Определение № 5353 от 21.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 444/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5296/10.12.2024 г., подадена от П. С. Д., чрез адвокат Х. С., срещу решение № 121 от 08.10.2024 г. по гр. д. № 146/2024 г. на Окръжен съд - Кърджали, в частта за потвърждаване на решение № 163 от 28.03.2024 г. по гр. д. № 662/2022 г. на Pайонен съд – Кърджали в частта му, с която е поставен в дял и изключителна собственост на съделителя С. С. Й., на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, следният недвижим имот: урегулиран поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 428 кв.м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, и начин на трайно ползване: за ниско застрояване до 10 м, номер по предходен план: ПИ с пл. № *, кв. 125, парцел *, ведно с построените в този имот: двуетажна масивна жилищна сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 67 кв.м, брой етажи: 2, предназначение: жилищна сграда - многофамилна, едноетажна масивна сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 17 кв.м, брой етажи: 1, предназначение: друг вид сграда за обитаване, и едноетажна масивна сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 13 кв.м, брой етажи: 1, предназначение: друг вид сграда за обитаване, при граници на ПИ: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, като С. С. Й. е осъдена да заплати на П. С. Д. сумата от 78 315.50 лв. за уравняване на дела му. Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на П. Д., е съобразил, че с решение № 385 от 09.11.2022 г. по гр. д. № 662/2022 г. по описа на Pайонен съд - Кърджали е допуснато да се извърши делба на описания по-горе урегулиран поземлен имот и сгради в него между съделителите П. С. Д. и С. С. Й., при равни квоти от по 1/2 ид.ч. В хода на делбеното производство всяка от страните е заявила възлагателна претенция относно имота. Съдът е взел предвид събраните гласни доказателства. Посочил е, че от показанията на свидетелката В. М. се установява, че С. С. Й. се е грижила за болните си родители, докато са били живи. Баща й страдал от болестта на Паркинсон, а майка й била със сменена става. В последните години последната била настанена в хоспис, като Й. редовно я посещавала. Свидетелят К. М. сочи, че П. С. Д. през последните 30 години живеел в САЩ, като един-два пъти в годината се връщал в България; майката на страните по делото боледувала и била трудно подвижна, като свидетелят носил пари у тях от САЩ; С. Й. се грижила за майка им. Свидетелят М. К. заявява, че П. С. Д. живеел в къщата на родителите си, на втория етаж. П. работел в САЩ от 1991 г., но редовно се връщал два пъти в годината. Окръжен съд – Кърджали е визирал, че по делото са представени справки от Агенция по вписванията по данни за физическо лице - за С. С. Й. и П. С. Д.. Приел е, че от представените удостоверение за постоянен адрес изх. № 3574/28.11.2023 г. и удостоверение за постоянен адрес изх. № 661/27.02.2024 г., издадени от [община], се установява, че П. С. Д. има регистриран постоянен адрес: [населено място], ул. •••, от дата 21.06.2001 г., а С. С. Й. има регистриран постоянен адрес: [населено място], ул. •••, от дата 22.05.2023 г. От писмените заключения на вещите лица по назначените съдебно-технически експертизи, както и от разпита на експертите пред първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав е направил извод, че делбеният имот е неподеляем, като пазарната му стойност възлиза на 156 631 лв. Окръжен съд – Кърджали е намерил, че при така установените данни по делото, обосновано и правилно първоинстанционният съд е приел, че възлагателната претенция на С. С. Й. е основателна, а тази на П. С. Д. - неоснователна. Визирал е, че съгласно разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Приел е, че в случая С. С. Й. е живяла в делбения имот при откриване на наследството на своите родители, като това се установява най-вече от показанията на свидетелката В. М., сочеща, че Й. се е грижила за болните си родители, докато са били живи. Кредитирал е показанията на тази свидетелка, като логични, последователни и непосредствени (М. е съсед на делбения имот). Според съда показанията на свидетелката В. М. относно факта, че Й. е живяла в делбения имот и се е грижила за родителите си, се потвърждават и от показанията на свидетеля К. М., който също твърди, че съделителката се е грижила за майката на страните по делото. В тази връзка е отбелязал, като се е позовал на практика на ВКС по чл. 290 ГПК, че трайното пребиваване в жилището преди откриване на наследството, независимо от целта на това пребиваване - било за задоволяване на жилищна нужда, било за осигуряване грижи за наследодателя поради здравословни проблеми и напреднала възраст - запълва законовото изискване съделителят да е живял в жилището при откриване на наследството; законът не поставя никакви допълнителни ограничения спрямо това изискване и не може да бъде отричана тази предпоставка чрез стеснително тълкуване, обосновано с причините за пребиваване в жилището. Изпълнена е и втората предпоставка за възлагане на делбения имот на С. С. Й. - същата не е притежавала друго жилище към момента на откриване на наследството. Относно втората предпоставка съдът е посочил и че действително, от представената справка от Агенция по вписванията се установява, че Й. е притежавала жилище от 68 кв.м в [населено място] могили, общ. *, обл. С., но това жилище е притежавано в съсобственост с други пет съсобственици и не би могло да се приеме, че може да задоволи жилищните нужди на който и да било от съсобствениците. Що се отнася до жилището в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 1, ап. 6, то същото е придобито от Й. и нейния съпруг от Общински съвет - Кърджали на 29.05.2023 г. и в същия ден е дарено на други две лица. Въз основа на така изложеното въззивният съдебен състав е направил извод, че са налице всички предпоставки за възлагане на делбения имот на съделителката С. С. Й.. Заключил е, че в същото време не са налице предпоставките за възлагане на делбения имот в полза на П. С. Д., тъй като той не е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството на своите родители, а е живял и работил в САЩ през последните 30 години, като това обстоятелство се установява от показанията на свидетелите М. К. и К. М., които сочат, че от 1991 г. Д. е живеел и работел в САЩ, като свидетелката В. М. също твърди, че за периода 2014 - 2020 г. не е виждала П. Д. в делбения имот. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли делбеният имот да бъде изнесен на публична продан. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички направени от въззивника във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения, въззивното решение влиза в противоречие с приетото в: решение № 123/28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ВКС, І г. о., ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Въпросът е поставен при наведени доводи за необсъждане от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, в тяхната съвкупност, относно местоживеенето на двамата съделители към датата на откриване на наследството. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. По въпроса, формулиран в изложението, е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Настоящият съдебен състав намира, че в случая Окръжен съд – Кърджали не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Същият е обсъдил събраните доказателства, посочил е кои кредитира и защо и въз основа на тях е направил аргументиран извод, че С. Й. е живяла в делбения имот към момента на откриване на наследството. Несъгласието на жалбоподателя с така формирания извод сам о по себе си не може да обуслови допускане на касационно обжалване. С. Й. има право на 1800 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,