Определение № 50442 от 21.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1383/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Б. С. срещу решение №85 от 21.02.2022 г. постановено по в.т.д. №830/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, ІІІ гр. състав, с което е потвърдено решение №260234/01.06.2021 г. по т.д. №520/2020 г. на Пловдивски окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения от Е. Б. С. против И. Б. Б. установителен иск за съществуването на парично вземане в размер на 90 000 лв. въз основа на запис на заповед, е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, както и че е немотивирано. Оспорва се извода на въззивния съд, отричащ обратното действие на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК относно прекъсването на давността. Според касатора практически няма значение кой връчва заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и тази по чл. 417 ГПК. Излагат се доводи, че разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, предвиждаща, че искът за съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е императивна и не налага никакво тълкуване. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения искове с присъждане на разноски за касационното производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са следните два правни въпроса, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1 :„ Относно прилагането на давността по отношение на особените искови производства по повод на снабдяване на кредитора със заповед за изпълнение и изпълнителен лист с оглед на особената разпоредба на чл. 422 от ГПК ?“ и

2. „Има ли различия в приложението на чл. 422 ГПК и въпроса с погасителната давност по отношение на особените производства по чл. 414 и чл. 417 ГПК ?“.

Сочи се, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с постановките в т. 9 от ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 308/19.05.2021 г. по т.д. №1993/2020 г. на ВКС, І т.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника И. Б. Б., в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касация. Сочи се, че поставените въпроси са решени от въззивния съд в съответствие, както със задължителната практика на ВКС, формирана с ТР №4/18.06.2014 г. по тълк. д. №4/2013 г. на ОСГТК, ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК и ТР №8/02.04.2019 г. по тълк.д. №8/2017 г. на ОСГТК, така и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 118/12.12.2019 г. по т.д. № 2288/2018 г. на ВКС, ІІ т.о. Изложена е аргументация за липсата на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касация. Същевременно също се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция, определени по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №260234/01.06.2021 г. постановено по т.д. №520/2020 г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваната му от ищеца част, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Е. Б. С. против И. Б. Б. иск за установяване съществуването на парично вземане в размер на 90 000 лв., на основание запис на заповед, издаден на 18.01.2011 г. с падеж 31.08.2012 г., въз основа на който са издадени Заповед №5332/10.08.2015 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, както и изпълнителен лист №7489/10.08.2015 г. по ч.гр.д. №9853/2015 г. на ПРС, XVII-ти гр. състав, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 06.08.2015 г. до окончателното плащане.

Въззивният състав е приел за безспорно установено по делото, че:

• на 18.01.2011 г. ответникът И. Б. е издал запис на заповед, с който се е задължил безуславно и неотменно да заплати на ищеца сумата от 90 000 лв. на падеж - 31.08.2012 г.;

• със заявление с вх. №36141/06.08.2015 г. поемателят Е. С. е поискал от районния съд да бъде издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК. Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на процесния запис на заповед е постановена с номер и дата - №5332/10.08.2015 г. От същата дата е и изпълнителният лист - №7489/10.08.2015г., като заповедта и изпълнителният лист са получени от заявителя на 26.08.2015 г.;

• издаденият изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение, са присъединени по изпълнително дело №20198210401050 по описа на ЧСИ П. И. с молба на взискателя Е. С. с вх. № 33719/30.06.2020 г. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 08.07.2020 г.;

• при упражненото право на възражение от длъжника по чл. 414 ГПК, кредиторът е депозирал исковата молба по чл. 422 ГПК в предписания от закона едномесечен срок на 13.08.2020 г.

С оглед своевременно направеното от ответника пред първата инстанция възражение за изтекла давност и при така установената фактическа обстановка въззивният състав е посочил, че спорът пред него е правен и се състои във въпроса: погасено ли е вземането по записа на заповед по давност, при положение че заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение е в срока по чл. 531 ал. 1 ТЗ, но правото на иск по чл. 422 ГПК е упражнено повече от пет години след издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителен лист - т.е. налице ли е прекъсване на давността при хипотезата на чл.116 б. „В" от ЗЗД с подаване на заявлението по чл.417 от ГПК.

