Определение № 1951 от 10.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 576/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Пирин БМК“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. Ал. Машев от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 754/07.12.2023 г., постановено по в. т. д. № 500/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 13 търговски състав, с което е потвърдено решение № 11/21.03.2023 г., постановено по т. д. № 65/2021 г. по описа на ОС-Перник, с което са уважени предявените от „Електрохолд Продажби“ АД срещу „Пирин БМК“ ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1) 234190,56 лв., представляваща уговорената продажна цена за доставена ел. енергия по 36 бр. фактури, издадени през периода от 01.07.2019 г. до 30.06.2020 г., по кл. № 110006481066, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 22.12.2021 г., до окончателното ѝ заплащане и 2) 44049,46 лв., представляваща сбора от законната мораторна лихва върху главницата по всяка фактура – за периода от 16.07.2019 г. до 22.12.2021 г. Въззивното решение е постановено с участието на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД – трето лице-помагач на „Електрохолд Продажби“ АД. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и в процеса на доказване по настоящото дело да не е било установено, че между страните по твърдяното продажбено правоотношение да е сключен писмен договор за търговска продажба, която е форма за действителност на този годен правопораждащ юридически факт, въззивният съд – в противоречие с правилата на логическото мислене, е достигнал до извода, че от събраните по делото доказателства е установена неформална облигационна връзка между страните в настоящото исково производство. Счита, че с оглед на обстоятелството, че ищецът е бил страна по договор за доставка на електроенергия с предходния концесионер „Пирин Ораново“ ЕООД, не би могло да се обоснове правното съждение, че по това договорно правоотношение е обвързан и ответникът „Пирин БМК“ ЕООД. От друга страна, твърди, че макар и ищецът да не е доказал, че е доставил на ответника процесното количество енергия, въззивният съд необосновано е приел за установен този факт, вследствие на което изцяло е уважил предявения главен иск за заплащане на претендираната продажна цена. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Дължими ли са исковите суми на договорно основание (чл. 327 ТЗ) за процесните обекти на ниво средно напрежение, при липса на сключен договор за продажба на електрическа енергия с ЧЕЗ, в качеството му на доставчик от последна инстанция?“; 2. „Необходима ли е писмена форма за действителността на договор за продажба на електрическа енергия за небитови нужди между краен потребител и доставчик от последна инстанция?; 3. „Има ли значение чия е собствеността на присъединителните съоръжения с оглед дължимостта на цена за пренос през електроразпределителната мрежа? Ако в договора за наем не е предвидено изрично отдаването под наем на нито едно електропреносно съоръжение, следва ли наемодателят да даде съгласието си за използването им? Може ли да бъде сключен договор за продажба на енергия без дадено такова съгласие от собственика на съоръженията? На кого следва да се начисли доставена електроенергия, когато собственик на електропреносните съоръжения е трето лице, а липсва договор с крайния потребител на енергията?“ (отговорите на тези три материалноправни въпроси биха способствали за точното прилагане на закона и развитието на правото); 4. „Необходима ли е писмена форма за доказване на договора за продажба на електроенергия за небитови нужди между краен потребител и доставчик от последна инстанция?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС); 5. „Може ли да се счита за сключен договор за продажба на електроенергия за небитови нужди между краен потребител и доставчик от последна инстанция при липса на изразено чрез конклудентни действия (напр. частични погашения на задължения или осчетоводяване на фактурите) съгласие от страна на длъжника?“ (отговорът на този материалноправен въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото); 6. „От значение ли е за дължимостта на сумите, претендирани за доставена и потребена ел. енергия, правилното определяне на местонахождението, респ. мястото на поставяне на измервателните уреди и отразява ли се на точността на данните, добити от тях? Може ли количеството консумирана ел. енергия, измерено в места, различни от уговорените от страните или от нормативно определените, да послужи за правомерно изчисляване на цена достъп и цена пренос? (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 227/11.02.2013 г. по к. т. д. № 1054/2011 г. на II т. о. ВКС); 7. „Следва ли при отправяне от страна на клиент до енергоснабдително дружество заявление за сключване на договор, електроснабдителното дружество изрично да се произнесе по него или само с подаването на заявление от страна на потребителя се счита, че договор за продажба на електроенергия вече е сключен? Следва ли да бъдат уговорени същественото и нормативно определеното съдържание на договора, за да можем да говорим за наличието на договор? (по този правен въпрос не се твърди противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС); 8. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички релевирани от жалбоподателя възражения, както и да изложи съображения защо счита същите за неоснователни и недоказани? (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика, намерила израз в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г.); 9. „Трябва ли съдът да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира релевантен за спора факт за установен (осъществил се)? Съдът дължи ли обоснован отговор защо приема определени факти, а други не при постановяване на решението си? (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.); 10. „Може ли да се открие партида на името на потребителя по договор за доставка на електроенергия без да е налице основание за откриването ѝ?“; 11. „Следва ли енергоснабдителното дружество да предостави ясна, вярна и разбираема основна информация на потребителя преди да се сключи договор за доставка на енергия?“ и 12. „От значение ли е за плащането на двата компонента - цена достъп и цена пренос на енергия, чия собственост са кабелите и съоръженията, които доставят електроенергия?“ (отговорът на последните три въпроси би бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото). Ответникът по касационната жалба и третото лице-негов помагач „Електроразпределителни Мрежи Запад“ ЕАД са подали в законоустановения срок писмени отговори на касационната жалба, в които развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че основният правен спор между страните в настоящото исково производство, пренесен с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали е породено действително правоотношение по договор за търговска продажба на електроенергия. Съобразил е, че съгласно определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 33в от ДР на ЗЕ, ответникът е небитов клиент. Анализирал е разпоредбата, уредена в чл. 95а ЗЕ (в редакция преди изменението от 2021 г.), съобразно която доставчикът от последна инстанция осигурява снабдяването с електрическа енергия на крайни клиенти, които не могат да бъдат клиенти на крайния снабдител по чл. 94а, ал. 1 ЗЕ до избора на друг доставчик или избраният доставчик не извършва доставка по независещи от крайния клиент причини, като е достигнал до правното съждение, че тази правна норма урежда снабдяването с електрическа енергия като услуга от обществен интерес, която се предоставя въз основа на договор при общи условия - при равнопоставеност в съответствие с правилата по чл. 91, ал. 2 ЗЕ. Апелативният съд е изяснил, че разпоредбата на чл. 95а ЗЕ е приета с изменението в ЗЕ (обн. в ДВ бр. 54/17.07.2012 г.), в изпълнение на политиката, насочена към либерализация на пазара на ел. енергия и с оглед въвеждане изискванията на Директива 2004/8/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. относно насърчаване на комбинираното производство на енергия, основаващо се на търсенето на полезна топлоенергия във вътрешния енергиен пазар (§ 1а ДР на ЗЕ, редакция - ДВ бр. 54/2012 г. ). Именно вследствие на тези нормативни промени, считано от 01.08.2013 г., небитовите клиенти, които не са избрали свой доставчик на ел. енергия на свободния пазар, следва да бъдат снабдявани от доставчик на географски принцип, а именно предвидения в разпоредбата на чл. 95а ЗЕ доставчик от последна инстанция – дейност, подлежаща на лицензиране и осъществявана на географски принцип от доставчика, доставял ел. енергия на клиента и към 01.08.2013 г. Приел е, че нормативната цел на разпоредбата на чл. 95а ЗЕ е насочена към гарантиране на клиентите, които са задължени да напуснат регулирания пазар, но все още не са избрали доставчик/търговец от свободния пазар или избраният от тях доставчик не извършва доставка по независещи от клиента причини, да не останат без електроенергия в този преходен период. В този смисъл, отношенията между клиентите и доставчика от последна инстанция се уреждат от договори при публично известни общи условия, при спазване на ЗЕ и Правилата за търговия с електрическа енергия, а начинът на ценообразуването се определя в одобрена от КЕВР „Методика за определяне на цените на електрическата енергия на доставчик от последна инстанция“. Апелативният съд е съобразил и правилото, уредено в чл. 293 ТЗ, съгласно което за действителността на търговска сделка е необходима писмена или друга форма само в случаите, предвидени в закон, като е изяснил, че разпоредба на чл. 95а ЗЕ не предвижда