Определение № 131 от 04.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3472/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 234/ 03.07.2020 г. по гр.д. № 173/ 2020 г., с което Русенският окръжен съд, отменяйки решение № 15/ 03.01.2020 г. по гр.д. № 2759/ 2019 г. на Русенски районен съд, е осъдил „Бритера“ ООД да заплати на Община Иваново сумите, както следва: · 12 025.60 лв. – наем за стопанската 2015/ 2016 г. по договор за наем на земеделски земи – пасище, мери от Общинския поземлен фонд (ОПФ) № Д-18/ 14.03.2014 г. (чл. 232, ал. 2 ЗЗД); · 13 136.76 лв. – мораторна неустойка в размер на 0.1 % от главницата за всеки просрочен ден на неплатения наем в периода 01.04.2016 г. - 28.03.2019 г. (чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД) и · 3 644.42 лв. – лихва за забава върху наема в периода 01.04.2016 г. $ 28.03.2019 г. (чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Решението се обжалва от „Бритера“ ООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (уточнени и конкретизирани, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС): 1. При прекратяване на договор за наем на пасища и мери от общинския поземлен фонд с акта на кмета на общината по § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. ДВ бр. 61/ 11.08.2015 г.) от кога тече срокът на погасителната давност по вземането за наем за ползване на земеделските земи в периода до прекратяване на договора? и 2. Дължат ли се неустойка за забава, както и мораторна лихва върху наема за ползването на земеделските земи до прекратяването на договора с акта по § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. ДВ бр. 61/ 11.08.2015 г.) на кмета на общината и от кога тече срокът на погасителната давност за тези вземания? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда с довод, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. По същество се оплаква, че решението е постановено в нарушение на материалния закон. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноски пред касационната инстанция. Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет – решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска за лихвоносната главница, вкл. мораторна неустайка над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна – касатор е осъденият ответник. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, а повдигнатите въпроси имат претендираното значение. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че: 1) съгласно т. 5 от договор № 18/ 14.03.2014 г ответникът „Бритера“ ООД се е задължил в срок до 31.03.2016 г. да плати на ищеца Община Иваново наем за сумата 12 025.60 лв. за ползване на пасищата и мерите от ОПФ за 2015/ 2016 г. – за третата година от сключването на договора; 2) договорът е прекратен на 08.03.2016 г., когато е връчен акт № 94К-1532-1/ 08.03.2016 г. на кмета на общината по § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. ДВ, бр. 61/ 11.08.2015 г.); 3) 31.03.2016 г. е началната дата на 3-годишния срок на погасителната давност по чл. 111, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, с която вземането за наем се ползва и 4) давността не е изтекла към 29.03.2019 г. - датата на предявяване на иска, а възражението на ответника е неоснователно. След като е установил съществуването и непогасяването по давност на вземането за главница, въззивният съд е приел, че ответникът дължи на ищеца сумата 13 136.76 лв. – мораторната лихва по чл. 6 от договора от 0.1 % от наема за 2015/ 2016 г. в периода на забавата 01.04.2016 г. – 28.03.2019 г., както и сумата 3 644.42 лв. – законните лихви за забавата в плащането на наема за същия период, а е неоснователно възражението за погасителна давност и по акцесорните вземания. При тези мотиви, с които въззивният съд е отменил първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете поради погасителна давност и ги е уважил изцяло, повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението. По тях на настоящия състав не е известна практика на ВКС, а те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Налице са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) за допускане на касационния контрол, а това освобождава съдът да изследва соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. При тези мотиви, съдът