Определение № 691 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2327/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 30.04.2020г. по гр.д.№877/2019г. на АС София в частта му, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Жалбоподателката – К. Д. С.,чрез процесуалние си представител, в писмено становище поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по по правен въпрос ,който е разрешев в противеречие с практиката на ВКС и е от значени за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Община Харманли да заплати на К. Д. сумата 5000 лева, обезщетение за неимуществени вреди причинени й при наводнението на [населено място] на 06.02.2012 г., като е отхвърлен иска / предявен като частичен/ с правно основание чл.49 ЗЗД до пълния му предявен размер от 50000 лева. Със същото решение е отхвърлен изцяло иска на К. Д. с правно основание чл.49 ЗЗД за солидарно осъждане на Министерство на отбраната и Община Харманли, както и за осъждането само на Министерството като предпочитан ответник, за заплащане на сумата от 50000 лв., частичен иск от 100 000 лв., като обезщетение за неимуществените вреди, причинени й при наводнението на 06.02.2012 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането 06.02.2012 г., до окончателното изплащане на сумата. Съдът е приел, че според дефинитивната разпоредба на § 1, ал.1, т.94 от ДР на Закона за водите, язовирът е водностопанска система, включваща водния обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации, поради което и с оглед нормата на чл. 6 от ЗВ той е отделен, самостоятелен обект на правото на собственост, различен от земята, върху която се намира. Прието е, че обстоятелството, че земята, на която е разположено съоръжението, попада в имот № 00002 на Министерството на отбраната, не дава основание да се приеме, че правото на собственост върху язовира също принадлежи на посоченото ведомство. Изложени са съображения за това, че от представения Акт за публична общинска собственост № 250/28.03.2000 г., е видно, че язовирът е актуван като общински на основание § 7, т.2 от ПЗР на ЗМСМА, съгласно който с влизането на закона в сила в собственост на общините преминават и онези държавни имоти, сред които и язовирите, които са от местно значение, от каквото безспорно е и язовир „И.“. Съдът, като се е позовал на чл. 1 от Закона за водите (ДВ бр. 29/1969 г.), според който всички води на територията на НРБ са обявени за държавна – общонародна собственост, е счел че тази норма е с отчуждителен характер, и при липсата на категорични доказателства, че процесният язовир е бил изграден от член-кооператорите на ТКЗС, върху техни земи, със средства на стопанството, е счел за неоснователни доводите, че не е приложима разпоредбата на § 7 от ПЗР на ЗМСМА, поради това, че тя касаела язовири от местно значение, а процесният е разположен на територията на две общини. Прието е, че съставеният акт за общинска собственост, който има декларативно действие (констатира собствеността на общината, без да я поражда), е достатъчно доказателство за пасивната материална легитимация на [община], тъй като същият се явява официален документ, който по силата на чл. 179, ал. 1 ГПК се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостовереното с него обстоятелство, че правото на собственост принадлежи на общината. Изложени са съображения за това, че ако обектът е бил актуван неправилно, той е следвало да се отпише от актовите книги със заповед на кмета /чл. 64 от ППЗОС/, а в случая няма данни язовирът да е бил отписан като неправилно актуван. Съдът е приел, че по делото няма данни язовирът да е предоставен за ползване на МО под каквато и да е било форма – нито за стопанисване, нито на облигационно основание, нито чрез учредяване на ограничено вещно право. Посочил е, че представеното писмо от Генералния щаб на сухопътните войски не съставлява свидетелстващ документ, поради което не може да удостовери факта на използване на язовира за нуждите на армията, но дори да се приеме, че през 2004 година министерството е държало фактически язовира или части от него, то това съставлява само индиция в подкрепа на тезата на Общината, че е била препятствана да изпълни задълженията си по поддържане на съоръжението, за каквото препятстване преки доказателства липсват. От друга страна съдът не е установил това фактическо състояние да е продължило и през 2010 – 2012 година, а и разпоредбата на чл. 139 ЗВ визира не фактическия държател, а правния ползвател на водностопанската система. По изложените съображения съдът е приел, че ответната община следва да отговаря за вредите, причинени на ищцата от наводнението на основание чл. 49 от ЗЗД, а не МО. Вземайки предвид прието по делото заключение на съдебно-медицинска експертиза съдът е счел, че в причинно-следствена връзка с процесното наводнение се намира увреждането на здравето, описано в епикризата от 09.02.2012 г., а именно – синкоп, което предствлява краткотрайна, временна загуба за съзнание, която настъпва внезапно, но отминава бързо, има продължителност от не повече от 20 секунди и е резултат от преходно намалено оросяване на мозъка, като възстановяването е бързо и спонтанно. Прието е, че описаните в приложените по делото Епикризи заболявания /АХ, ЗД-2 тип, ДПНП, Гонартроза, Киста на бъбреците/ са с хроничен характер на протичане, имат епизоди на обостряне /OJICH, Хипертонична криза/ и на компенсиране на същите и не са възникнали след описаното стресогенно събитие /наводнение/, а са предхождали същото. След хоспитализацията, ищцата е била неадекватна, неориентирана, треперела, отговаряла едносрично на поставените и въпроси, а кожата и била настръхнала, като това състояние бързо се е подобрило и след три дни ищцата е отписана подобрена клинично. Взета е предвид съдебно-психологичната експертиза, според която при ищцата е налице леко към средно изразено състояние на депресия, като травматичното събитие не е напълно преработено, а в известна степен капсулирано. При така доказаните неблагоприятни последици от деликта съдът е приел, че справедливото в конкретния случай обезщетение, което ще репарира в пълна степен неимуществените вреди на ищцата, не превишава размер от 5000 лв., до който размер искът като основателен следва да бъде уважен. В тази връзка съдът прецени, че справедливостта, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие, а винаги детерминирана от конкретните обстоятелства и доказателствата за тях, както и от конкретните социално-икономически условия в страната. В случая, предвид възрастта на ищцата, на 73 г. към датата на събитието, претърпените болки и страдания, техния интензитет, продължителност и сила, така определеното обезщетение съответства напълно на причинените вреди. С оглед на така изложениете съображения съдът е приел, че обезщетение в размер на 5000 лв. Е справедливо с оглед канкретно претърпените от ищцата вреди. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл.51 ЗЗД обезщетение за имуществени вреди при иск по чл.49 ЗЗД, следва ли съдът при определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт да се съобрази с ППВС4/1968г. и да анализи всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението и следва ли съдът да съобрази и съдебната практика за размера на обезщетенията за неимуществени вреди при застрахователни събития, обезценяването на лева и нарастването на цените. Поддържа, че са налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. Решението е постановенов съотвествие с практоката на ВКС, доколкото въззивният съд е обсъдил всички приети и относими за спора доказателства, а не е обосновал изводите си на произволно избрани. Това, че жалбоподателкатае недоволна от крайния резултат от дейността в изпълнение на задълженията по чл. 235, ал. 2 и по чл. 236, ал. 2 ГПК, към които препраща чл. 273 ГПК, не обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по третия въпрос. В трайната практика се приема, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, която понася възложителят на работата за вредите, причинени виновно при или по повод изпълнението на работата. Фактическият й състав не изисква установяване на делинквента, комуто работата е била възложена. Достатъчно е да бъде доказано, че увреждането е причинено при или по повод изпълнението на работата. Относно съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика, включително и разясненията дадени в ППВС № 4/68г. за обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, с което е прието, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, каквито при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В практиката се приема, че характерът на увреждането има решаващо значение при преценката на съда относно размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане и менно такава преценка е извършена и от въззивния съд в обжалваното решение. Що се касае до въпроса следва ли съдът да се съобрази и със съдебната практика за размера на обезщетения за неимуществени вреди при застрахователни събития, същият не съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда при определяне размера на обезщетение за вреди от деликт. Предвид изложените съображения, съдът