Определение № 3564 от 15.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1192/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Мушабар А. Казми чрез особения му представител адвокат П. С. срещу решение № 40 от 10.02.2025 г. по в. т. д. № 294/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 търговски състав, с което след отмяна на решение № 73 от 08.02.2024 г. по т. д. № 62/2023 г. на Пловдивски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата от 110 348, 92 лв., дължима по договор за студентски кредит № 1509301031600500/ 08.10.2015 г. и включваща 78 233, 20 лв. главница, 2 225, 55 лв. редовна възнаградителна лихва за периода 05.09.2022 г. – 01.02.2023 г., 29 851, 05 лв. отложена възнаградителна лихва за периода 09.10.2015 г. – 05.09.2022 г., 39, 12 лв. – обезщетение за забава за периода 05.10.2022 г. - 01.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 02.02.2023 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изложени са доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора за студентски кредит, обвързващ страните по делото. Оспорва се направеното в обжалваното въззивно решение заключение, че касаторът е надлежно уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост предвид връчването на исковата молба на назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК негов особен представител. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението се поставят следните въпроси: „1. Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит при условията на предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на препис от исковата молба на особения му представител съгласно разпоредбите на чл. 47, ал. 6 ГПК, ако в исковото производство се установи, че уведомлението на кредитодателя до кредитополучателя за обявяване на предсрочна изискуемост на получения кредит, извършено при условията на чл. 47 ГПК, не е било доставено на точния адрес на пълномощника на длъжника съгласно подписано споразумение към договора за кредит – Т. Н. Козлоджова, [населено място], [улица] а, при което длъжникът не е надлежно уведомен, тъй като волеизявлението на кредитора не е достигнало до точното упълномощено лице на изрично посочения адрес?; 2. Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, когато въззивният съд с разпореждане – с изпратена призовка, призовава процесуално неупълномощено лице от длъжника да получи от съда препис от исковата молба с цялата приложена документация към нея? С това си процесуално действие въззивният съд не действа ли едностранчиво, като иззема функциите на кредитора по задължението му да уведоми длъжника за предсрочната изискуемост на кредита, с което се злепоставят интересите на длъжника?“. Изложени са доводи, че въззивният акт противоречи на практиката на ВКС и постановяването на решение на ВКС по въведените въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото не е спорно, че на 08.10.2015 г. между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, чийто правоприемник е ищецът „Обединена българска банка“ АД, и ответника Мушабар А. Казми е сключен договор за студентски кредит № 1509301031600500, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 93879, 84 лв. със срок на погасяване 05.09.2032 г. Въззивният съд е изложил съображения, че за да настъпи предсрочната изискуемост на кредита следва да са налице два елемента: обективен – забава на длъжника за срок, определен в договора за кредит, и субективен – уведомяване на длъжника за упражненото от банката потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Позовал се е на практика на ВКС, според която ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК (без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен), бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането; когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. В атакувания акт е изтъкнато, че в практиката на ВКС е дадено и разрешението, че връчването на препис на исковата молба на особения представител на ответника длъжник представлява надлежно уведомяване на последния за изявлението на банката, че упражнява правото да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем. С оглед изложеното решаващият състав на апелативния съд е намерил, че обстоятелството, че преди предявяване на осъдителния иск на банката ответникът не е уведомен за предсрочната изискуемост на кредита на посочения в договора адрес за кореспонденция /чл. 9.3/ или на адреса на неговия пълномощник по чл. 9.4 /Т. Н. Козлоджова съгласно споразумение от 08.10.2015 г./, не изключва възможността за уведомяване посредством назначения му особен представител. Същевременно, в атакувания акт е подчертано, че в хода на въззивното производство ответникът е призован и чрез посочения в договора съдебен адресат - Т. Козлоджова, която е отказала да получи призовката. В обжалваното решение е направен извод, че с връчването на препис от исковата молба на особения представител на ответника на 01.08.2023 г. са настъпили последиците на предсрочната изискуемост поради наличието на предвидените в чл. 6.2 от процесния договор обективни предпоставки – неиздължаване на три месечни погасителни вноски с падеж от 05.10.2022 г. до 05.01.2023 г., което е довело до отпадане на преимуществата на уговорения в полза на кредитополучателя срок. Като е съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, решаващият състав е счел, че ответникът кредитополучател следва да бъде осъден да заплати на ищеца общата сума от 110 348, 98 лв., включваща главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава в размерите, посочени в диспозитива на атакуваното осъдително решение. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Първият въпрос, въведен с изложението на основанията за достъп до касация, няма характера на правен въпрос, а изисква преценка на доказателствата по делото и пряк извод дали се е осъществила субективната предпоставка за настъпване на предсрочната изискуемост на дълга по процесния договор за кредит. В този смисъл въпросът касае правилността на решаващите изводи на въззивния съд, че по делото не е установено преди предявяване на осъдителните искове банката да е упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем чрез уведомяване на длъжника на посочения в договора адрес за кореспонденция или на адреса на пълномощника му по договора Т. Козлоджова, но това не изключва надлежното уведомяване на длъжника за отнемането на преимуществото на срока чрез връчване на исковата молба на особения представител на длъжника ответник, назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Останалите два въпроса, така както са формулирани, също насочват към оспорване правилността на въззивния акт и в същността си съставляват оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд и за незаконосъобразност и необоснованост на преценката на съда, че волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, следва да се приеме за достигнало до длъжника кредитополучател. Независимо, че по отношение на поставените въпроси не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се посочи, че отсъстват и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са посочени актове, на които въззивното решение противоречи, поради което не е обосновано допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице и предпоставките, формиращи общо допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът не релевира такива доводи, като в изложението му липсват твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Единствените доводи на касатора са свързани с тезата му, че за да се приеме за настъпила предсрочната изискуемост на кредита е следвало уведомлението на банката да бъде изпратено до посочения в договора за кредит адрес за кореспонденция на длъжника или до адреса на определения от страните по този договор със споразумение пълномощник Козлоджова и касаят правилността на решаващите изводи на съда, че връчването на исковата молба на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника. В тази връзка следва да бъде съобразено, че разпоредбите на чл. 32 ГПК относно лицата, които могат да бъдат процесуални представители на страните, и чл. 39 ГПК за връчването на съобщения по делото на лице в седалището на съда – съдебен адресат, посочен от страната, или на пълномощника й по делото са ясни и липсват данни при прилагането им да се достига до противоречиви разрешения. Същевременно, по релевантния въпрос относно възможността обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от исковата молба по осъдителен иск за вземане с източник договор за банков кредит е налице последователна практика на ВКС. В решение № 139 от 5.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 114 от 7.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о., Решение № 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., решение № 86 от 27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, І т. о. и др., последователно се застъпва становището, че в хипотезата на обективирано в исковата молба по чл. 422 ГПК или по осъдителен иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от нея на ответника по иска това волеизявление достига до него, като от този момент настъпва предсрочната изискуемост. В посоченото решение на ВКС по т. д. № 193/2018 г., І т. о. е дадено разрешението, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника ответник. Решаващите изводи на въззивния съд са основани на цитираната практика на ВКС, като в обжалваното решение е направено изрично позоваване на решенията на ВКС по т. д. № 16/2019 г., ІІ т. о. и т. д. № 193/2018 г., І т. о. Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва проверка за обоснованост и законосъобразност на изводите на въззивния съд. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Следва да се изтъкне, че касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от касационните доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. На адвокат П. С., назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на ответника касатор Мушабар А. Казми, осъществил представителството му в настоящото производство, следва да бъде изплатено внесеното от ответника по касация по сметката на ВКС възнаграждение в размер на 4532 лв. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация „Обединена българска банка“ АД следва да бъдат присъдени направените разноски за възнаграждение на особения представител в размер на 4532 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение