Определение № 479 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2108/2020 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Р. Г., чрез пълномощника му адв. А. П. Д., срещу решение № 8769 от 19. 12. 2019 г. по в. гр. д. № 8407/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, III Б въззивен състав, с което е отменено решение от 3. 10. 2016 г. по гр. д. № 00292/2014 г. на СРС, I ГО, 38 с-в, и е отхвърлен предявеният от Л. Р. Г. (конституиран като ищец на основание чл. 227 ГПК, като наследник на починалия в хода на производството ищец Р. З. Г.) против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността на ищеца, на основание наследство и реституция по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, върху 1/9 идеална част от реална част от 618 кв.м. от УПИ ... – За ЦИНТИ, в кв. ... по регулационния план на [населено място], м. „Д. – Ч. з.“, одобрен със заповед № РД-50-09-56/1989 г., целият с площ от 24090 кв.м., която реална част е изобразена между точките А-Б-Е-Д-А на скицата на вещото лице М., съставляваща неразделна част от решението от 10. 07. 1995 г. по адм. д. № 655/1994 г. на Софийски градски съд, I. отделение, и за осъждане на държавата да предаде на ищеца владението върху описания имот. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 68, чл. 69 и чл. 79 ЗС, чл. 115, чл. 116 и чл. 120 ЗЗД, чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – на чл. 8, ал. 2, чл. 6, ал. 2, чл. 7, ал. 2 ГПК, чл. 297 и чл. 302 ГПК, чл. 235 и чл. 236 ГПК и при необоснованост на фактическите изводи. Сочи се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Поддържа се и очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Ответната страна по касационната жалба не е изразила становище по същата. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Делото е висящо в частта по предявения от Р. З. Г. – починал в хода на производството, на чието място е конституиран наследникът му Л. Р. Г., против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността на ищеца върху 1/9 идеална част от реална част от 618 кв.м. от УПИ ... – За ЦИНТИ, в кв. .. по регулационния план на [населено място], м. „Д. – Ч. з.“, одобрен със заповед № РД-50-09-56/1989 г., целият с площ от 24090 кв.м., която реална част е изобразена между точките А-Б-Е-Д-А на скицата на вещото лице М., съставляваща неразделна част от решението от 10. 07. 1995 г. по адм. д. № 655/1994 г. на Софийски градски съд, I. отделение, и осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху описания имот. Като придобивни основания за 1/9 идеална част от имота ищецът Р. З. Г. е посочил наследяване на баща си З. Р. Г., поч. 1988 г., който е бил собственик на 1/3 ид.ч. на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .../16. 04. 1955 г., отчуждаване на имота по ЗПИНМ през 1967 г. за нуждите на Държавен комитет за наука и технически прогрес и за улица, възстановяване на собствеността на Р. З. Г. върху 1/9 ид.ч. от имота по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Държавата, с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, е заявила, че владее спорната реална част от имота като неин собственик, като е придобила собствеността на основание проведено през 1967 г. отчуждително производство по ЗПИНМ /отм./. Мероприятието е било реализирано, имотът е бил със статут на публична държавна собственост още към влизане в сила на Конституцията на Република България от 1991 г. и не е подлежал на възстановяване по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Същият е бил отчужден за нуждите на Държавен комитет за наука и технически прогрес – институтски комплекс, чийто правоприемник е ЦИНТИ. В периода 1970 г. – 1990 г. върху терена са изградени от държавата множество сгради на институтския комплекс – седеметажна административна сграда, двуетажна сграда със сутерен – библиотека, трафопост и др., които са били предоставяни на различни държавни ведомства за осъществяване на функциите им (на Национален център за информация и документация, Патентно ведомство, ИА „Българска служба по акредитация“, Агенция за приватизация, Държавна агенция за метрологичен и технически контрол и Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“). Имотът е ситуиран пред Патентното ведомство на Република България. Като евентуално придобивно основание държавата е посочила придобивна давност. Твърди, че е владяла имота от 23. 11. 1997 г. (влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ) до предявяване на иска, като давностният срок е изтекъл и собствеността е придобита още към 23. 11. 2007 г. С решение № 7999/2017 г. по гр. д. № 9901/2017 по гр. д. № 9901/2017 г. на СГС е потвърдено решение от 3. 10. 2016 г. по гр. д. № 292/2014 г. на СРС в частта, с която предявеният от Р. З. Г. против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, ревандикационен иск е уважен. Въззивното решение е отменено с решение № 47 от 19. 06. 2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г. на ВКС, 2 г.о. и делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав, с указания за произнасяне по направеното от държавата правоизключващо възражение за придобивна давност. В мотивите към решението на ВКС е разяснено, че като гражданскоправен субект държавата е обвързана от съдебното решение, с което отказът на кмета за възстановяване на собствеността е отменен като незаконосъобразен и е постановена отмяна на отчуждаването, като по този въпрос следва да се съобразят постановките на ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че в полза на ищеца е реституирана 1/9 идеална част от процесния имот с влязло в сила решение по адм. д. № 655/1994 г. на СГС. Приел е, че косвен съдебен контрол за законосъобразност по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК на съдебните решения е недопустим. След реституцията държавата е придобила по давност възстановената на ищеца 1/9 идеална част, чрез упражнявано от 23. 11. 1997 г. до 3. 01. 2014 г. (предявяване на иска) постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно владение. Владението в периода 23. 11. 1997 г. – 3. 01. 2014 г. се е осъществявало чрез Националния център по информация и документация, на когото имотът бил предоставен за стопанисване и управление от държавата. В посочения период от страна на ищеца не са извършени действия от кръга на визираните в чл. 116 ЗЗД, прекъсващи течението на придобивния давностен срок. Не представлява такова действие подаването на молба до областния управител за деактуване на имота, с която ищецът е заявил, че е собственик на същия. Преди предявяване на иска (към 23. 11. 2007 г.) придобивният способ по чл. 79, ал. 1 ЗС се е осъществил, ищецът е изгубил правото си на собственост и искът по чл. 108 ЗС е неоснователен. По делото е установено, че с н.а. № .../16. 04. 1955 г. З., И. и Л. Р. Г. са купили, при равни права (по 1/3 ид.ч.) процесния имот. З. Р. Г. е починал на 14. 02. 1988 г. и е оставил за законни наследници синовете си Р. З. Г. (ищеца) и Г. З. Г., както и съпругата си Л. И. Г., починала 2012 г. и оставила за наследници синовете си Р. и Г. Г.. В периода 1967 г. – 1970 г. имотът е бил отчужден за нуждите на Държавен комитет по наука и технически прогрес – институтски комплекс и за улица, като съсобствениците са били обезщетени. С решение от 10. 07. 1995 г. по адм.д. № 655/1994 г. на СГС е отменено, по жалба на Р. З. Г. срещу отказа на кмета на Столична голяма община, отчуждаването на 1/9 ид.ч. от имота на основание ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и е постановено Р. Г. да възстанови на държавата сумата 1747 лв. – припадащата му се част от паричното обезщетение, изплатено на З. Г.. Възстановяването на сумата е доказано с вносна бележка от 20. 12. 1995 г. В мотивите към решения по други административни дела – решение от 12. 06. 2000 г. по адм.д. № 137/2000 г. на СГС, III ж административно отделение и решение № 2114 от 28. 03. 2001 г. по адм.д. № 7949/2000 г. на ВАС, които са били образувани по жалби на останалите съсобственици на отчуждения имот (наследници на И. и Л. Р. Г., както и другите двама наследници на З. Р. Г. – Г. З. Г., син, и Л. И. Г., съпруга) е прието, че З. Г. е бил обезщетен не парично, а с отстъпване на два апартамента, а останалите двама съсобственици – И. и Л. Р. Г. са били обезщетени парично. По делото е представен и протокол № 19/21. 09. 1970 г. на ИК на СГНС, с който е определено З. Р. Г. да бъде обезщетен с апартаменти 43 и 45, находящи се на 2 и 3 етаж в [жилищен адрес] комплекс „Югоизточен район“. Двамата наследници на З. Г. - Г. З. Г. и Л. Ил. Г. – жалбоподатели по второто административно дело, са оттеглили жалбата си против отказа на кмета да отмени отчуждаването и производството по отношение на тях е прекратено. От отчуждаване на имота до предявяване на иска държавата е владяла реституираната на ищеца 1/9 идеална част – упражнявала е фактическа власт върху имота като върху собствен, стопанисвала го е, почиствала го е, опазвала го е и го е поддържала, плащала е битови отпадъци. Правата на управление на имота са предоставени на Националния център за информация и документация, а на всички ведомства, настанени в седеметажната административна сграда (Патентно ведомство, ИА „Българска служба за акредитация“, ДА за метрология и технически надзор и др.), е предоставена възможност да ползват при необходимост терена пред сградата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е заявил, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение „…по следните решаващи въпроси от значение за изхода на спора, и че могло: давността и нейният резултат да настъпят с безфактово, нетвърдяно и недоказано начало и прекъсване; позоваването и прилагането на пар. 1 ЗОСОИ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ на прекъсване на изтекла давност да е установяващо фактическо обстоятелство за нейното начало; началото на давността да произтече не от факт, а от неотносима в случая правна норма; служебно прилагане на давността; придобиване на имот – в случая на доверителя ми да се придобие от държавата без предвидени в закона начини за целта; без владение да се уважава иск на това основание; съдът по свой почин да въвежда обстоятелства и прави възражения от името на страна по делото; да има незадължителност на влезли в сила решения; по чл. 116 ЗЗД да прилага, отнася и внася „прекъсване“ на давност към изискванията за придобиване по чл. 68 ЗС; да има придобиване на собственост по давност – с премълчаване, необсъждане и немотивиране на данните за „съмнителност“ и „обезпокойство“ на твърдяно владение на държавата; мълчаливо и неправово да се мине:без обсъждане и мотивиране въобще, включително и по всички сочени въпроси, включително и по изисквания на задължителна тълкувателна практика, конституционно изискване за мотивиране и за неприкосновеност на частна собственост.“ Следва посочване на тълкувателни решения и постановления, на които жалбоподателят твърди, че въззивното решение противоречи. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. В случая, в изложението не са поставени за разглеждане правни въпроси (материални или процесуални), а са развити оплаквания, които по съществото си представляват касационни основания по чл. 281 ГПК и изискват преценка правилността на решението, извършването на каквато в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. По-конкретно, оплакванията за неправилност са следните: а/. твърди се, че съдът е приложил служебно придобивна давност, без да има твърдения за начало на владение, без владението да е доказано, без да е извършена преценка дали владението е имало качествата несъмнено и безспорно – тези оплаквания представляват доводи за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон (чл. 120 ЗЗД, чл. 68 ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС), поради необоснованост на фактическите изводи и поради съществено процесуално нарушение (нарушаване принципа на диспозитивното начало, установен в чл. 6 ГПК); б/. твърди се допуснато нарушение на чл. 116 ЗЗД; в/. немотивираност на съдебното решение – процесуално нарушение по чл. 236, ал. 2 ГПК; г/. незачитане влязлото в сила реституционно решение по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС в нарушение на чл. 302 ГПК. Дори да се приеме, че развитите от касатора оплаквания съдържат правни въпроси, те не кореспондират с извършените от страните и съда процесуални действия, с установените по делото факти, нито е налице противоречие с посочените от касатора тълкувателни решения и постановления. На първо място, в отговора на исковата молба държавата е посочила като евентуално придобивно основание придобивна давност. В тази връзка е въвела твърдения, че е продължила да владее спорната реална част от имота и след реституиране собствеността на ищеца върху 1/9 идеална част, включително и в периода от 23. 11. 1997 г. (влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ) до предявяване на иска.Тоест, придобивната давност не е приложена служебно, в нарушение на чл. 120 ГПК и на ТР № № 1/9. 12. 2013 г., 4/17. 12. 2012 г. На второ място, изводите на въззивния съд, касаещи осъществяваното от държавата владение върху реституираната на ищеца 1/9 идеална част и качествата на владението - непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно съответстват на събраните по делото доказателства и на практиката на ВКС, формирана във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 68, 69 и 79 ЗС. В редица решения на ВКС е разяснено, че съществените признаци на владението са два – упражняване на фактическа власт (обективен) и намерение за своене (субективен). Други признаци на владението, които не са уредени изрично от ЗС (били са уредени в отменени закони - чл. 302 ЗИСС, чл. 2 ЗД ), но са логическо следствие от съществените, са владението да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Владението е спокойно, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Явно е тогава, когато не е установено и поддържано по скрит начин и когато действията, разкриващи намерение за своене, могат да станат достояние на заинтересованите лица. Несъмнено е, когато е установено, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене. В този смисъл е решение № 262 от 1. 11. 2012 г. по гр. д. № 439/12 г. на ВКС, 2 г.о.. Основанията за спиране и прекъсване течението на придобивния давностен срок са установени ограничително, чрез препращането на чл. 84 ЗС към чл. 115 и 116 ЗЗД. Не спират и прекъсват течението на придобивния давностен срок, нито обезпокояват и смущават владението, действията на собственика или на други лица, изразяващи се в подаване на жалба до прокуратурата, в отправяне на устни или писмени покани до владелеца за връщане на имота, в заявяване на претенции за собственост и оспорвания без да е предявен собственически иск срещу владелеца (в този смисъл са решение № 276 от 20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 304 от 4.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г., І г. о.). Изводите на въззивния съд, че в случая ищецът не е предприел защита на собствената си 1/9 ид.ч. по исков ред, нито са се осъществили други факти, прекъсващи или спиращи давността, съответстват на събраните по делото доказателства и на формираната във връзка с приложението на чл. 115 и чл. 116 ГПК практика на ВКС. На следващо място, към въззивното решение има изготвени мотиви, в които са разгледани доводите и възражения на страните, обсъдени са относимите към спора доказателства, направени са изводи от фактическа и правна страна. Действията на въззивния съд по мотивиране на обжалваното решение не противоречат на указанията, дадени с посочената от касатора практика на ВКС и на ВС на Република България – ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/10. 02. 2012 г. Във връзка с разпоредбата на чл. 302 ГПК следва да се посочи, че съдът се е съобразил със същата и е зачел постановеното от административен съд, в полза на ищеца, решение за отмяна на отчуждаването на 1/9 ид.ч. имота по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Искът е отхвърлен не защото е прието, че отмяната на отчуждаването е незаконосъобразна и държавата не е губила собствеността си върху претендираната от ищеца 1/9 идеална част, а защото след реституиране на имота по реда на посочения закон е придобила отново собствеността, чрез упражнявано владение от 22. 11. 1997 г. до предявяване на иска на 3. 01. 2014 г., като придобивният способ давност се е осъществил на 22. 11. 2007 г. Касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените в изложението пороци на съдебния акт във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на решението. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. С оглед на горното настоящият състав намира, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не претендира присъждане на съдебни разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,