Определение № 60283 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 5/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Р. Д. като пълномощник на Т. К. В. срещу въззивно решение № 285 от 25.02.2020 г. по в.гр.д. № 1767/2019 г. на Окръжен съд Варна. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, като се поддържа, че същото е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с обсъждането на свидетелските показания, необосновано е и противоречи на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства и да постанови решението си въз основа на тях, както и по въпроса относно приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС дали в случаите, при които фактическата власт е придобита по съгласие между страните, предполага ли се, че от момента на установяването й тя представлява владение и че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си. Жалбоподателката се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК- очевидна неправилност. След подаване на касационната жалба жалбоподателката Т. К. В. е починала и на нейно място като страна по делото са конституирани наследниците й по закон Р. А. Г., Г. А. Г. и Б. А. Г.. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация И. б. Д. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3587 от 02.08.2019 г. по гр.д. № 4050/2018 г. на Районен съд Варна, с което е отхвърлен предявеният от Т. К. В. против И. Б. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване правото на собственост на ищцата върху недвижим имот-самостоятелен обект с идентификатор ....., с адрес на имота [населено място],[жк], [жилищен адрес] с предназначение жилище, със застроена площ 51.98 кв.м, ведно с принадлежащото му избено помещение № ..... с площ 1.44 кв.м, и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, и за осъждане на ответника И. Д. да й предаде владението върху този имот. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за придобиване на недвижим имот по реда на НДИ, сключен на 28.02.1991 г. процесният недвижим имот е бил закупен от К. Н. Г. по време на брака й с Р. А. Г., който е син на Т. К. В.. През 1992 г. Т. К. В. и съпругът й А. В. се преместили да живеят в процесното жилище, а синът й със семейството си отишли да живеят в апартамента на родителите в[жк]. След смъртта на съпруга си А. В. ищцата Т. В. продължила да живее в процесното жилище до 23.11.2018 г., когато в него бил извършен въвод във владение на купувача от публична продан по изп.д. № 20127190400257 на ЧСИ- Ст. Я.- И. Д.. Съдът е приел за установено също, че върху процесния имот е била учредена договорна ипотека от К. Н. Г. и Р. А. Г. в полза на „Банка П. България” АД в качеството им на ипотекарни гаранти за обезпечаване на задължение на „А. 05” Е., представлявано от Т. Р. Г., към банката, произтичащо от договор за банков кредит. Установено е и не е било спорно между страните, че за събиране на вземането на банката по образуваното изпълнително дело № 20127190400257 изпълнението е било насочено върху ипотекирания имот, който е изнесен на публична продан и с Постановление за възлагане от 20.11.2017 г. на ЧСИ е възложен на обявения за купувач ответник И. Д.. Постановлението за възлагане е влязло в сила на 21.02.2018 г., а на 23.11.2018 г. купувачът е въведен във владение. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищцата, заедно със съпруга си А. В., са упражнявали фактическа власт върху процесното жилище в срока по чл. 79, ал.1 ЗС, но независимо от това не е придобила правото на собственост по давност, тъй като не е била владелец. По твърдение на ищцата, тя е била допусната от сина и снаха си да живее в жилището, и при липса на доказателства за наличие на уговорка между тях за извършване на неформална замяна на двете жилища, и за това ищцата да е извършвала такива действия, които по смисъл и съдържание сочат, че тя счита това жилище за свое и отрича правата на собствениците, съдът е приел, че тя не е била владелец, а държател на имота. В подкрепа на този извод съдът е посочил обстоятелството, че в периода от 1996 г. до 2009 г. по партидата на К. Н. Г. са били вписани 8 ипотеки върху процесния имот, учредени от нея и съпруга й Р. Г., за обезпечаване на техни или чужди задължения към банки, а ищцата Т. В. лично и със съпруга си е сключила 6 договора за ипотека върху притежавания от тях апартамент в[жк]. Според съда така установените факти по делото недвусмислено сочат, че нито Т. В. е считала себе си за собственик на процесния имот, нито нейният син и снаха са я считали за собственик на имота по давност, след като и след 2002 г. ищцата е сключвала договори за ипотека върху жилището в[жк], а сина и снаха й-върху процесното жилище в[жк]. При тези решаващи изводи на въззивния съд, поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, макар и относими към изхода на делото, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не кореспондират с приетите за установени факти по делото. Обратно на твърдението на жалбоподателката, въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. М. и Е. А., и въз основа на тях е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху процесното жилище повече от 10 години, считано от 1992 г., до извършване на въвода, но с оглед на събраните по делото писмени доказателства е окачествил тази власт като държане, а не като владение. Като е процедирал по този начин, въззивният съд е разрешил процесуалноправния въпрос относно задължението си да обсъди всички доказателства и да постанови решението си въз основа на тях в съответствие с практиката на ВКС, обективирана и в представеното от жалбоподателката решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д. № 3718/2018 г. на І г.о., според която гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение и съвкупно с целия доказателствен материал. В случая въззивният съд е кредитирал показанията на разпитаните свидетели, но е приел, че те доказват само обективния елемент на владението-факта и периода на упражнявана върху процесния имот фактическа власт от ищцата и нейния съпруг. Но владението има и субективен елемент-намерение владелецът да държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Обстоятелството, че и след 2002 г. ищцата и нейният съпруг са учредявали договорни ипотеки върху притежавания от тях имот в[жк], а нейният син и снаха-върху процесния имот, който са придобили през 1991 г., е преценено от въззивния съд като достатъчно да обоснове извод за липса на субективния елемент на владението-намерение да се свои чуждата вещ, доколкото всеки от собствениците е продължил да се счита за собственик на това жилище, което е притежавал към 1992 г. Тъй като държането, независимо от неговата продължителност, не води до придобиване на имот по давност, съдът е направил извод, че ищцата не се легитимира като собственик на процесния имот на соченото от нея оригинерно основание. Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК-поради очевидна неправилност. Изводът на въззивния съд, че ищцата не е била владелец., а държател на процесния имот, не е свързан с неправилно тълкуване и прилагане на съответните правни норми-чл. 68 и 69 ЗС, а е резултат от конкретна преценка на установени по делото факти и обстоятелства, относими към фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС. Правилността на този извод не може да се проверява в тази фаза на касационното производство, тъй като предполага запознаване и анализ на събраните по делото доказателства-проверка, която касационната инстанция извършва само ако е допуснато касационно обжалване на някое от посочените в чл. 280, ал.1 и 2 ГПК основания. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателите-процесуални правоприемници на Т. В. следва да бъдат осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал.3 ГПК на И. Б. Д. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1 440 лв. Водим от гореизложеното съдът