Определение № 5120 от 23.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3696/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. Д. Д., П. З. В. и И. Я. М.-Л., против определение № 13666 от 24.06.2026 г. по в. ч. гр. д. № 5557/2026 г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционно определение № 12245 от 27.03.2026 г., допълнено с определение № 12261 от 27.03.2026 г., постановени по гр. д. № 16652/2024 г. на Софийски районен съд, жалбоподателите са осъдени да заплатят на А. Н. А., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата от 1 923.31 евро, представляваща разликата над присъдените 76.69 евро до пълния размер от 2 000 евро – разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция. Частните жалбоподатели твърдят, че обжалваният акт е неправилен поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че при преценката си за размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът не се е съобразил с действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на действително извършената работа от представителя на ответника. Искат отмяна на определението. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поддържат специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и формулират следните правни въпроси: 1. Какъв е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, съответно на адвокатското възнаграждение, което съдът определя; 2. Длъжен ли е съдът при определяне на адвокатското възнаграждение да прецени всички относими обстоятелства, за да определи справедлив размер; 3. Следва ли съдът да приложи чл. 78, ал. 5 ГПК, когато от данните по делото е видно, че не е осъществена адвокатска защита или че тя не отговаря на размера на присъдените разноски; 4. Длъжен ли е съдът, при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, да изследва фактическата и правната сложност на делото и да мотивира извода си по тях; 5. Кои са обективните критерии, които съдът е длъжен да съобрази, за да определи адекватно, пропорционално и справедливо адвокатско възнаграждение за доказания положен от адвоката труд, когато адвокатът, претендиращ възнаграждение, не е извършвал процесуални действия по делото, и 6. Длъжен ли е съдът, когато определя адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, да се съобрази с т. 3 и 16 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и със съдебната практика по приложението му. Жалбоподателите поддържат, че посочените въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в ТР № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в определение № 1183 от 14.03.2024 г. по ч. гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, III г. о., определение № 3036 от 28.10.2025 г. по ч. т. д. № 1926/2025 г. на ВКС, I т. о., определение № 309 от 03.02.2026 г. по ч. т. д. № 117/2026 г. на ВКС, I т. о., определение № 3604 от 01.07.2026 г. по ч. гр. д. № 1602/2026 г. на ВКС, IV г. o., и определение № 1520 от 25.03.2026 г. по ч. гр. д. № 4762/2025 г. на ВКС, I г. о. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна А. Н. А., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че производството по гр. д. № 16652/2024 г. на СРС е образувано след изпращането му по подсъдност с определение № 2035 от 12.02.2024 г., постановено по гр. д. № 6141/2022 г. на СГС, по предявени от М. Д., П. В. и И. М.-Л. против А. Н. А. искове за собственост за установяване несъществуването на 85 % ид. части от правото на собственост върху апартамент с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], разположен на тавански етаж в сграда в режим на етажна собственост, поради приобщаване на общи части от таванския етаж и подпокривното пространство и надстрояване на сградата. С разпореждане № 17981 от 28.01.2025 г., постановено по гр. д. № 16652/2024 г. на СРС, влязло в сила на 28.11.2025 г., е върната исковата молба като недопустима. С молба от 17.03.2025 г. (приложена на л. 84 от ч. гр. д. № 3864/2025 г. на СГС), подадена от ответника А. А., чрез негов процесуален представител, е направено искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство за подаване на отговор на исковата молба и процесуално представителство в размер 5 400 лева с включен ДДС. Към молбата е представен списък по чл. 80 ГПК и договор за правни услуги от 10.10.2022 г. С определение № 9842 от 21.05.2025 г., постановено по ч. гр. д № 3864/2025 г. на СГС, на ответника са присъдени разноски в размер на 5 400 лева за адвокатско възнаграждение. Това определение на въззивната инстанция е обезсилено с определение № 5497 от 28.11.2025 г., постановено по гр. д. № 4036/2025 г. на ВКС, като е указано, че молбата следва да бъде разгледана от СРС след връщане на делото на първоинстанционния съд. С определение № 12245 от 27.03.2026 г., допълнено с определение № 12261 от 27.03.2026 г., постановени по гр. д. № 16652/2024 г. на СРС, на ответника (понастоящем частен жалбоподател) са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на исковата молба в размер 76.69 евро и е отхвърлено искането за сумата над 150 лева (равняваща се на 76.69 евро) до пълния претендиран размер от 5 400 лева. При определянето на този размер първоинстанционният съд е приел, че в представения договор за правни услуги възнаграждение от 5 400 лева е уговорено общо за подаване на отговор на исковата молба и за процесуално представителство, без договорената сума да е разграничена според посочените дейности. Съдът е счел, че това не налага присъждане на целия уговорен размер, тъй като той не съответства на извършената работа, изразяваща се единствено в подаване на отговор на исковата молба, за която следва да се присъди сумата от 76.69 евро (150 лева). Въз основа на тези факти, от правна страна въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение е частично незаконосъобразно. При съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по тълкуване на общностното право, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, е изложил, че при определяне на дължимото за репариране адвокатско възнаграждение, съдът следва да съобрази, че то представлява разноски, направени в резултат на процесуален деликт, извършен от ответника, поради което размерът му следва да е в причинна връзка с необходимите и положени процесуални усилия по делото, обобщени в критерия „действителна правна и фактическа сложност“. Този критерий следва да се приложи съответно, с оглед спецификата на конкретното дело. При прилагането на този критерий съдът е съобразил, че са предявени три обективно и субективно съединени отрицателни установителни иска за собственост при различен обем на предявените права. В исковата молба първоначално са били изложени неясни твърдения в обстоятелствената част и петитум, който не им съответства. Това е наложило три пъти да бъдат дадени указания за отстраняване на констатираните нередовности, във връзка с които ищците са депозирали три уточнителни молби. Така защитата на ответника е била значително затруднена, а производството забавено, като е удължено и времето, през което са били ангажирани процесуалните представители на ответника. По делото е подаден отговор на исковата молба от адвокатите от Адвокатско дружество „Богданов и Пенев“. С него е направено възражение за нередовност на исковата молба, подробно са изложени доводи по съществото на спора, хронологично са представени фактите по преустройството на таванския етаж, анализирани са строителните книжа и документите за собственост, включително на праводателите, цитирана е практика на ВКС и са направени относими доказателствени искания относно множество обстоятелства, необходими за установяване на неоснователността на предявените искове. По този начин по същество е извършен по-големият обем правна работа по делото. Отделно от това съдът е посочил, че множеството уточнителни молби са наложили ответникът да изложи ново становище по направените уточнения в производството пред СРС. С това становище подробно е обоснована липсата на правен интерес при позоваване на задължителна практика на ВКС и са направени допълнителни доказателствени искания, а тази защита в крайна сметка е довела до прекратяване на производството. Съдът е приел, че за преценката на извършената работа по това становище е без значение фактът, че то е подписано и фактически подадено лично от ответника, тъй като няма данни той да има познания в областта на вещното право. Затова следва да се приеме, че ответникът е само приносител на становището, изготвено от упълномощените адвокати. Съдът е съобразил също, че защитаваното право е оценяемо в пари, поради което релевантен е и материалният интерес, съизмерим с данъчната оценка в размер на 24 708.03 евро (48 324.71 лева), според обема на правата, които се отричат. Съобразил е и че защитата е по предявени различни по обем права на ищците. Поради това възнаграждение в размер на 2 000 евро, което е около 3/4 от ориентировъчния минимален размер по Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, е справедливо и обосновано с оглед посочените по-горе фактическа и правна сложност на делото, както и извършената по обем и качество правна работа. При тези мотиви въззивният съд е приел, че справедливото възмездяване на сторените разноски за адвокатски хонорар възлиза на общо 2 000 евро, и е присъдил още 1 923.31 евро над размера, определен от първоинстанционния съд. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), или да е налице вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до касационен контрол и поддържани в изложението към нея в случая не са налице. Повдигнатите въпроси, обобщени и конкретизирани съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до въпроса относно критериите при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Този въпрос обуславя решаващите изводи в обжалваното определение, поради което по него е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - както с посочената от жалбоподателите, така и с тази, обективирана в определение № 2995 от 13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991/2024 г. на ВКС, IV г.о, определение № 1301 от 18.03.2025 г. по ч. гр. д. № 4477/2024 г. на ВКС, I г. о., и други. В тази практика се приема, че преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК се основава на обективен критерий - заплатеното адвокатско възнаграждение да е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото и да не е прекомерно, тоест да не е уговорено при съществено отклонение от пазара, на който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа или правна сложност. Преценката се прави към момента на сключване на договора, като при извършването ѝ съдът прилага опитните правила. В случая решаващият съд се е съобразил с така дадения отговор, като при преценката си относно дължимостта и размера на претендираното адвокатско възнаграждение е взел предвид редица обективни обстоятелства, относими към оценката на действително положения от процесуалния представител на ответника труд. Съобразени са видът, броят и цената на предявените искове за собственост, неяснотата в обстоятелствата за обосноваване на исковите претенции, предпоставила множеството уточнения на исковата молба, които допълнително са внесли затруднение в защитата на ответника по производството, съдържанието на подадения отговор и цялостните характеристики на извършените процесуални действия. Като е съобразил и решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, въззивният съд е обосновал подробно защо приема за справедлив присъдения размер на адвокатско възнаграждение, тоест такъв съобразен с изискването на възприетия принцип за разумност и пропорционалност. Горепосоченото е достатъчно да обоснове недопускане на обжалвания акт до разглеждане по същество. Не се констатира наличие и на основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Няма вероятност същото да е нищожно или недопустимо. Не е налице вероятност и определението да е очевидно неправилно. Ето защо, в заключение обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.