Определение № 4606 от 15.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2028/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. С решение № 39 от 03.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 866/2024 г. по описа на Окръжен съд- Плевен, е потвърдено решение № 1238 от 24.09.2024 г. по гр.д. № 1826/2024 г. по описа на Районен съд- Плевен, с което, на основание чл.49 от ЗЗД във вр. чл.45, ал.1 от ЗЗД, е осъдена Община-Плевен да заплати на Д. В. А. и А. С. А. сумата от 12 902 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди на притежавания от тях л.а „Фолксваген Голф“ с peг. № ***, в резултат от паднало на 14.03.2024 г. дърво върху паркирания автомобил на паркинг на ул.“Сан Стефано“ №4, пред аптека „Subra“ в гр.Плевен, поради неизпълнение от страна на ответника на задължението му да се грижи за поддържането и обезопасяването на дървесната растителност в града. Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от Община- Плевен с оплакване за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост, съставляващи основания за отмяна на решението, съгласно чл. 281, т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд е извършил формален контрол на първоинстанционното решение, не е направил собствен анализ на доказателствата и липса обсъждане на приложимите правни норми. Поддържа, че по делото не е обсъдено защо бездействието на ответника е противоправно, поради липсата на признаци за заболяване на падналото дърво. Поддържа, че действително несвоевременно е направил възражение за съпричиняване, но същото е заявено след изясняване на фактите, от които произтича. Поддържа, че са неправилни изводите на съда относно размера на претърпените имуществени вреди. Моли въззивното решение да бъде отменено, а предявеният осъдителен иск да бъде изцяло отхвърлен. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли въззивното решението да бъде допуснато до касация поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС- основание за селекция на жалбата по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Формулира следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1.Допустимо ли е общината, на чиято територия се намира дълготрайна дървесна растителност, да извърши премахване/изкореняване на дърво без да са налице предпоставките за това, визирани в закона и подзаконовите нормативни актове - ЗУТ, Наредба 1/1993г. на МРРБ за опазване на озеленените площи и декоративната растителност и приложимата нормативна база на местно ниво? При липса на възникнало задължение за собственика на дървесната растителност в лицето на Общината да премахне след установяване на конкретно дърво като болно и опасно и без издадено по надлежния ред разрешение за това, възниква ли отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за причинени от него вреди? 2.Допустимо ли е стойността на настъпили имуществените вреди по чл. 45 и чл 49 ЗЗД, когато те засягат моторно превозно средство, да се изчислява на база хипотетични разходи за бъдещ ремонт, без лицето на което е разпределена тежестта на доказване да е представило по делото опис на щета, документи за оглед на автомобила от автосервиз, становище/оферта за извършване на ремонт/подмяна на части от автосервиз, разходооправдателни документи за закупуване на авточасти и/или извършен ремонт, или други обективни находки. 3.Допустимо ли е при изчисляване стойността на материални щети по лек автомобил, стойността на ремонт/поправка на същия да надвишава стойността на обезщетението при тотална щета на същия автомобил. Поддържа, че по поставените въпроси въззивното решение противоречи на ППВС № 7/1959 г. и ППВС № 7/1958 г. По отношение на първия поставен въпрос касаторът поддържа, че съдът неправилно е приел, че не са налице основания, изключващи отговорността на ответната община. По отношение на втория и третия въпрос поддържа, че съдът не е съобразил, че ищецът е следвало да докаже вредите, които е претърпял и че целта на обезщетение за имуществени вреди е имущественото състояние на увредения да се възстанови в положението, в което е било, ако не е било извършено нарушението. В писмен отговор на касационната жалба ответниците Д. и А. А. молят обжалваното решение да не бъде допускано до касация, тъй като поставените от касатора въпроси не са правни и обуславящи. По същество поддържат, че решението е правилно и обосновано. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по иск с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение съдът е приел от фактическа страна, че е безспорно установено, че ищците са собственици на процесния л.а. „Фолксваген Голф“, който бил придобит от тях по време на брака им и го притежават в режим на съпружества общност. Безспорно било още, че на 01.03.2022 г. между Община Плевен като възложител и „Паркстрой“ЕООД като изпълнител бил сключен договор, по силата на който Община Плевен възложила на дружеството дейности във връзка с поддържане на зелени площи - общинска собственост, дървесна и храстова растителност и паркоустройство на територията на Община Плевен, като част от задълженията на изпълнителя, съгласно чл.16.3 от договора, били да извършва резитба на дървесна растителност, съобразено с параметрите на конкретното възлагане. Съдът е приел още за безпротиворечиво установено, че на 14.03.2024 г. ищцата Д. А. била паркирала процесния автомобил в центъра на гр. Плевен и върху автомобила паднало дърво. Автомобилът бил откаран на бавен ход от брата на ищцата от местопроизшествието. Съдът е анализирал свидетелските показания, установяващи изложената фактическа обстановка като взаимоподкрепящи се. Свидетелите Б., брат на ищцата и Н. установявали, че падналото дърво видимо в корените било изгнило. Установявали и че ищците много се грижели за автомобила. Свидетелят П. установявал, че изпълнявал длъжност „Главен специалист“ в Отдел „Екология“ при Община– Плевен, като отговарял за дърветата в града. Същият твърдял, че правел обиколки въз основа на заявления на граждани, телефонни обаждания, извършвал оглед на дървета и при нужда от кастрене, по негова преценка, това се възлагало на фирма „Паркстой“.