Определение № 315 от 01.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2033/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат К. Я. от Плевенски АК като особен представител на Р. И. И., срещу решение №100204 от 27.07.2020г., постановено по в.т.д.№465/2019г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение №175 от 31.10.2019г. по т.д.№148/2018г. на Плевенски окръжен съд в обжалваната му част.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила, както първата, така и въззивната инстанция не са дали отговор на всички доводи на ответника и в частност на възраженията за нищожност на клаузите на чл.3, ал.1, ал.3, ал.5, чл.6, чл.7, ал.2 и чл.12 от процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот от 12.10.2007г., респ. за нищожност на целия договор. Излагат се съображения в подкрепа на тезата, че атакуваните клаузи от договора са неравноправни и неясни като по този начин противоречат на разпоредбите на чл.143, т.10 ЗПП и чл.58, ал.1 ЗКИ. Отделно се сочи, че въззивният състав не е обсъдил в дължимата й пълнота представеното по делото заключение по извършената съдебно-счетоводна експертиза, както и че в хода на процеса не са били допуснати всички доказателствени искания, направени от особения представител на касатора. Оспорва се извода на въззивния съд относно редовността на връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита, като се твърди, че направеното възражение за нередовност на връчването не е било преклудирано. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, а при условията на евентуалност – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд със задължителни указания за събиране на допълнителни доказателства.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:

1. „ Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди и изложи мотиви относно всички събрани доказателства, фактическите констатации, и по доводите и оплакванията на жалбоподателя, изложени във въззивната жалба и в писмените бележки?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №23/07.07.2016г. по т.д.N3686/2014г. І т.о., решение №76/11.05.2016г. по т.д. №3503/2014г. на II т.о.; ППВС №1/1985г.; решение №164/04.06.2014г. по гр.д.№196/2014г. на III г.о.; решение №94 от 28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на IV г.о.; решение №210 от 15.08.2014г. по гр.д.№ 6605/2013г. на IV г.о.; решение №248 от 07.01.2020г. по гр д.№4193/2018г., на IV г.о и решение №240 от 20.01.2020г. по гр.д.№1023/2019г. на III т.о.

2. „ Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза" по смисъла на чл.146 от Закона за защита на потребителите/ЗЗП и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 98/25.07.2017г. по т.д.№535/2016г. на I т.о. на ВКС: решение №231/02.03.2018г. по т.д.№875/2017г. на І т.о. на ВКС и решение №299/15.02.2019г. по т.д.№ 2023/2017г. на ІІ т.о. на ВКС.

3. „ След като изискванията за неравноправност на клаузи от потребителския договор са императивно регламентирани от чл.143 т.1-19 от ЗЗП, допустимо ли е съдът в нарушение на чл.146 ЗЗП да приема че клауза, предвиждаща че погасителната вноска следва да бъде направена в последния работен ден, ако падежът съвпадне с неприсъствен ден, не е неравноправна по см. на чл.143 ЗЗП, щом страните са уговорили помежду си начинът на изчисляване на срока, като този извод на съда е взет без да се съобрази че доставчикът на финансови услуги не е доказал обсъждането на клаузата с кредитополучателя, и влиза ли тази уговорка в противоречие с максималната защита на потребителя по Директива 93/13 и постановката че не подписването на договора, а наличие на клаузи в същия, които създават неравновесие за потребителя и не са уговорени индивидуално с него са възведени за нищожни? И подвъпрос - не е ли в противоречие уговорката за падежиране на кредитни вноски в последния работен ден преди неприсъствения и с националната вътрешна разпоредбата на чл.72, ал.2 от ЗЗД, съгласно която в такава хипотеза срокът изтича в първия следващ присъствен ден и не се ли засяга с тази уговорка положението на потребителя по см. на чл.143 т.18 (сега т. 19) от ЗЗП?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №98/25.07.2017г. по т.д. №535/2016г. на I т.о. на ВКС и решение №231/02.03.2018г. по т.д.№ 875/2017г. на I т.о. на ВКС:

4. „ Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителите клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че възнаградителната лихва по кредита се образува въз основа на базов лихвен процент плюс надбавка, при положение, че никъде в договора не се сочи по какъв начин и по каква формула се образува и изчислява този базов лихвен процент?“. Твърди се противоречие с решение №205/07.11.2016г. по т.д.№ 154/2016г. на I т.о. на ВКС; решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о; Решение №299/15.02.2019г. по т.д.№2023/2017г. на II т.о. на ВКС и решение №165/02.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, ТК, I т.о.

5. „Сключването на договор за кредит, в който не е упомената методиката на определяне и изменение на базовия лихвен процент на кредита, формиращ лихвения процент по кредитното задължение създава ли неравновесие във вреда на потребителя по кредитния договор и следва ли да се приема от разглеждащите съдилища че е налице индивидуално уговаряне на клаузата за лихвения процент предвид това че кредитополучателя е подписал договора?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г. на I т.о. на ВКС, решение№95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, II т.о., решение №299/15.02.2019г. по т.д.№ 2023/2017г. на II т.о. на ВКС, решение №165/02.12.2016г. по т.д. №1777/2015г. на ВКС,, I т.о., решение №424/ 02.12.2015г. по гр.д.№1899/15г. на ВКС IV г.о.; решение №77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/14г. на ВКС, III г.о; решение № 231/2.03.2018г. по т.д.№875/2017г. на I т.о на ВКС,

6. „Задължени ли са въззивният и първоинстанционният съд да разгледат оспорените с възражения на кредитополучателя клаузи от сключен с него потребителски договор за кредит заявени като неравноправни и неуговорени индивидуално и следва ли, без да анализират съдържанието на клаузите, да възприемат че повдигнатите от ответника въпроси за валидността на клаузите от договора за банков кредит, касаещи определяне на дължимата възнаградителна лихва, лихва за просрочие и такси по кредита, не са от решаващо значение за изхода па спора, тъй като исковата претенция касае вземане за главница, и този извод е възприет въпреки въведените от кредитополучателя възражения и доводи че размерът на възнаградителната лихва и лихвата за просрочие и такси рефлектират върху вземането за главница и дори въпреки довода на потребителя че неравноправността на клаузите за лихви по кредита повлияват действителността на договора в цялост и предпоставят извод за обезсилването му?“. Твърди че, се въпросът е решен в противоречие с решение №23/07.07.2016г. по т.д.№3686/2014г. на I т.о на ВКС; решение №175/07.11.2017г. по т.д. №141/2017г. на I т.о. на ВКС и със следните актове на Съда на Европейския Съюз: решение от 26.01.2017г. на СЕС по дело С-421/14 Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia; решение от 30.05.2013г. на СЕС по дело С-397/11 Erika Joros срещу Aegon Magyarorszag Hitel Zrt; решение от 14.03.2013г. на СЕС по дело С-415/11 Mohamcd Aziz срещу Caixa d'Estalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa (Catalunyacaixa).

7. „Задължен ли е съдът, разглеждащ предявен от банката иск срещу потребител за задължение по кредитен договор, да изведе служебно последиците относно валидността на договора за кредит, вкл. и да обезсили същия договор в цялост, съобразно правилото за максимална защита на потребителя по Директива 93/13 ЕО, предвид заявени и въведени от кредитополучателя- длъжник възражения за нищожни клаузи в договора?“. Сочи се противоречие с решение №23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на I т.о. на ВКС; решение №175/07.11.2017г. по т.д.№141/2017г. на I т.о. на ВКС и и със следните актове на Съда на Европейския Съюз: решенне от 30.05.2013г. на СЕС по дело С-397/11 Erika Joros срещу Aegon Magyarorszag Hitel Zrt:; определение от 16.11.2010г. на СЕС по дело С-76/10 Pohotovost's срещу Ivcta Korckovska: решение от 15.03.2012г. на СЕС по дело С-453/2010 Perenicova и Perenic срещу SOS flnanc, spol.: решение на СЕС от 03.10.2019г. по дело С-260/18: решение от 26.06.2019г. на СЕС по дело С-407/18 Ales Kuhar,Jozef Kuhar срещу Addiko Bank; решение на СЕС от 26 март 2019г. по съединени дела С-70/17 и С-179/17; решение от 04.06.2009г. на СЕС по дело С-243/08 Pannon GSM Zrt. Срещу Erzsebet Sustikne Gyorfi; решение от 26.01.2017г. на СЕС по дело С-421/14 Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia; решение от 20.09.2018г. на СЕС по дело С-51/17 OTP Bank Nyrt., OTP Faktoring Kbvctcleskezelo Zrt. срещу Terez Ilyes, Emil Kiss.

8. „ Длъжен ли е въззивният съд при въведено оплакване във въззивната жалба за недействителност на договора за кредит в цялост предвид наличие в него на неравноправни клаузи и дори липса и на погасителен план при сключване па договора за кредит, да се произнесе по искането за нищожност на договора и да зачете това искане или може да го игнорира приемайки че такова искане е заявено едва с въззивната жалба?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №175/07.11.2017г. по т.д.№ 141/2017г. на I т.о. на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

9. „ При наличие на изложение и в отговора на ИМ за предпоставки които обуславят в цялост недействителността на договора за кредит и обезсилването му, може ли въззивният съд да не съобрази такъв довод (залегнал и в пледоарията пред първа инстанция и в писмените бележки на страната-кредитополучател) и да изключи предявяването на такова възражение, считайки че кредитополучателят не е оспорил валидността на сключения договор, ако и процесуалното право да задължава съда да обсъди всички доводи и възражения на страната?“. Твърди се противоречие с решение №23/07.07.2016г. по т.д.№3686/2014г. на I т.о. на ВКС и със следните актове на Съда на Европейския Съюз: решение от 30.05.2013г. на СЕС по дело С-397/11 Erika Joros срещу Aegon Magyarorszag Hitel Zrt:; определение от 16.11.2010г. на СЕС по дело С-76/10 Pohotovost's. r. о. срещу Iveta Korckovska: решение от 04.06.2009г. на СЕС по дело С-243/08 Pannon GSM Zrt. срещу Erzscbet Sustikne Gyorfi.

10. „Сключването на договор за кредит, в който не е упомената и разяснена методиката на определяне и изменение на базовия лихвен процент на кредита, формиращ лихвения процент по кредитното задължение, отговаря ли на изискването за добросъвестност по см. на чл.143 ЗЗП и дали е спазено изискването за ясни и разбираеми клаузи след като в договора за кредит с методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е извън договорното съдържание?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/14г. на ВКС, III г.о., решение № 15/18.04.2018г. по т.д.№2439/2016г. на I т.о. на ВКС; решение №95/13.09.2016r. по т.д№240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о; решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС IV г.о.; решение № 231/02.03.2018г. по т.д.№875/2017г. на I т.о. на ВКС; решение №314/29.07.2019г. по т.д.№ 1766/2016г., II т.о. на ВКС и решение №384/29.03.2019г. по т.д.№ 2520/2016г. на II т.о. на ВКС.

11. „ Неравноправни ли са клаузите в договор за банков кредит, в които банката отпуска евров кредит и се усвоява от клиента в левовата равностойност на определена сума, без клиентът да е дал нареждане до банката за превалутиране, а се задължава клиентът да погасява във валутата /в евро/, в която е разрешен и която валута банката му продава по курса за деня?“. Сочи се, че въпросът е от значение за точното прилагатне на закона, както и за развитието на правото.

12. „ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №280/22.01.2020 по дело №1509/2018г.; решение №125/15.01.2020 по дело №1204/2018г.; решение №134/02.12.2019г. по дело №2780/2018; решение №263/29.11.2019 по дело №1177/2019г.; решение №167/23.10.2019г. по дело №4249/2018г. и решение №44/26.06.2019 по т. д. №1368/2018г.

13. „ Какви са последиците от кредитния договор при неуговорен към деня на сделката погасителен план за връщане на кредита, като се съобрази че такъв е съставен и подписан година и половина след сключване на кредита и това обстоятелство, съотнесено и с наличие на нищожни неравноправни клаузи в договора засяга ли изпълнението на договора в цялост и рефлектират ли върху дълга и ликвидността на претендираното вземане?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №198/18.01.2019г. по т.д.№ 193/2018г. на I т.о. на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

14. „ Как следва да се разбира понятието „дължима грижа", която следва да прояви банка кредитор, за да извести свой клиент потребител по договор за кредит за настъпване предсрочната изискуемост на кредита и следва ли да се счита че такава грижа е положена ако въпреки сведенията за адреси на потребителя които банката има от анекси, сключени между страните и нот.актове за имота на обезпечението като основно жилище, то същата банка не е търсила длъжника на тези адреси на които следва да го извести за изискуемостта и какви са последиците от необявената на длъжника изискуемост при условие че същият е защитаван от особен представител в производство по установителен иск по чл.422 ГПК?“ Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №25/03.05.2017г. на ВКС по гр.д. №60208/2016г. на II Г.О; Решение № 40/17.06.2015г. по т.д.№ 601/14г. на I т.о и с решение от 17.11.2011г. на СЕС по дело С-327/10.

15. „ Как съдът следва да зачита срока за извършено от нотариуса удостоверяване на нотариално производство, ако то е преди изтичане на последния час от работния ден при установен начин на изчисляването на сроковете -чл.60 ал.5 ГПК в съпоставка с чл.573 ал.2 ГПК, и е ли то нередовно ако е преди срока, и за въпроса за характера на срока за това удостоверяване - е ли той преклузивен или давностен и съответно- не е ли задължен съдът да го прилага служебно ако преклузивен?“. Твърдението е за противоречие с определение № 857/09.12.2011г.. на ВКС по ч.т.д.№ 623/2011г. на І т.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Юробанк България“ АД, в който се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че поставените от касатора въпроси са абстрактни и не са обусловили решаващите изводи на съда по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Сочи се, че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че наличието на практика на ВКС изключва основанието за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Великотърновски апелативен съд е потвърдил решение №175/31.10.2019г., постановено по т.д. №148/2018г. на Плевенски окръжен съд в обжалваната му част, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че ответникът Р. И. И. дължи на ищеца „Юробанк България“ АД сума в размер на 45 106 евро, представляваща непогасена главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 27885 от 12.10.2007г., както и сумата 796.17лв., представляваща дължими разноски по кредита за периода от 25.08.2016г. до 26.02.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.03.2018г., за които суми на основание чл.417 ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №957/02.03.2018г. по ч.гр.д.№1525/2018г. на Плевенски районен съд.

Въззивният състав е приел за установено, че с договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 27885 от 12.10.2007г. „Българска пощенска банка” АД, чиито правоприемник е ищеца „Юробанк България“ АД, е предоставила на Р. И. и Е. И. кредит в размер на 47 735 евро, за която сума кредитополучателите са поели задължение да отговарят солидарно. Съдът е посочил, че към договора за кредит са били сключени анекс от 20.02.2012г. и две допълнителни споразумения от 27.04.2012г. и от 30.10.2013г., с които е уговорено, че всички плащания във връзка с кредита се преоформят служебно от банката на датата на допълнителното споразумение чрез натрупване върху редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. Отразил е, че с нотариални покани от 25.08.2016г., връчени на 28.09.2016г. и съответно на 29.09.2016г., ишецът е уведомил длъжниците, че са изпаднали в забава на 02.01.2015г., обявил е задължението по договора за кредит за незабавно изискуемо и дължимо, като от представените по делото констативни протоколи, разписки и уведомления се установява, че длъжниците не са били намерени на посочения в договора за кредит адрес и нотариалните покани са им били връчени от нотариус чрез залепване на уведомления.

Позовавайки се на представените по делото писмени доказателства, на заключението по извършената пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, на обясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание 12.06.2019г. и на показанията на свидетеля М. Т., въззивният съд е приел, че е налице валиден договор за банков кредит като банката е изпълнила своето задължение по договора, предоставяйки изцяло сумата по кредита, превеждайки я по банкова сметка на кредитополучателя Р. И. на четири вноски: на 17.10.2007г.; на 28.05.2008г.; на 30.03.2009г. и на 24.11.2009г. – общо в размер на 47 735 евро.

Обсъждайки оплакванията във въззивната жалба, апелативният съд е посочил, че макар и да не е оспорил валидността на сключения договор за банков кредит, особеният представител на ответника е оспорил нищожността на редица клаузи от него, а също така уговорката на страните в допълнителните споразумения за капитализиране на изтеклите непогасени лихви по главницата, с твърдението за наличието на анатоцизъм, както е оспорил и обстоятелството дали вземането на банката по договора за кредит е изискуемо.

Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на особения представител на ответника, направено в отговора на исковата молба, че представителят на банката – адв.Ч., не е бил надлежно и изрично упълномощен от името на банката-ищец да направи волеизявление до ответника по делото, че обявява кредита за изцяло и предсрочно изискуем, тъй като липсва оправомощаване на адвоката за извършване на такива действия. Посочил е, че ищцовата банка е представила пълномощно на името на адвокат Ч., с нотариална заверка на подписите от 18.01.2012г., от които е видно, че П. Д., в качеството й на член на УС и изпълнителен директор и М. В., в качеството й на прокурист, са упълномощили адвокат Ч. да изготвя, подписва и изпраща от името на банката до длъжници покани за доброволно изпълнение, уведомления за предсрочна изискуемост на просрочени вземания /кредити/, нотариални покани за доброволно изпълнение и за обявяване на предсрочна изискуемост, което пълномощно е било прието от съда и не е оспорено от особения представител на ответника. Съдът е акцентирал и върху изготвения от нотариуса констативен протокол от 28.09.2016г., в който е констатирано изрично наличието на процесното пълномощно от 18.01.2012г.

Според въззивния състав банката е проявила дължимата грижа за надлежното уведомяване на длъжника. В тази връзка съдът е посочил е, че изготвената от адвокат Ч. нотариална покана е била представена пред нотариуса на 25.08.2016г., и е била връчена от нотариуса на длъжника Р. И. по реда на чл.47 ГПК – чрез залепване на уведомление, във връзка с чл.50 ЗННД на адреса на длъжника – посочен в договора за кредит, който след справката, извършена от нотариуса в НБД „Население”, съгласно констативния протокол по реда на чл.593 ГПК, е настоящият и постоянен адрес на ответника Р. И.. Съдът е отразил, че на 28.09.2016г. е изтекъл двуседмичния срок от поставяне на уведомлението като длъжникът не се е явил пред нотариуса да получи нотариалната покана, поради което следва да се приеме, че ответникът е бил редовно уведомен за изискуемостта на вземането на банката. Според съда вземането на банката за главница и за такси е станало изискуемо на 28.09.2016г. и с оглед установеното от допълнителното заключение на вещото лице обстоятелство, че длъжниците по банковия кредит окончателно са преустановили изплащане на задълженията си по него, считано от 31.03.2015г. В обжалваното решение е отразено, че във въззивнната жалба особеният представител на ответника е навел за първи път и довод за нередовно връчване на поканата за доброволно изпълнение на длъжника с оглед преждевременно приемане на обстоятелството за редовно връчване поради неизтичане на двуседмичния срок, който не довод е правен пред първостепенния съд, поради което не следва да бъде обсъждан, като преклудиран.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск е уважен до размер на сумата 45 106 евро, представляваща незаплатена главница по договора и до размер на сумата от 796,17лв., представляваща непогасени разноски по кредита за периода от 25.08.2016г. до 26.02.2018г., въззивният състав е обсъдил възраженията на ответника в отговора на исковата молба за наличието на множество нищожни клаузи, както в договора за банков кредит, така и в допълнителните споразумения. Посочвайки, че процесният договор попада в приложното поле на ЗЗП и за него са приложими разпоредбите на глава VІ на ЗЗП „Неравноправни клаузи в потребителските договори”, съдът е приел за основателни възраженията на ответника, че клаузите на чл.3, ал.1, ал.3 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договора за банков кредит са неравноправни, тъй като позволяват на банката да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание – никъде в договора не е предвидено как и по каква причина е допустима изменението на БЛП, предвидено е незабавното действие на БЛП и липсата на възможност за договарянето му, както и едностранното изменение размера на възнаградителната лихва, а клаузите в допълнителните споразумения, съгласно които банката служебно преоформя изтеклите непогасени лихви, като ги прибавя към главницата, са нищожни поради анатоцизъм. Отчитайки нищожността на клаузите в частта им, даващи право на банката едностранно да променя условията по договора, въззивният съд се е съобразил със заключението на експерта по поставените му от първата инстанция допълнителни задачи, а именно: да определи размера на вземането на банката от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение – 01.03.2018 г. във вариант съобразно уговорените в договора за банков кредит от 12.10.2007г. размер на възнаградителната лихва и размер на анюитетните вноски, без да съобразява последващите изменения в лихвения процент и без да съобразява определения размер на дълга в двете допълнителни споразумения, включително и без изменението на лихвения процент след датата на всяко допълнително споразумение. Имайки предвид допълнителното заключение, в което не са отчетени променените условия по кредита, въззивният съд е приел, че дължимата незаплатена от ответника главница е в размер на 45 105.88 евро.

В обжалваното решение е отразено, че при определяне на размера на дължимата главница, вещото лице е взело предвид първоначално определения в договора за банков кредит лихвен процент, а не последващите му изменения, като първостепенният съд е съобразил това в решението си, макар в него да е посочил, че повдигнатите от ответника въпроси за валидността на клаузите от договора за банков кредит, касаещи определянето на дължимата лихва, не са от решаващо значение за изхода на спора. Въззивният съд изрично е посочил, че приема, че тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, поради което са нищожни, както и че е налице анатоцизъм, тъй като с клаузи от допълнителните споразумения е било уговорено капитализиране на изтеклите непогасени лихви. Що се отнася до възражението на особения представител на ответника за неравноправност на клаузата на чл.7, ал.2 от договора по смисъла на чл.143, т.18 ЗЗП, тъй като ограничавала правата на потребителя, произтичащи от законовата норма на чл.72, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че с тази клауза страните по договора са се съгласили, че ако падежът на погасителната вноска съвпадне с неприсъствен ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа. Според съда, доколкото страните по договора са уговорили помежду си начинът на изчисляване на срока, тази клауза не е е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, като само при липсата на такава уговорка следва да се приложи нормата на чл.72 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а само е посочено, че въззивното решение е „дори – очевидно неправилно“. Отделно от това не следва да бъде допусната касация на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като касаторът не излага съображения за „очевидна неправилност“ на решението, извън доводите на неправилност по чл.281, т.3 ГПК, представляващи касационни основания.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не са решени в противоречие с практиката на ВКС и задължителната практика на ВС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и в противоречие с практиката на СЕС по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК въпросите №1, №6, №7, №8, №9 и №12 от изложението, относими към задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните, оплакванията на въззивника във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, релевантни за конкретния правен спор. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав е обсъдил както възраженията на ответника, направени от назначения му особен представител с отговора на исковата молба, така и оплакванията във въззивната жалба. Съдът е изложил съображения по всички доводи на ответника, касаещи твърдяна неравноправност на конкретни клаузи в договора, даващи възможност на банката едностранно да променя условията по договора и в частност да променя размера на възнаградителната лихва. Несъгласието на касатора с някои от изводите на въззивния съд (следва да се има предвид, че част от възраженията на ответника са приети за основателни), е относимо към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, но не обуславя извод, че поставените въпроси са решени в противоречие с посочената от касатора практиката на ВКС, задължителна практика на ВС и практиката на СЕС. Същевременно въззивният състав е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които е приел за релевантни за спора. Въпрос №6 не е коректно зададен, доколкото въззивният състав е посочил, че възражението за нищожност на клаузи в договорите, е от значение за размера на задължението за главница. Що се отнася до твърдението, че не е даден отговор на възражението за нищожност на целия договор, следва да се отбележи, че въззивният съд изрично е посочил, защо приема, че процесният договор за банков кредит е валиден, независимо от констатираната нищожност на част от клаузите в него. Отделен е въпросът, че в своята практика ВКС твърдо застъпва становището, че нищожността на клаузи, свързани с промяната на лихвения процент и съответно на размера на дължимата лихва, не водят до нищожност на целия договор, чието съдържание не е променено.

Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите №2, №4, №5 и №10 от изложението, свързани с приложението на разпоредбите на чл.143, т.1-т.19 ЗЗП, не са значими за касационното обжалване, тъй като по тези въпроси въззивният съд е споделил вижданията на касатора за нищожност на оспорени клаузи от него в договора. Въззивният съд е приел за основателни възраженията за неравноправност на клаузите по чл.3, ал.1, ал.3 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договора за банков кредит и по този начин не се е отклонил от практиката на ВКС и СЕС относно невалидността на неравноправните клаузи в потребителските договори. Съображенията на съда за валидност на клаузата по чл.7, ал.2 от договора не е свързана с приложението на чл.146 ЗЗП и понятието „индивидуално уговорена клауза“, както се твърди във въпрос №2, а с принципната възможност страните да уговарят срок за плащане, различен от начина на изчисляване на срока по чл.72, ал.2

Не е решен в противоречие с практика на ВКС въпрос №3 от изложението, касаещи извода на съда за допустимост за уговаряне на падеж при срочно задължение, изтичащ в неработен ден, по начин, различен от начина на изчисляване на сроковете по чл.72 ЗЗД, тъй като посочената от касатора практика на ВКС не е относима към конкретиката на поставения въпрос. Не може да се приеме, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколкото в теорията и практиката няма спор, че страните могат да уговарят срок за изпълнение, различен от този, по който се изчислява срока по чл.72, ал.2 ЗЗД.

Въпрос №11 и въпрос №13 от изложението относно това дали е допустимо при уговорен кредит във валута, същият да бъде усвоен в левова равностойност, без клиентът да е дал нареждане на банката за превалутиране, и за последиците при неуговорен към деня на сделката погасителен план, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващата воля на съда по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпросите №14 и №15 от изложението, тъй като поставените въпроси са формулирани като общотеоретични въпроси, без в тях да са отчетени решаващите аргументи на съда, свързани с конкретните обстоятелства по делото да приеме, че в случая е налице редовно уведомяване на длъжника за обявяване от банката на предсрочната изискуемост на кредита. Отделно - въпрос №15 не е обсъждан от съда в съдържащия се във въпроса контекст, доколкото въззивният състав е приел, че самото възражение за нередовно връчване на поканата поради неизтичане на двуседмичния срок, не е направено своевременно, поради което не следва да бъде обсъждано като преклудирано.

Касаторът Р. И. И. следва да бъде осъден да заплати на „Юробанк България“ АД сумата 1 920лв. – заплатено от банката адвокатско възнаграждение за процесуалната защита на касатора пред касационната инстанция от особения му представител – адвокат К. Я..

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,