Определение № 752 от 18.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1974/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 570 от 02.12.2024г. постановено по гр.д. № 917/2024г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 295 от 23.04.2024г. по гр.д. № 1890/2022г. на Благоевградския районен съд в частта, с която е допуснато извършване на съдебна делба между М. М. С. и К. М. П. на недвижим имот: масивен гараж, с площ от 21кв.м., построен в УПИ-*-*, кв.33 по плана на [населено място], при равни квоти - по 1/2 идеална част за всяка от тях. Касационната жалба е подадена от М. М. С., чрез пълномощник адв. Г. Ю.. Твърди се, че решението е неправилно; въззивната инстанция не е изпълнила задълженията си да изясни фактическата обстановка, да обсъди събраните доказателства, а е допуснала нарушения на процесуалните правила при обсъждането и кредитирането на събраните доказателства, така че е извела неправилна, неточна и невярна фактическа обстановка, несъответстваща нито на заявените от М. М. С. твърдения, нито на тези на ответницата по иска. За обосноваване достъпа да касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по множество правни въпроси, както и очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба К. М. П., чрез пълномощник адв. С. А., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по допускане на съдебна делба между М. С. и К. П. относно недвижими имоти, придобити чрез наследствено правоприемство от родителите им, а именно първи жилищен етаж от жилищна сграда и гараж. Искът е предявен от М. С. по отношение на първия жилищен етаж от жилищната сграда и дворното място. По искане на ответницата К. П. в делбата е включен и гаража, построен в същото дворно място. По отношение на поземления имот искът за делба е оттеглен и производството е прекратено. Спрямо гаража М. С. претендира, че го е придобила по давност, текла от момента на изграждането му през 1988г., както приживе на наследодателите, така и след смъртта им, съответно през 2015г. и 2020г. С първоинстанционното решение искът за делба на двата обекта е уважен като са определени равни квоти на двете съделителки. Пред въззивния съд и в настоящето производство предмет на обжалване е само решението по иска за делба на гаража. За да потвърди първоинстанционния акт в частта, с която гаражът е допуснат до делба, въззивният съд е приел за безспорно, че страните са наследници по закон - дъщери на М. С. М., починал на 17.06.2015г. и Р. И. М., починала на 18.11.2020г. С нотариален акт от 1961г. наследодателите са признати за собственици на основание давностно владение на недвижим имот в землището на [населено място], представляващ - дворно място с площ от 1200 кв.м., имот с пл. № * по плана на селото. Наследодателите са изградили в имота жилищна сграда на един етаж и с нотариален акт от 1985г. са учредили на дъщеря си М. С. право на строеж относно втори жилищен етаж със застроена площ от 103кв.м. С Разрешение за строеж № 133/27.09.1988г. на М. С. М. е разрешено да построи гараж в имота, като за този гараж е представен и архитектурен проект. Спорът е съсредоточен върху възражението на първоначалната ищца М. С., че е собственик на гаража въз основа на давностно владение. Според свидетелските показания на св. Р. след като М. С. и нейният съпруг си построили втория етаж на сградата им останали материали и затова решили да направят гараж за колата си. Родителите на ищцата разрешили това, след което тя и съпругът й построили гаража. Свидетелката сочи, че М. и Р. не са купували материали за гаража, нито са плащали на майстори. Като година на построяване свидетелката сочи 1980г. или 1981г. Свидетелят А. Л. също е заявява, че гаражът е построен след втория етаж на къщата; това било през 1988г. Според него гаражът е построен от М. и зетьовете му, а свидетелят е помагал. Парите за строителни материали ги давал М.. И двамата свидетели сочат, че гаражът е ползван от М. и съпруга й, защото само те имали кола. При тези данни съдът е приел, че показанията на Л. за годината на построяване се подкрепят от строителната документация. Приел е, че гаражът е построен през 1988г. върху имот, който е съпружеска имуществена общност на наследодателите, без учредено право на строеж (извън обема на учреденото на М. С. право на строеж), при което този самостоятелен обект е станал собственост по приращение на собствениците на земята, т.е. по силата на чл. 92 ЗС гаражът е притежаван от М. и Р. М. в режим на СИО. Доводите на М. С., че след построяването на гаража тя и нейния съпруг са установили свое владение върху него, а родителите й като собственици на земята, не са се противопоставили на това, поради което с изтичането на 10 години, към 1998г., С. и нейния съпруг са придобили гаража по давност, съдът е намерил за неоснователни. Приел е, че след построяването на гаража през 1988г. М. С. и съпруга й са започнали фактически да го ползват, както и че няма данни наследодателите да са го ползвали, а явно са били съгласни с ползването на ищцата. Така възникналите отношения съдът е квалифицирал като такива по договор за заем за послужване и е счел, че наличието на това правно основание на фактическата власт изключва намерението за своене от страна на М. и съпруга й. В този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е изначало оборена. Използването на гаража от 1988г. насетне представлява държане, а не владение, което обуславя невъзможност да започне да тече придобивна давност. От страна на М. С. не са наведени надлежни фактически твърдения, нито са ангажирани доказателства, че след като тя и нейният съпруг са започнали да упражняват фактическа власт над гаража, в някакъв по-късен момент двамата са осъществили interversio possessionis спрямо нейните родители. Конкретни действия, чрез които държането е обърнато във владение и с които се манифестира на собствениците появило се намерение за своене, не са установени. Затова, независимо от дългия период от време, в който ищцата фактически е използвала гаража, понеже тя никога не е обърнала своето държане във владение, то в нейна полза никога не е започвала да тече придобивна давност. Гаражът е останал собственост на М. и Р. М., а след смъртта им правото на собственост е преминало наследниците им. Съдът е допълнил, че от откриването на наследствата през 2015г. и през 18.11.2020г. не са изтекли 10 г., които да позволят гаражът да бъде придобит по давност от наследник, още повече, че за отношенията между сънаследници са приложими разясненията в Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е разяснил, че полагането на труд за построяването на гаража и закупуването на материалите за неговото изграждане, могат да обусловят наличието на облигационни отношения, в случая такива по чл. 12, ал. 2 ЗН. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива липсват. Наведено е в касационната жалба оплакване за недопустимост на въззивното решение поради това, че молбата за включване на гаража в делбената маса страда от нередовност, изразяваща се в това, че не е посочен придобивен способ за правото на собственост. Не следва да се допуска касационно обжалване за проверка допустимостта. В молбата на К. П., с която е поискана делба на гаража, ясно е заявено, че той е построен от родителите, бил е тяхна собственост и след смъртта им е придобит от страните по наследствено правоприемство, т.е. придобивното основание е посочено. Поставени са от жалбоподателката следните правни въпроси, за които се поддържа разрешаването им в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: 1/ длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти; визира се противоречие с възприетото в постановени по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235 ал. 2 ГПК решения на касационната инстанция по гр.д. № 5980/2014г., гр.д. № 2683/2015г. и гр.д. № 890/2011г., всички на I г.о. и гр.д. № 1798/2016г. на IV г.о. на ВКС; 2/ ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, обусловили изхода на спора; сочи се противоречие с практиката на ВКС, изразена в Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, решение № 81 по гр.д. № 5534/2014г. на IV г.о., решение № 42 по гр.д. № 4492/2014г. на III г.о., решение № 127 по гр.д. № 1224/2013г. на IV г.о.; 3/ упражнявано ли е владение върху процесния поземлен имот и това владение могло ли е да легитимира ищцата, като собственик на имота на основание изтекла в нейна полза придобивна давност към заявените в моменти - както приживе на общите наследодатели, така и след кончината на всеки един от тях; сочи се противоречие с решение № 60137/31.01.2022г по гр.д. № 609/2021г. на II г.о. и решение № 61/07.07.2022г. по гр.д. № 1659/2020г. на I г.о.; 4/ какви са предпоставките за установяване на владение и в частност представлява ли такова окупацията /завладяването/ и ако да, то при позоваване на придобивна давност трябва ли да се установи и начинът на окупацията /завладяването /; сочи се противоречие с решение № 445 от 21.07.2012г. по гр.д.№ 283/2010г. на I г.о; 5/ необходимо ли е при въведено възражение за придобивна давност да се установява начинът и моментът на завладяване на имота с оглед изискването същото да е явно и спокойно, както и с оглед предвидената в чл. 79 ЗС продължителност на владението и обстоятелството в полза на кое лице е започнала да тече, съответно е изтекла придобивната давност - противоречие с на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК; 6/ допустимо ли е държане на поземлен имот и/или на идеална част от поземлен имот, за който към момента на установяване на фактическа власт у владелеца не е имало съзнание/знание, че същият е собственост на трето лице и кое е това лице - противоречие с Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК; решение № 110 от 20.03.2012г. по гр.д. № 870/2011г. на II г.о., решение № 79 от 05.07.2019г. по гр.д. № 3706/2018г. на II г.о., решение № 75 от 03.07.2019г. по гр.д № 2871/2018г. на II г.о. и решение № 2 от 11.04.2019г. по гр.д. № 1117/2018г. на II г.о./; 7/ с какви действия претендиращият собствеността следва да демонстрира владение и намерение за своене; след като никой не се е противопоставил на установеното от него владение и не се е индивидуализирал като собственик на имота с нотариален акт; 8/ дали позоваването е елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС; 9/ приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношения между лица, които не са знаели, че са съсобственици на един и същ имот; чия е доказателствената тежест по оборване презумпцията на чл. 69 ЗС в отношения между съсобственици, единият от които е упражнявал фактическа власт върху реална част от общия имот, когато единият от тях се домогва да установи придобиване по давност на част от имота, която никога не е държал и владял - противоречие с решение № 45 от 15.04.2014г. по гр.д. № 6619/2013г. на II г.о., решение № 136 от 17.08.2011г. по гр.д. № 774/2010г. на II г.о., решение № 153 от 10.07.2013г. на ВКС по гр.д. № 889/2012г. на I г.о, решение № 112/07.08.2019г. по гр.д. № 3065/2018г. на I г.о, както и с Тълкувателно решение на №11//2012г. на ОСГК; 10/ следва ли страната, която легитимира своето право на собственост с нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, да проведе пълно и главно доказване на фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание - противоречие с Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК; 11/ въззивната инстанция длъжна ли е да обсъди всички събрани по делото доказателства и да даде отговор на всички заявени от страните възражения и оплаквания. Позовава се и на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като от съдържанието на въззивното решение не става ясно въз основа на кои доказателства съдът е формирал своето убеждение за потвърждаване на постановеното от районния съд решение, както и предвид явната необоснованост на обжалваното решение. Поставените от жалбоподателката правни въпроси могат да бъдат разделени на две групи. Въпроси първи, втори и единадесети са процесуални и са свързани с оплаквания, че съдът не е обсъдил всички относими към спора твърдения и доводи на страните, както и всички доказателства по делото, че не е дал отговор на заявените с въззивната жалба възражения и оспорвания; че не е извършил решаваща, а контролно-отменителна дейност. Тези оплаквания не могат да бъдат споделени и не разкриват основание за достъп до касационен контрол на това основание. Въззивният съд е изпълнил задълженията си да обсъди релевантните към изхода на спора доказателства и поддържаните от страните доводи; дал е отговор на оплакванията във въззивната жалба; извършил е изцяло решаваща, а не контролно-отменителна дейност, като е изградил свои самостоятелни мотиви, несвързани с тези на първата инстанция. По този начин, актът му е постановен не в противоречие, а в съответствие с посочената практика на Върховния касационен съд, а също и с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК. Оплакванията на касатора в тази насока са общи и неконкретни, не е ясно какво точно не е обсъдил съда, на кои възражения не е отговорил. Единственото конкретно оплакване касае твърдението за нередовност на молбата за делба на гаража поради непосочен придобивен способ, което бе обсъдено по-горе. Всички останали правни въпроси се отнасят до доказването на владението, на предпоставките за придобиване по давност, на превръщането на държането във владение. Принципно тези въпроси за релевантни за изхода на спора, но така, както са формулирани, не са разрешени от въззивния съд и не са поставени в основата на крайните му изводи. Съдът изобщо не е излагал съображения за наличие на окупация(завладяване) - въпрос четири, а е приел, че от самото начало фактическата власт на жалбоподателката е била държане, тъй като е допусната да ползва гаража със съгласието на родителите си - негови собственици. Отговорът на въпрос пети (дали при възражение за придобивна давност следва да се доказва началния момент на установяване на владението) несъмнено е положителен и въвзивният съд не е приел нещо различно. Съдът напълно коректно е обсъди възможността за придобиване по давност на гаража както от момента на построяването му, така и след смъртта на наследодателите. Шестият въпрос (дали е допустимо държане на идеална част от поземлен имот) е напълно неотносим към спора и мотивите на въззивния съд, тъй като делото е за сграда и то не за идеална част от нея. Следващият въпрос, седмият, е за действията, с които се демонстрира намерение за своене когато никой не се е противопоставил на владението и никой не се е индивидуализирал като собственик на имота с нотариален акт. Въпросът също е неотносим, защото съдът е посочил, че доказателства за обръщане на държането във владение не са ангажирани, а изобщо не е обсъждал необходимост да е издаден нотариален акт за правото на собственост на наследодателите, което право произтича от закона - чл. 92 ЗС. Осми и девети въпрос имат свой отговор в Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК и Тълкувателно Решение № 1/2012г. на ОСГК, но по тях въззивният съд не е излагал съображения, защото както бе посочено е приел, че фактическата власт е изначало държане и не е преобърната във владение. Десетият въпрос е този, който е предмет на Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК, но е напълно неотносим към спора, доколкото в случая никоя от страните не черпи права от констативен нотариален акт, издаден след обстоятелствена проверка. Съдът констатира, че при обосновката на част от въпросите в изложението, се сочат фактически обстоятелства, чужди на спора: на стр. 6 се говори за две пристройки и дворно място, върху които е установена фактическа власт; на стр. 7 се говори за спор относно приемане на наследството от ответниците, единият от които представляван по ЗПрП. Конкретният спор е за правото на собственост, респ. за наличието на съсобственост, върху гараж, има един ответник по иска и той не е представляван по реда на Закона за правната помощ. Не е налице основанието очевидна неправилност. В изложението е цитирана практиката на Върховния касационен съд, според която това основание предполага порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието му, без анализ на осъществените процесуални действия и без съобразяване на събраните доказателства; очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. Такива пороци от прочита на въззивното решение не се установяват. Твърдението на жалбоподателката е, че от съдържанието на решението не става ясно въз основа на какви доказателства съдът е формирал своето вътрешно убеждение. Това твърдение е напълно несъстоятелно, защото въззивният съд е изложил ясни и логични съображения защо отхвърля възражението за придобивна давност. Предвид изложеното касационно обжалване на въззивния акт не следва да бъде допускано. В полза на ответницата К. М. П. следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., които сега се равняват на 255,65 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.