писмена форма като изискване за нейната действителност, за разлика от разпоредбите на чл. 116, ал. 1, т. 1 ЗЕ и чл. 117, ал. 1, т. 3 ЗЕ, уреждащи правилата за първоначалното присъединяване към електропреносната и електроразпределителната мрежи. Въззивният съд е приел за установено, че обектът - рудник „Ораново“, е бил присъединен към мрежата - преди правата и задълженията по концесионния договор да бъдат поети от ответника по силата на допълнителното споразумение към него от 01.03.2018 г., поради което безпредметно е било повторното му присъединяване. Не било спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установявало правнорелевантното обстоятелство, че при придобиването от ответника на качеството концесионер на 01.03.2018 г., от който момент той единствен е имал право да добива подземни богатства от мината, доставката на ел. енергия към обекта не е била прекъсвана, т.е. дължимата от доставчика престация е била осъществявана непрекъснато до 11.06.2020 г. – съобразно спецификата на дейността, извършвана от предишните и настоящия концесионер (ответника). Тъй като съгласно чл. 95, ал. 1 ЗЕ всеки клиент има право да избере доставчик на ел. енергия, според въззивния съд ответникът е упражнил това субективно право с отправяне на заявлението от 16.03.2018 г., представляващо по своето правно естество предложение за сключване на договор – то било прието на същата дата, поради което процесният договор следва да се счита за сключен в този момент - при общи условия. В този смисъл, страните са били обвързани с одобрени от ДКЕВР с Решение от 07.11.2007 г. общи условия, които са били публикувани в един местен и в един централен ежедневник. Фактът, че партида на името на ответника е била открита най-късно на 24.04.2019 г., не е дал основание на въззивната инстанция да промени извода за възникване на договорните отношения в предходен момент. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е обосновал правното съждение, че доставката към обекта на ответника не е била прекъсвана. От друга страна, не бил спорен фактът, че ищецът е доставял ел. енергия на обект - рудник „Ораново“, по силата на договор за продажба с предишен концесионер, както и от писмената кореспонденция между страните се установявало, че доставчикът на електроенергия бил наясно с извършваната в обекта концесионна дейност, нейните специфики и с необходимостта от непрекъсваемост на захранването, поради което доставката на ел. енергия към обекта е осъществена за процесния период от 01.07.2019 г. до 11.06.2020 г., когато захранването на обекта с електроенергия е било изключено. Въззивният съд, след извършена по правилата на чл. 172 ГПК преценка на достоверността на свидетелските показания, е счел, че така приетите за изяснени правнорелевантни факти не могат да бъдат опровергани от изложените субективни възприятия на двамата разпитани свидетели – от една страна, те били в служебна зависимост от ответника, поради което показанията им били необективни, а от друга, техните субективни възприятия взаимно си противоречали - св. Я. заявява, че при затваряне на мината били изключени всички подземни и надземни съоръжения, което станало на 01.06.2019 г., а св. Г. - че бил назначен на 09.07.2018 г. като зам. началник на рудника и веднага след това било изключено електроснабдяването. Тези показания били и в противоречие на установения по делото факт, че изключването на захранването на обекта може да бъде осъществено само от ПС „Симитли“, където е осъществено и свързването на обекта – изключването на електрозахранването било извършено на 11.06.2020 г. Свидетелските показания били в разрез и с установените обстоятелства при извършената от Дирекция „Инспекция по труда“ проверка и на писмото от „ЕСО“ ЕАД. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е счел за необосновани поддържаните от ответника правни доводи за недоказаност на твърдяното от ищеца договорно правоотношение между страните, респ. че ищецът не бил изправен кредитор - предложението на купувача за сключване на договор за търговска продажба било прието, а доставката на енергия не е била преустановявана, поради което не е имало пречки ответникът да осъществява дейността си. Апелативният съд е приел за неоснователно и фактическото твърдение на ответника, че неправилно е било измервано доставеното количество електроенергия със СТИ, неотговарящи на изискванията, които следвало да бъдат разположени на площадката на рудника. От приетото заключение на СТЕ се изяснявало, че за процесния период – от м. 07.2019 г. до края на м. 06.2020 г. СТИ, измерващи ел. енергията на извод 20КУ „Ораново1“ и извод 20КУ „Ораново2“, са преминали през проверка през 2018 г., като отговорят на нормативните изисквания за измервателна годност. При посещение на място в ПС „Симитли“ вещото лице е установило, че присъединяването между ПС „Симитли“ и кабелните линии (електропроводи) 20 КУ „Ораново1„ и 20 КУ „Ораново 2“ е извършено с подземни кабели. Между страните липсвал спор, че тези електропроводи не са собственост на електроразпределителното дружество - „ЕРМ Запад“ АД, а са изградени от предходен концесионер – с цел присъединяването на обекта към преносната и разпределителните мрежи. От приетата СТЕ се установявало и че цената, по която ищецът е остойностявал доставената на ответника ел. енергия, съответства на приетата от КЕВР „Методика за определяне на цените на електрическата енергия, доставяна от доставчик от последна инстанция“, поради което е възникнало главното договорно задължение – за заплащане на претендираната продажна цена за доставената през релевантния период електроенергия на падежите, удостоверени в издадените от доставчика фактури, поради което ответникът дължи и лихва за забава. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият материалноправен въпрос не отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е обусловил решаващата воля на въззивния съд - съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Апелативният съд не е приел, че претендираната продажна цена за доставената електроенергия се дължи при липса на сключен договор за продажба на електрическа енергия, а напротив – на договорно основание, при действително породено търговско правоотношение по договор за търговска продажба. Вторият материалноправен въпрос също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд – от една страна, той е приел, че съгласно материалноправните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 95а ЗЕ, за сключването на договор за търговска продажба на електрическа енергия при общи условия не е регламентирана писмена форма като изискване за нейната действителност (за разлика от разпоредбите на чл. 116, ал. 1, т. 1 ЗЕ и чл. 117, ал. 1, т. 3 ЗЕ, уреждащи правилата за първоначалното присъединяване към електропреносната и електроразпределителната мрежи), тъй като ответникът е използвал вече изградените съоръжения за присъединяване към тези мрежи (на обект рудник „Ораново“) – преди правата и задълженията по концесионния договор за бъдат приети от ответника по силата на допълнителното споразумение към него от 01.03.2018 г., поради което повторното му присъединяване било безпредметно. Но от друга страна, решаващият правен извод на апелативния съд за пораждане на твърдяното от ищеца договорно правоотношение е обоснован с правния довод, че писменото заявление от 16.03.2018 г., което по своето правно естество представлява предложение за сключване на договора, адресирано от ответника към доставчика, е било прието на същата дата от ищеца, поради което процесният договор за търговска продажба следва да се счита за сключен от този момент. Третата група материалноправни въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивния съд в смисъла, който касаторът влага в тях – апелативният съд е изяснил, че, макар и процесните електропроводи да не са били собственост на електроразпределителното дружество – „ЕРМ Запад“ АД, тъй като били изградени от предходен концесионер – с оглед присъединяването на обекта, той не е счел, че дължимостта на продажната цена за доставената електроенергия е предпоставена от обстоятелството кой правен субект е собственик на присъединителните съоръжения, а е приел, че измерването на доставената електроенергия не е следвало да се извърши от СТИ, разположени на площадката на рудника (този довод е възприет като неоснователен), а от такива, които са разположени на границата на собственост върху електрическите съоръжения, което обстоятелство представлява именно мястото на присъединяване на кабелните накрайници към електроразпределителната мрежа. При обосноваване на правния извод, че при породено облигационно правоотношение въз основа на действителен договор за търговска продажба купувачът дължи продажната цена за доставеното количество електрическа енергия, произнасянето по първите три материалноправни въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правната норма, уредена в чл. 327, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 95а ЗЕ, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат правния институт на договора за търговска продажба на електрическа енергия, сключен между доставчика от последна инстанция и крайни клиенти, които не могат да бъдат клиенти на крайния снабдител, са ясни и непротиворечиви. Четвъртият и петият правни въпроси също не отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор – въззивният съд, за да обоснове своя решаващ извод за пораждане на действително търговско правоотношение, е извършил анализ на приложимите материалноправни норми, уредени в ЗЕ, и представените по делото писмени доказателствени средства, а не е основал това правно съждение на свидетелски показания. В този