Определение № 318 от 27.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1595/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. М. П. от [населено място], подадена чрез адв. Д. Д. от Софийска адвокатска колегия, срещу определение № 1046 от 28.04.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 1356/2020 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение, след отмяна на определение №6100 от 15.04.2020 г. по ч. гр. д. № 3239/2020 г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, който ще бъде предявен от „Юробанк България“АД, ЕИК000694749, против Б. М. М. и И. М. П., за обявяване на относително недействителен по отношение на банката - ищец на договор за прехвърляне на вземане от 30.01.2020г., сключен между Б. М. М. в качеството на цедент и И. М. П. в качеството й на цесионер, с който е прехвърлено вземането на цедента към „Юробанк България“АД за сумата 30905,47лв., съгласно решение№268 от 29.01.2020г. по гр.д.№3661/2019. на САС, чрез налагане на обезпечителна мярка - спиране на изпълнението по изп.д.№53/2020. по описа на ЧСИ В. Л. с рег.№780 на КЧСИ при условие, че бъде внесена аранция в размер 3100лв. от молителя. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно. Навежда оплаквания, че въззивният съд е допуснал обезпечение на бъдещия иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, без да са представени доказателства в подкрепа на неговата допустимост и вероятна основателност и без да има данни за наличие на обезпечителна нужда в полза на ищеца – кредитор, като не е извършил и преценка за това дали обезпечителната мярка е подходяща. В жалбата е инкорпорирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по частната жалба „Юробанк България“АД, изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата по съображения, изложени в писмен отговор от 22.06.2020 г., подаден чрез адв. Г. С. от САК. Б. М. М. не е изразила становище по жалбата. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 396, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд съгласно изричната разпоредба на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. За да отмени определението на Софийски градски съд и да уважи молбата на „Юробанк България“АД за допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 135 ЗЗД срещу Б. М. М. и И. М. П., за обявяване на относително недействителен по отношение на банката - ищец на договор за прехвърляне на вземане от 30.01.2020г., сключен между Б. М. М. в качеството на цедент и И. М. П. в качеството й на цесионер, с който е прехвърлено вземането на цедента към „Юробанк България“АД за сумата 30905,47лв., съгласно решение№268 от 29.01.2020г. по гр.д.№3661/2019. на САС, Софийски апелативен съд е приел, че бъдещият иск е допустим, че за ищеца съществува нужда от обезпечението и че посочената в молбата обезпечителна мярка - спиране на изпълнението по изп.д.№53/2020. по описа на ЧСИ В. Л. с рег.№780 на КЧСИ, е адекватна на предприетата с иска защита. Въззивният съд е преценил, че представените в обезпечителното производство доказателства са достатъчни, за да обосноват в цялост извод за вероятна основателност на бъдещия иск. В съответствие с разпоредбата на чл. 390, ал. 4, изр. 2 ГПК е приел, че обезпечението следва да се допусне при условията на парична гаранция, определена в размер на 3100 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че произнасянето на Апелативния съд е в противоречие с разрешенията, дадени с ТР№2/2017. на ОСГТК на ВКС и с приложената каузална практика на върховния съд, по въпросите: „1. Следва ли съдът да приеме, че бъдещият иск по чл.135 ЗЗД ,чието обезпечение се иска, е допустим и вероятно основателен, ако от твърденията на молителя не може да бъде изведено,че последният има действително вземане; 2. Следва ли съдът да извърши конкретна преценка на интереса за обезпечаване на молителя с оглед конкретните за делото факти и предполага ли се при наличие на данни, които го опровергават; 3. Налице ли е обезпечителна нужда от поисканата обезпечителна мярка, когато интересът на молителя е защитен в достатъчна степен; 4. Следва ли съдът да прецени подходящността на обезпечителната мярка с оглед обезпечителната нужда.” Поставените в изложението на касационните основания въпроси са от значение за изхода на спора, но по отношение на тях частната жалбоподателка не обосновава наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросите се свеждат до обобщения въпрос за предпоставките, при наличието на които се допуска обезпечение на иск. Разпоредбата на чл. 391, ал. 1 от ГПК, която урежда предпоставките за допускане на обезпечение, е ясна и точна, а по приложението й е създадена постоянна практика на ВКС, включително постановените по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определения, приложени към жалбата и изложението, а така също и задължителна, обективирана в цитираното по-горе тълкувателно решение. В практиката е възприето становището, че за да се произнесе по искането за допускане на обезпечение, съдът задължително следва да прецени налице ли са предпоставките за допускане на обезпечение: допустимост и вероятна основателност на иска; наличие на обезпечителна нужда; адекватност на исканата обезпечителната мярка, в т.ч. съответна ли е на вида на търсената с иска защита на правата на ищеца, както и необходимостта от представяне на гаранция, респ. размерът й. Тази преценка обаче винаги е конкретна - на база твърденията в молбата и представените към нея доказателства. Именно поради спецификата на всеки отделен случай не би могло да се въведат общовалидни критерии, които да бъдат прилагани за всички случаи на обезпечение на исковете, а следва да се подхожда строго индивидуално с оглед обстоятелствата по всяко дело. Преценката на съда относно предпоставките на чл. 391, ал. 1 от ГПК за допускане на обезпечение е винаги конкретна и обусловена от специфичните за всяко дело факти и доказателства; с оглед на конкретните факти и доказателства по делото съдът разполага с правомощие да прецени дали искът, чието обезпечение се иска, е допустим, дали е налице обезпечителна нужда за ищеца по смисъла на чл. 391, ал. 1 от ГПК, дали представените в обезпечителното производство писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск или е необходимо ищецът да представи гаранция в определен размер, за да обоснове основателността на исковата си претенция, дали исканата обезпечителна мярка е подходяща за осъществяване целта на производството. Обжалваното определение е съобразено с тази практика, която и настоящият състав изцяло споделя. Въззивният съд е осъществил преценка на данните по делото, като е стигнал до извод за допустимост на бъдещия иск, както и за наличие на обезпечителна нужда и адекватност на исканата обезпечителна мярка. Приел е, че с оглед последната и изричното и императивно предписание на закона, е налице и нужда от внасяне на гаранция. Тази преценка е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Затова, неоснователно е твърдението на частния жалбоподател за съществуващо противоречие между правните разрешения в обжалвания съдебен акт и тези в установената трайна съдебна практика по обезпечаване на исковете. В тази връзка оплакванията за необоснованост на обжалваното определение в случая не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК. По естеството си доводите на жалбоподателя за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК са оплаквания за неправилност на съдебния акт, несъгласие с решаващите изводи на съда и като такива – касационни основания, които подлежат на проверка само ако обжалването бъде допуснато. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съдебната практика неизменно приема, че кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника, че правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане, без да е необходимо то да е изискуемо или ликвидно, че възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Същият принцип е възприет от въззивния съд в настоящия спор, поради което касационният съд приема, че даденото разрешение е напълно в съответствие с трайното разбиране в задължителната съдебна практика. Освен това при обосновката на искането в тази му част, съображенията на касаторката са насочени не към отговор на изрично поставения въпрос, а към опровергаване извода на съда, че наличие на действително вземане произтича от твърденията в молбата и приложените доказателства, което предпоставя друго питане. И по въпроса коа е налице обезпечителна нужда е установена съдебна практика, съобразена и приложена от въззивния съд в процесния случай, което не подкрепя твърдението на касаторката за налично основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. ВКС трайно приема в практиката си, че обезпечителната нужда е налице, ако без търсеното обезпечение ще бъде невъзможно или затруднено осъществяването на правата по евентуалното позитивно решение. Преценката за нуждата от обезпечаване на иска е винаги конкретна и обусловена от фактите по делото, като при липса на данни и на доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага. Апелативният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, като противно на разбирането на жалбоподателя не е приел наличие на данни, които да я опровергават в конкретния казус. Не е обосновал решаващите си изводи и с оглед наличието или е на други обезпечителни мерки. Доколкото не е давал правни разрешения по въпроса при наличие на ипотека върху недвижим имот дали интересът на ищеца е достатъчно защитен и поради това отпада обезпечителната нужда, така поставеният от жалбоподателя въпрос е неотосим.Същевременно евентуално свръхобезпечаване на иска в такава хипотеза следва да бъде преодоляно по реда на чл. 402 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 1356/2020 г. на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,