Произнасяйки се по така формулирания, значим за делото въпрос, апелативният състав е отразил, че възприема изцяло изводите на първата инстанция, изведени от закона и задължителната тълкувателна практика на ВКС /т. 9 от TP №4/ 18.0б.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК, и т. 14 и т. 10 от TP №2/26.06.2015 г. по тълк.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Посочил е, че независимо, че съгласно чл. 422 ал. 1 ГПК исковото производство е продължение на заповедното производство и искът се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, с производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание не се започва принудително изпълнение, а негов предмет е съществуване правото на принудително изпълнение. Едва след като правото на принудително изпълнение бъде признато с издаването на изпълнителен лист, кредиторът може да започне принудително изпълнение. Исковото производство по чл. 422 ГПК е специфично и при издаване на заповед за изпълнение на основанията по чл.417 ГПК, инициирането на исковото производство предполага започнало принудително изпълнение. Това обаче не е достатъчно, за да се приеме, че давността е прекъсната с подаване на заявление по чл. 417 ГПК или с иницииране на изпълнителния процес, тъй като в исковия процес давността се прекъсва еднократно и това прекъсване е с предявяване на исковата молба. Сочи се, че законодателят урежда по различен начин прекъсването на давността с предявяването на иск и прекъсването на давността с предприемането на действия по принудително изпълнение. Акцентирано е, че в гражданскоправните отношения, ако кредиторът не предприеме действия, въпреки че има възможност за това - каквато възможност настоящият кредитор притежава, разполагайки с издаден изпълнителен лист, давността тече, тъй като давността спира или прекъсва, само когато длъжникът узнае за това, т.е. давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва. Подчертано е, че тъй като заповедното производство се развива едностранно, единствено осигурената възможност на длъжника за участие е двустранният състезателен исков процес. Ето защо според съда, макар и искът по чл. 422 ГПК да е предявен в едномесечния преклузивен срок по чл. 415 ал. 4 ГПК, вземането е погасено по давност, доколкото от датата на издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение - 10.08.2015г. до датата на предявяване на установителния иск - 13.08.2020 г., са изтекли повече от пет години. Съдът е посочил, че макар и продължение на заповедното производство, с иска по чл. 422 ГПК съществуването на материалното право не се установява само към минал момент, а се съобразяват и фактите от значение за спора към момента на формиране на силата на пресъдено нещо. Отделно е формиран е извод, че няма как да се отрече изтеклата погасителна давност по менителничния ефект, прекъсната едва с предявяване на иска по чл. 422 ГПК, доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е прекъснало давността. В тази връзка е направено позоваване на приетото в т.14 от TP №2/26.06.2015 г. по тълк.д №2/2013 г. на ОСГТК становище, а именно: че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, която се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането. Съдът е заключил, че независимо, че искът по чл. 422 ГПК има обратно действие ако е предявен в срока по чл. 415 ал. 1 ГПК, тече нов погасителен давностен срок, отчетен от момента на издаване на изпълнителния лист. В тази връзка въззивният съд, аналогично на първата инстанция, е приел, че вземането на ищеца е погасено по давност и е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му от ищеца част.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Макар и значим за конкретния правен спор, формулираният в изложението по чл. 284, ал. 1 ГПК въпрос № 1: „ Относно прилагането на давността по отношение на особените искови производства по повод на снабдяване на кредитора със заповед за изпълнение и изпълнителен лист с оглед на особената разпоредба на чл. 422 от ГПК ?“, не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна представеното от касатора определение № 308/19.05.2021 г. по т.д. № 1993/2020 г. на ВКС, І т.о. (с което по реда на чл. 288 ГПК не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение), не представлява практика на ВКС с оглед разясненията, дадени в т. 1 от ТР №2/28.09.2011 г. по тълк.д. №2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, а от друга страна – посоченото определение е относимо към различна фактическа обстановка. Не е практика на ВКС чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и приложеното към касационната жалба решение на Пловдивски окръжен съд.

При решаване на спорния по делото въпрос въззивният съд се е съобразил изцяло с постановките в решение № 118/12.12.2019 г. по т.д. № 2288/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., в което касационният състав е дал отговор на аналогичен въпрос: „Ако е спазен едномесечният срок по чл. 415, ал. 4 ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, последното има ли обратно действие и прекъсва ли давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение?“. Анализирайки задължителната съдебна практика на ВКС, формирана с разясненията, дадени с: т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК; т.1.2. от ТР №8/21.02.2019 г. по тълк.д. №8/2017 г. на ОСГТК и т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК касационният състав е дал отговор на въпроса като е приел, че „ при спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора ?“. В цитираното съдебно решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, изчерпателно са посочени аргументите в подкрепа на дадения по-горе отговор като решаващите мотиви на касационният състав са възпроизведени в решаващите мотиви на въззивното решение, предмет на настоящата касационна жалба. Неоснователно е твърдението на касатора, че въпросът е решен в противоречие с т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в резултат на създадената впоследствие задължителна практика чрез посочените по-горе тълкувателни решения по тълк.д №2/2013г. и тълк.д. №8/2017г., постановени съответно на 26.06.2015 г. и на 21.02.2019 г., са възприети теоретични постановки за характеристиката на заповедното производство, даващи възможност за допълване и уточняване на указанията в т.9 от тълк. решение по тълк.д. №4/2013 г. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касация във връзка с поставения въпрос, тъй като формираната по него практика на ВКС не се нуждае от промяна, изясняване или осъвременяване.

Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпрос №2 в изложението: „Има ли различия в приложението на чл. 422 ГПК и въпроса с погасителната давност по отношение на особените производства по чл. 414 и чл. 417 ГПК ?“. Въззивният съд не е обсъждал въпроса за разликата между заповедните производства, основани на заявления по чл. 410 ГПК и по чл. 417 ГПК. Този въпрос, и в частност – за разликите между реда за издаване на изпълнителен лист по чл. 411 ГПК и по чл. 418 ГПК е отразен в първоинстанционното решение и то само в контекста като аргумент, че бездействието на кредитора не може да бъде безкрайно и е санкционирано чрез института на погасителната давност ( съображение, изложено и в мотивите на решение № 118/12.12.2019 г. по т.д. № 2288/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.). Във всички случаи въпросът не е обусловил решаващата воля на въззивния съд съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, чл .38, ал. 2 вр. с чл.36, ал.2 ЗА и чл.7, ал. 2, т. 4 вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба №1/2004 г. на ВАдв.С за минималните адвокатски възнаграждения касаторът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника по касация - адвокат И. Б. М. сумата 2 422.50 лв. - адвокатско възнаграждение за осъществена правна защита пред ВКС ( ѕ от минималното възнаграждение от 3 230 лв. при интерес от 90 000 лв.). Възнаграждението се определя на базата на редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. чл. 9, ал. 3 от Наредбата преди измененията, обнародвани в ДВ бр.88 от 04.11.2022 г., тъй като отговорът на касационната жалба е изготвен и представен на 06.06.2022 г. т.е. преди влизане в сила на последните изменения в Наредбата.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,