Определение № 351 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 892/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 398 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 667/2016 г. Русенски окръжен съд е отменил първоинстанционното, постановено по гр. д. № 737/2016 г. на Русенски районен съд, с което е допуснато да се извърши делба между Л. М. и М. М. на недвижим имот – апартамент №2а на първия етаж в блок „Т. К.”, вх. 3, в [населено място], с площ от 57.96 кв. м. при равни права и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК е постановил решение по съществото на спора, като е определил права на страните в придобития по наследство имот в размер на 5/12 за Л. М. и 7/12 за М. М.. Недоволен от решението е останал ищецът по иска Л. М. и в срока по чл. 283 ГПК го обжалва, като развива доводи за необоснованост и незаконосъобразност. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК иска допускане на въззивното решение до касационна проверка по разрешените в него въпроси в противоречие със задължителната практика и поради противоречивото им разрешаване от съдилищата. Ответницата по касация М. М. поддържа, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационна проверка на въззивното решение. Намира касационната жалба по същество за неоснователна. Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното: Въззивният съд е постановил обжалваното решение след като е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото са наследници на М. Л. М., техен баща, починал на 29.09.2014 г. и на майка им В. М., починала на 04.10.2015 г. Приживе наследодателите са придобили в режим на семейна имуществена общност апартамента, предмет на иска за делба. На 05.04.2015 г. В. М. е изготвила саморъчно завещание, с което завещава в полза на дъщеря си 1/6 ид. ч. от семейното жилище. На 12.06.2015 г. е съставила друг писмен документ, наименован завещание, в който е направила твърдение, че притежава 3/6 ид. ч. от семейното жилище, толкова са и правата на съпругът й върху същия имот и че тяхното желание е било жилището да предоставят на наследниците си. Поради това, че съпругът й е починал внезапно при катастрофа, се налагало тя да изрази тяхното желание. След поставения подпис е написан друг текст, в който е изразена воля от завещателката в смисъл: …”всички написани завещания по молба или натиск да се считат нищожни”. Въззивният съд е анализирал двата частни документа и е приел, че първото саморъчно завещание е валидно и породило правни последици. Вторият частен документа, няма характер на завещание, тъй като липсва ясна и недвусмислена воля за начина, по който се разпорежда с притежаваната от нея 3/6 ид. ч. от апартамента. Съобразявайки това, че завещанието е едностранен акт на разпореждане с притежаваното от завещателя имущество и с него не може да се извършва разпореждане с правата на друго лице, е направил е извод, че дори този документ да представлява завещателно разпореждане с 3/6 ид. ч. от апартамента, които е придобила след прекратяването на семейната имуществена общност, тъй като то няма за предмет обем, по-голям от правата върху същото имущество, предмет на предходното завещание, нито в него е посочено друго ползващо се лице, с него не е отменено предходното завещание. Друг аргумент за това, че с него не се отменя предходното е намерен в това, че с него е извършено разпореждане с правата извън тези, предмет на предходното. Зачитайки първото завещание съдът е достигнал до извода, че делбата следва да се допусне при права 7/12 ид. ч. за касаторката и 5/12 ид. ч. за брат й Л. М.. Първите два въпроса: 1. трябва ли формата на писмен частен документ да определя и съдържанието му и 2. задължително ли е ново завещателно разпореждане в следващо завещание ако в него има мотиви относно волята на завещателката, че намерението й е наследството останало от нея, да бъде разпределено между наследниците съобразно правата им по закон, не могат да бъдат определени като общо основание за допускане касационна проверка, тъй като съдът не се е произнасял по тях за да формира извода си, дали второто завещание съдържа воля за отмяна на предходно завещание. Третият въпрос, който е за това как следва да се тълкува изразената воля – според първоначалното изявление или според допълнителните, направени след подписа под завещанието и 4-тия – наличието на втори подпис след излагането на допълнителни мотиви, задължава ли съда да приеме и това допълнение като част от завещанието, обуславят основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка по него, поради разрешаването им в противоречие с приетото за отмяната на завещанието в Р № 24 от 30.03.2015 г. по гр. д. № 5217/2014 г. на ВКС, І г. о. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.