Според свидетеля процесното дърво било видимо здраво, а долу, в сърцевината нямало как да възприеме състоянието му. Едва след инцидента свидетелят възприел, че процесното дърво било изгнило в сърцевината на 98%, даже на 99%, като уточнил, че наличието на листна маса не означавало, че дървото е живо. За процесното дърво посочвал, че се държало само на кората, но за две години, откакто заемал тази длъжност не е имало подавани сигнали за това дърво. Съдът е възприел и неоспорена от страните САТЕ, която давала заключение за стойността на претърпените от ищците имуществени вреди по автомобила. При така установените факти въззивният съд е тълкувал разпоредбите на чл. 61, ал.1, чл. 61, ал.2 и чл.62, ал. 10 от ЗУТ, както и издадената въз основа на последната разпоредба Наредба на Общински съвет- Плевен за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на Община Плевен и е обосновал извод, че Община Плевен има задължения да стопанисва, изгражда и поддържа зелената система за терените общинска собственост, както и задължение да организира извършване на резитба и/или премахване на изсъхналите и болни дървета, както и на дърветата, застрашаващи сигурността на гражданите. Съдът не е споделил възражението на ответника за това, че инцидентът бил случайно деяние, като е посочил, че по делото било установено, че към момента на произшествието времето било приятно, без силен вятър и дъждове, поради което не можело да се приеме, че дървото е паднало поради влошена климатична обстановка. Съдът е посочил, че не споделя възраженията на Община Плевен за това, че техният служител не е имал обективно възможност да възприеме заболяването на дървото. Посочил е, че по делото не се установява кога последно е правен оглед на процесното дърво, както и че е ирелевантно за спора дали е имало видими белези от гниене по дървото, тъй като било задължение на служителите на Община Плевен, отдел „Екология“ да поддържат растителните видове от зелената система в гр. Плевен, така че същите да не представляват опасност за гражданите при извършване на техните обичайни дейности, в т. ч. и преминаване, паркиране на автомобили, разходка по алеи. В изпълнение на това задължение следвало да бъдат извършвани съответни проверки за стари и болни дървета и при необходимост да се предприемат мерки за обезопасяването им, включително в случая за отсичане и премахване на изгнилото дърво. Липсата на предприети от служителите на общината действия по отстраняване на процесното дърво съставлявало противоправно бездействие, което довело до претърпяване от ищците на имуществени вреди. Посочил е, че възражението на ответника за липса на отговорност би било основателно в случай, че установи, че е спазил всички изисквания на закона относно изпълнението на задълженията си по поддържане на озеленените площи и декоративната растителност, но само и единствено поради въздействието на непреодолима сила процесното събитие било осъществено. Вредоносният резултат при непозволено увреждане не можел да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхождал от виновно поведение. Съдът е приел, че възражението за съпричиняване на увреждането от страна на ищцата е преклудирано, като направено за първи път с писмената защита. По същество е възприел извода на първоинстанционния съд, че възражението било неоснователно, тъй като автомобилът бил паркиран на общински паркинг, паркингът бил използван като такъв по предназначение, което е направила и ищцата, като няма твърдения, нито данни при паркиране на автомобила последната да била нарушила правилата на ЗДвП, нито въпросното място да било забранено за паркиране. Съдът е мотивирал изводи, че фактическият състав на чл.49 от ЗЗД е доказан – установявало се противоправно бездействие на служители на Община Плевен, които не били предприели необходимите действия да се премахне изгнилото дърво, в резултат на което на 14.03.2024г. дървото било паднало върху паркирания автомобил, собственост на ищците и им било причинило имуществени вреди. Установена била причинна връзка между вредоносния резултат и противоправното бездействие на служители на Община Плевен. Размерът на обезщетението съдът е определил в съответствие с приетата по делото автотехническа експертиза, неоспорена от страните. Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл.280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, касационната инстанция проверява в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба, следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касаторът правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен, но следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Първият поставен въпрос/ Допустимо ли е общината, на чиято територия се намира дълготрайна дървесна растителност, да извърши премахване/изкореняване на дърво без да са налице предпоставките за това, визирани в закона и подзаконовите нормативни актове - ЗУТ, Наредба 1/1993г. на МРРБ за опазване на озеленените площи и декоративната растителност и приложимата нормативна база на местно ниво? При липса на възникнало задължение за собственика на дървесната растителност в лицето на Общината да премахне след установяване на конкретно дърво като болно и опасно и без издадено по надлежния ред разрешение за това, възниква ли отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 49 ЗЗД за причинени от него вреди?/ не е обуславящ изводите на съда, поради което не покрива общата предпоставка за правен въпрос, който да послужи за допускане на обжалваното решение до касация. Това е така, защото въпросът е поставен при хипотеза, поддържана от касатора, но не възприета като фактическа обстановка от въззивния съд. Въпросът е обусловен от условието, че не е имало основание за премахване на болното дърво, паднало върху автомобила на ищците. Изводите на въззивният съд са в обратния смисъл. Съдът е приел, че по делото не се установява, че ответната община, чрез своите служители, е изпълнила своите задължения по регулярен контрол върху озеленителната система на града. Приел е, че не се установява от разпита на свидетеля П. кога последно процесното дърво е било изследвано. Не се установява по делото, че падането на дървото е било неочаквано, непредвидимо с оглед неговия вид и възраст. Напротив, свидетелските показания установяват, че дървото е било болно и изгнило. С оглед така възприетите от въззивния съд като установени факти е направен обоснован извод, че не се установява активност при изпълнение на задълженията от страна на служителите на Община- Плевен, че същите са бездействали по отношение на техните задължения да се грижат и поддържат зелената система на града така, че да бъде безопасна за гражданите и тяхното имущество и това бездействие е довело до увреждане имуществото на ищците. По посочената причина съдебният състав приема, че въпросът, така както е формулиран от касатора, е поставен при твърдения за факти, които не са възприети от въззивния съд, поради което не е обуславящ изводите на съда. Обжалваното решение не противоречи и на цитираната съдебна практика от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т.3 от ГПК. Елементите от фактическия състав за ангажиране на отговорността за обезщетяване на вреди от деликт са установени по делото и изводите на съда са обосновани и съобразени със съдебната практика, постановена по сходни казуси. В съответствие с практиката на ВКС, например решение № 368/18.11.2015 г. по гр.д. № 2045/2015 г. на ВКС и др., както и с цитираните от касатора ППВС № 7/1959 г. и ППВС № 7/1958 г. са изводите на съда, че ответникът по иска Община Плевен може да се освободи от отговорност само ако действията или бездействията на нейните служители са били съобразени с изискванията на закона и поведението им е било предприето с дължимата грижа. Както беше посочено по-горе, изводите на въззивният съд са обосновани в смисъл, че не се установява по категоричен начин ответната община да е положила необходимите грижи за поддържане на зелените площи в състояние, осигуряващо безопасност на жителите на града и на тяхното имущество. Ето защо не се установява противоречие на обжалваното решение с практиката, посочена от касатора, както и с тази, известна на касационния състав. Вторият поставен въпрос, касаещ определянето на размера на обезщетението за имуществени вреди, е решен от въззивния съд при съобразяване на практиката на ВКС. Обезщетението на имуществени вреди има за цел да възстанови имущественото състояние на пострадалия такова, каквото би било, ако вредата не е настъпила. Безпротиворечива е практиката на ВКС, че размерът на дължимото се обезщетение следва да бъде конкретно определен, а не предполагаем, като се съобразят всички обстоятелства, които обуславят тези вреди/ ППВС № 4/ 1968 г., т.11/. В този смисъл са налични множество произнасяния на ВКС, в това число и ТР № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава касатора. Изрично в решение № 63/2024 г. по гр.д. № 362/2023 г. на ВКС, І г.о. е посочено, че е без значение за дължимостта на обезщетението за имуществени вреди дали към датата на приключване на делото сумата за ремонта на вещта вече е била разходвана /ремонтът е бил извършен/ или все още не е. Дори ремонтът все още да не е извършен, не се касае за бъдещи вреди, които не подлежат на обезщетяване, докато не настъпят. Това е така, защото при непозволено увреждане, довело до повреждане на вещ, вредите настъпват в деня на увреждането /когато вещта е повредена/, а не когато собственикът на вещта е заплатил сума за ремонт и поправка на увредената при това непозволено увреждане вещ. За установяване размера на претърпените от ищците имуществени вреди въззивният съд е ползвал специалните познания на вещо лице и е възприел показанията на свидетелите Б. и Н.. Определеният размер на вредите, претърпени от ищците, не е хипотетичен, а съобразен с разходите, които те следва да направят, за да възстановят състоянието на автомобила си, такова каквото е било преди върху него да падне дърво. В закона няма изискване ремонтът на увредената вещ да е осъществен, за да се определи на пострадалия собственик размер на обезщетение за неимуществени вреди. Процесуалните действия на съда по събиране на доказателства за определяне размера на дължимото се обезщетение, тяхната преценка и направените изводи са изцяло съобразени с практиката на ВКС по поставения въпрос. Третият поставен въпрос/ Допустимо ли е при изчисляване стойността на материални щети по лек автомобил, стойността на ремонт/поправка на същия да надвишава стойността на обезщетението при тотална щета на същия автомобил/ не е обуславящ изводите на съда, тъй като не обсъждан от въззивната инстанция. Даването на отговор на този въпрос по никакъв начин не би се отразило на изводите по съществото на спора, възприети от въззивния съд. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.