020г., а процесните сделки са извършени на 30.04.2015г., поради което предвиденият в закона 5 годишен давностен срок за погасяване на исковете не е изтекъл.

По отношение на направеното от ответницата Г. възражение за придобиване на процесните имоти по давност, въззивният съд е съобразил съдебната практика по приложението на чл. 135 ЗЗД и на чл. 216, ал.1 ДОПК и е намерил, че дали имотът, предмет на разпоредителната сделка, може да бъде върнат в патримониума на длъжника не е предмет на исковото производство, а на изпълнителното такова. Поради това е достигнал до извод, че възражението за придобиване на процесните имоти по давност не следва да се обсъжда.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, са релевантни. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В настоящия случай въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил възражението му за липса на установеност на публичноправното задължение на прехвърлителя и за липса на доказателства за редовно връчване на ревизионния акт поради недоказване на предпоставките на чл.32, ал.1 ДОПК. В този смисъл е и третият подвъпрос, поставен от касатора в т.3. В решението си въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възражението, че данъчното задължение не е установено с влязъл в сила акт, като е приел, че с обсъденото съобщение по чл. 32 ДОПК ищецът е доказал връчване на ревизионния акт, а ответниците по спора не са твърдели същият да е обжалван и по него да е било образувано административно или съдебно производство, нито задълженията по акта да са погасени чрез плащане. Изложил е и съображения, че предпоставка за основателността на специалния отменителен иск чл. 216, ал. 1 ДОПК е наличието на конкретни публични задължения, поради което е обсъдил направеното възражение за погасяване по давност на установените с ревизионния акт задължения. Въззивният съд действително не е обсъдил довода на ответницата Г. за липса на доказателства, установяващи предпоставките на чл.32, ал.1 ДОПК за връчване на ревизионния акт по реда на тази разпоредба, но обсъждането му не би обусловило различен изход на спора. От една страна твърдението, че липсват доказателства за най-малко две посещения на адреса на дружеството през 7 дни не съответства на фактите по делото, тъй като са представени надлежно съставени протоколи за извършени посещения на адреса на 22.05.2015г. и на 01.06.2015г. за връчване на постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки, с които е удостоверено, че не е открит управителят на дружеството, нито друго лице, което го представлява или е негов служител. Представени са и два протокола за връчване на съобщение за насрочване на опис, установяващи извършени посещения на адреса на 23.11.2016г. и 01.12.2016г. - след осъщественото по реда на чл.32, ал.1 ДОПК връчване на ревизионния акт, с които също е удостоверено, че на адреса не е открит представител на дружеството. От друга страна, препис от ревизионния акт е връчен на ответниците заедно с преписа от исковата молба, който факт следва съгласно чл.235, ал.2 ГПК да бъде съобразен, и липсват твърдения този акт да е бил обжалван. Поради това настоящият състав намира за неоснователно искането за допускане на касационен контрол по посочените правни въпроси.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд при обсъждане на събраните доказателства за следи за настъпила по отношение на тях преклузия не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ изхода на делото. Въпросът е поставен във връзка с твърдение в изложението за настъпила преклузия по отношение на обсъденото от въззивния съд пълномощно, с което управителят на „Емекс Строй“ ООД е упълномощил касатора да представлява дружеството. Действително въззивният съд е обсъдил това доказателство, без да изложи съображения дали по отношение на него е настъпила преклузия. От една страна, пълномощното е представено от ищеца още с исковата молба, но в нечетливо копие, поради което не е била настъпила преклузия за представяне на четливо копие на същото. От друга страна, решаващите изводи на въззивния съд са основани не само на посоченото пълномощно от управителя на дружеството, но и на наличието на трудово правни отношения с дружеството както към датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия, така и към датата на сключване на процесните договори.

Първият подвъпрос по т.3 е формулиран общо и теоретично, поради което не покрива основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил и изложил подробни съображения за наличието на предпоставките на чл.216 ДОПК, като несъгласието на касатора с изводите му представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Вторият повъпрос, поставен в т.3, е обсъждан от въззивния съд, но е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в цитираното от въззивния съд решение № 166 от 30.12.2009г. по т.д. № 430/2009г. на ВКС, II т.о., според която ищецът следва да докаже връчването на акта, а извършените процесуални действия във връзка с обжалването му следва да се докажат от длъжника.

Четвърти въпрос е формулиран общо и не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който не е отрекъл по принцип допустимостта на възражение за придобивна давност, направено в исково производство, а е приел, че такова възражение е недопустимо в производство по иск по чл.216, ал.1 ДОПК с оглед предмета на това производство. Дори и да се приеме, че въпросът се отнася до допустимостта на възражение за придобивна давност в производството по иск по чл.216, ал.1 ДОПК, по отношение на него не е налице твърдяното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в представените от касатора решения на ВКС въпросът не е обсъждан. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са развити съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, но касаторът не е посочил защо счита, че формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – не е изложил твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито е посочил настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, нито е обосновал непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Поради това, доколкото допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 не е обосновано, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване. От друга страна, по приложението на чл.135 ЗЗД е налице трайна практика, приложима и към иска по чл.216 ДОПК, относно конститутивния характер на този иск и последиците от уважаването му, с оглед на което възражението за изтекла придобивна давност по отношение на прехвърленото имущество е неосносим към предмета на делото. Вторият подвъпрос, отнасящ се до прекъсването на придобивната давност, не е обсъждан от въззивния съд и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК– очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение