Определение № 3696 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1808/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 632 от 09.02.2023 г. по гр.д.№ 9841/ 2022 г., с което частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 49415/ 2020 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Л. К. Д. на основание чл.558 ал.5 вр. с чл.557 ал.1 т.1 КЗ сумата от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 12.09.2019 г., причинени от водач на неидентифицирано моторно превозно средство /МПС/, ведно със законната лихва, считано от 30.09.2020 г. до окончателното изплащане, като за разликата над сумата от 15 000 лв. до пълния предявен размер от 24 000 лв. /част от вземане в размер 30 000 лв./ искът е отхвърлен и е разпределена отговорността за разноските по делото. Въззивното решение не е обжалвано от ищцата и при липса на съмнения за валидността му, е влязло в сила в частта, в която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 24 000 лв /част от вземане в общ размер 30 000 лв/. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол очевидната му неправилност, поради неговата необоснованост. Освен това като основание за достъп до касационен контрол повдига и правни въпроси, които следва да бъдат уточнени и обобщени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и при мотивиране на решението си да посочи кои правнорелевантни факти от кои доказателства се установяват, без да основава изводите си на предположения и да отговори на всички доводи, аргументи и възражения във въззивната жалба; кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост да посочи в мотивите си кои общи и специфични за случая критерии взема предвид и да съобрази характера и тежестта на уврежданията, степента, продължителността и интензитета на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението; за задължението на съда да обсъди заключението на вещо лице наред с други доказателства по делото и да подходи със засилена критичност към свидетелски показания, събрани при условията на чл.172 ГПК, като вземе предвид доводите на страните за вътрешната им противоречивост; кои факти и обстоятелства са релевантни при преценката налице ли е съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД и длъжен ли е въззивният съд при определяне степента на съпричиняване да съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредите и в съответния обем да намали размера на присъденото обезщетение; какъв е порокът на съдебно решение, при което е налице несъответствие между фактическите установявания на съда със събрания по делото доказателствен материал поради нарушаване на правилата на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание при формиране на вътрешното убеждение на съда и може ли съдът да даде отговор на въпроси, за които няма необходимите специални знания поради липса на нужната квалификация и образование. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна Л. Д. оспорва жалбата като поддържа, че за нито един от въпросите касаторът не е изложил аргументи по какъв начин се съотнася към правния спор и защо е от значение за решаването му. Според ищцата въпросите касаят съществото на делото и целят пререшаването на спора по същество, което не е допустимо в производството по чл.288 ГПК. Излага и съображения, че въпросите нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и че обжалваният акт не е очевидно неправилен. При условията на евентуалност обосновава законосъобразността на този акт. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 12.09.2019 г., около 12.00 часа, в [населено място], [улица], на пешеходна пътека в района на спирка МГТ "Банята", настъпило ПТП между неизвестен лек автомобил и ищцата. Отхвърлил доводите на ответника, че фактът на ПТП не е доказан, като се позовал на събраните доказателства в образуваното за разследване на инцидента досъдебно производство, включително иззети записи от видеокамери за наблюдение в района. Вредите били причинени от водач на автомобил Фолксваген, модел Голф 4 – сребрист цвят, който било невъзможно да бъде идентифициран по индивидуализиращи белези. Това било удостоверено и в съставения за произшествието с пострадало лице констативен протокол от 12.09.2019 г. ПТП настъпило по вина на водача на неизвестния автомобил, тъй като същият е нарушил правилата за движение - чл.20 ал.1 и 2 ЗДвП и чл.119 ЗДвП. В резултат на ПТП ищцата получила охлузване в областта на десния лакът и травма на дясно ходило с оток и кръвонасядане – счупване на пета метатарзална /ходилна/ кост на десен крак, закрито, както и остър емоционален стрес с елементи на посттравматичен стрес. За лечение на травмата на крака били извършени безкръвно наместване в гипсова шина, проверка на периферните пулсации и сетивност, контролна рентгенография. Уреждането на лакътя зараснало за две седмици без последици, а лечението на фрактурата е продължило повече от два месеца след датата на произшествието. През това време пострадалата била първоначално с поставена шина за един месец, след това с гипс за един месец, след което около месец е провеждала рехабилитация за раздвижване на крака. Към 23.03.2021 г. пострадалата не била изцяло възстановена, тъй като изпитвала болки при натоварване и при промяна във времето. С писмена претенция с вх. № 24-01-303 от 03.07.2020 г. тя поискала от ответника заплащане на обезщетение за претърпени в резултат на ПТП неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., по която бил постановен отказ поради непредставяне на писмени данни дали във връзка с ПТП от 12.09.2019 г. е образувано досъдебно производство и за резултата от него. При тези фактически установявания съдът намерил, че са налице всички елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл.558 ал.5 вр. чл.557 ал.1 т.1 КЗ за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд за заплащане на обезщетение за претърпените от пострадалата вреди. При определяне на размера на обезщетението съдът отчел характера и тежестта на травмите, начина на получаването им, интензитета на търпените болки, емоционални страдания и преживявания, периода на възстановяване и възможността за пълно такова, възрастта на пострадалия, общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и държавата, както и обществено-икономическата конюнктура към момента на увреждането. Към датата на ПТП пострадалата била на 42 г., в активна и трудоспособна възраст. Възстановяването от увреждането на петата предноходилна кост продължило за период по дълъг от три месеца след ПТП, като в началото пострадалата изпитвала болки със завишен интензитет, а лечението и възстановяването й е налагало ограничения в движенията, спазване на конкретен режим, ползване на чужда помощ за придвижване и обслужване за ежедневни нужди. Съдът отчел, че ищцата не е възстановена напълно и към 23.03.2021 г. Взел предвид и констатациите на приетата пред първата инстанция съдебно-психологична експертиза, според която ищцата е преживяла остър емоционален стрес, изпитала е силен страх за здравето и за живота си, като впоследствие е развила продължителна адаптационна реакция на стресогенното събитие, изразяваща се в безпокойство, тревожност, напрежение, безсъние, потиснато настроение, елементи на посттравматичен стрес. Като обсъдил тези обстоятелства в съвкупност и взел предвид общото икономическо състояние в страната и нивата на минимално застрахователно покритие към момента на инцидента, съдът намерил, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на сумата 15 000 лв., до който размер искът, следвало да се уважи, а за разликата – да се отхвърли. Върху присъденото обезщетение се дължала законна лихва от датата на постановения отказ на ответника да изплати обезщетение, съгласно чл.558 ал.3 вр. ал.2, чл.497 и чл.496 ал.1 КЗ. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага съображения от такъв характер, а поддържа, че обжалваният акт не е обоснован. Контрол върху правилността на акта обаче в производството по чл.288 ГПК не може да се прави, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по формулираните правни въпроси. Последните два от тях не обуславят обжалваното решение. Питането какъв е порокът на съдебно решение, при което е налице несъответствие между фактическите установявания на съда със събрания по делото доказателствен материал поради нарушаване на правилата на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание при формиране на вътрешното убеждение на съда и може ли съдът да даде отговор на въпроси, за които няма необходимите специални знания поради липса на нужната квалификация и образование, е общо и абстрактно формулирано. Не е обосновано към кои конкретни разрешения на въззивния съд то се отнася, поради което не отговаря на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. Същото важи за въпроса за задължението на съда да обсъди заключението на вещо лице наред с други доказателства по делото и да подходи със засилена критичност към свидетелски показания, събрани при условията на чл.172 ГПК, като вземе предвид доводите на страните за вътрешната им противоречивост. Касае се за абстрактно формулирано питане, без обосновка с конкретните правни разрешения на инстанцията по същество по настоящето дело. Необуславящ е и въпросът кои факти и обстоятелства са релевантни при преценката налице ли е съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД и длъжен ли е въззивният съд при определяне степента на съпричиняване да съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредите и в съответния обем да намали размера на присъденото обезщетение. Той не кореспондира на фактическите установявания на въззивния съд, който не е приел за доказано стоящо в причинна връзка с вредите противоправно поведение на ищцата. Нещо повече – съдът не би и могъл да констатира такова, тъй като доводи за съпричиняване не са изложени във въззивната жалба на ответника. Разпоредбата на чл.269 ГПК не позволява на въззивния съд да се произнася при отсъствието на доводи, тъй като не се касае за въпрос по допустимостта или валидността на обжалваното пред него решение. Останалите въпроси са обуславящи, но нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни и противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на въпросите има установена съдебна практика, на която обжалваното решение не противоречи. Според нея непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Съдът е съобразил също, че за да определи справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за търпени неимуществени вреди дължи изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” /решение № 50042/ 10.05.2023 г. по т.д.№ 342/ 2022 г., І т.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което не е налице допълнителното основание по т.1 ал.1 на чл.280 ГПК и няма основания касационното обжалване да бъде допуснато. С оглед изхода от спора и на основание чл.38 ал.2 ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размера по чл.9 ал.3 НМРАВ – 1 312,50 лв. Искането за начисляване на ДДС върху този размер е неоснователно, тъй като оказването на безплатна адвокатска помощ не е облагаема доставка по смисъла на ЗДДС. По тези съображения Върховният касационен съд