смисъл, постигнатото съгласие на страните за пораждане на облигационно правоотношение по договор за търговска продажба апелативният съд е извел не от извършени между страните конклудентни действия (напр. частични плащания на задължения или осчетоводяване на фактури), а чрез приложение на нормативните правила на материалния закон и събраните по делото писмени доказателствени средства, вкл. и отправеното от ответника писмено предложение за сключване на процесния договор за търговска продажба на електрическа енергия, което е било прието от продавача-ищец в същия ден на получаването на това предложение. Шестият въпрос не е правен по смисъла на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а фактически – с него се поддържа правният довод за необоснованост на въззивното решение относно приетото фактическо съждение, че твърдяното количество електрическа енергия е била доставена от ищеца до обекта на ответника, но по този въпрос, обуславящ неправилността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Седмият материалноправен въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд – той не е приел, че процесният договор за търговска продажба на електрическа енергия е сключен само с отправянето на предложение от крайния клиент до енергоснабдителното дружество, а напротив – с обстоятелството, че това дружество е било приело предложението на същата дата, на която е достигнало до него волеизявлението на крайния клиент, поради което договорът за търговска продажба следва да се счита за сключен от този момент. Тъй като не е съществувал спор между страните кои са съществените клаузи по процесния договор за търговска продажба (продавачът да достави до обекта на купувача уговореното количество електрическа енергия, като по този начин ще прехвърли правото на собственост върху тази движима вещ – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС, а купувачът трябва да изпълни насрещната договорна престация – да заплати уговорената продажна цена), апелативният съд не е имал повод да изяснява какво би било същественото и нормативно определеното съдържание на договора. Макар осмият и деветият процесуалноправни въпроси да са от значение за изхода на делото, тъй като са обусловили правосъдната воля на апелативния съд - при формиране на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 12 ГПК), те не са решени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. За да обоснове своя категоричен правен извод за пораждане на твърдяното от ищеца облигационно правоотношение, възникнало по договор за търговска продажба, въззивният съд, след разглеждане на всички правни доводи на страните и въз основа на извършения самостоятелен анализ на установените правнорелевантни факти - от събраните по делото доказателствени средства, е достигнал до извода, че между страните е сключен действителен договор за търговска продажба, като в изпълнение на породеното от него правно задължение продавачът е доставил процесното количество електроенергия до обекта на ответника. Както бе изяснено, дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства съдът е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не в селективното производство по чл. 288 ГПК. Десетият материалноправен въпрос не отговора на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като откриването на партида на потребител по договор за доставка на електрическа енергия, дори и да липсва основание за откриването ѝ, не е обусловил решаващият правен извод на въззивния съд за възникване на предявените парични вземания – при доставка на електрическа енергия до обекта на купувача по действителен договор за търговска продажба, сключен между страните в настоящото исково производство. По същите правни съображения не следва въззивното решение да се допуска до касационно обжалване и по последните два материалноправни въпроси – те не са от значение за изхода на правния спор, тъй като правният извод на въззивния съд за доказаност на настъпването в обективната действителност на всички правопораждащи спорното материално право юридически факти не е обоснован с изискването преди сключване на договора за търговска продажба електроснабдителното дружество да предостави ясна, вярна и разбираема основна информация на потребителя. От друга страна, както бе изяснено, апелативният съд не е обсъждал въпроса дали пораждането на насрещното правно задължение – за заплащане на продажната цена, е предпоставено от обстоятелството чия собственост са кабелите и съоръженията, по които се доставя електроенергия. Тези обстоятелства са изяснявани само при разискването на правния довод за местоположението на СТИ – с оглед установяването на правнорелевантния факт точно какво количество електроенергия е доставил ищецът през релевантния период до обекта на ответника. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд