Определение № 1325 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4866/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. Г. и П. П. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 114/ 16.06.2025 г. по гр.д.№ 63/ 2025 г., с което е отменено изцяло решение на Кърджалийски окръжен съд по гр.д.№ 99/ 2024 г., след което Г. М. Г. и П. П. Г. са осъдени да заплатят на П. С. Г. общо сумата 30 000 лв. - по 15 000 лв. всеки от тях, представляваща част от общо дължима сума от 78 820 лв. неплатени главници и неустойки по договори за заем със законната лихва от 08.09.2024 г. до окончателното плащане, както и разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателите поставят следните въпроси: „… по въпросите за задължението на въззивната инстанция да действа като инстанция по същество,като прави собствена преценка на събраните по делото доказателства и да постанови безпротиворечиви мотиви – арг.ТР № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС“ и „правилно ли е установено че е налице основанието на предявения иск по чл.79,ал.1 от ЗЗД-възникнала ли е облигационна връзка между страните на основание процесните договори за заем,както и на основание сключеното Споразумение от 08.01.2020 г.при приети и допуснати доказателства по делото касаещи установено от фактическа страна по сключено между страните Споразумение от 15.07.2022 г. в чл. 17 от същото,че страните са уредили всички възникнали между тях правоотношения и обсъждал и ценил ли е тези доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупнос.“. Касаторите поддържат, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за втория считат, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържат, че обжалваното решение е очевидно неправилно, без да посочат в какво тази неправилност се състои. Ответната страна П. Г. оспорва жалбата с доводи по същество, а относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК заявява бланкетно, че съдебният акт не противоречи на практиката на ВКС, не разрешава въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и не е очевидно неправилен. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд приел, че със споразумение от 08.01.2020 г., сключено между ответниците Г. М. Г. и П. П. Г., от една страна, и от друга страна ищеца П. С. Г., било постигнато съгласие, че Г. М. Г. и П. П. Г. дължат на П. С. Г. обща сума в размер на 78 820 лв., което задължение произтича от шест договора за заем /9 900 лв главница и 3 960 лв неустойка по договор за заем от 15.11.2018 г.; съответно 9 500 лв и 3 800 лв по договор за заем от 26.12.2018 г.; 9 700 лв и 3 880 лв по договор за заем от 07.03.2019 г.; 8 800 лв и 3 520 лв по договор за заем от 12.07.2019 г.; 9 000 лв и 3 600 лв по договор за заем от 10.10.2019 г.; 9 400 лв и 3 760 лв по договор за заем от 18.12.2019 г./. Страните се съгласили общо дължимата сума от 78 820 лв. да бъде заплатена в срок до 08.02.2020 г., след което върху задълженията за главница следвало да се начислява законна лихва за забава. В шестте броя договори за паричен заем ответниците удостоверили, че са получили в брой посочените суми на главниците и че договорите служат за разписка за получаването на тези суми. В отговори на искова молба по гр.д.№ 312/ 2023 г. на Кърджалийски окръжен съд, подписани от Г. М. Г. и П. П. Г., с нотариална заверка на подписите, се съдържало признание, че двамата са се задължили към своя внук П. С. Г. по силата на сключено с него споразумение, в срок до 08.02.2020 г. да му заплатят сумата от 78 820 лв., представляваща заети суми и натрупани неустойки по шест договора за заем. Възраженията на ответниците, че както договорите за заем, така и споразумението са нищожни поради тяхната привидност, съдът отхвърлил. Посочил, че в тежест на този, който претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията чрез провеждане на пълно доказване на този факт. За доказване на възраженията си с отговора на исковата молба ответниците представили като доказателство изходяща от ищеца Декларация за липса на задължения от 20.12.2023 г., което би могло да бъде „начало на писмено доказателство“, но експертното заключение на графологическата експертиза установявало неистинността на този документ и той следвало да се изключи от доказателствата по дело. Не следвало друго от нотариален акт за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка от 08.05.2020 г., по силата на който Г. М. Г. и П. П. Г. са прехвърлили на П. С. Г. 17 недвижими имота срещу задължението на приобретателя да заплаща общо на двамата прехвърлители, до края на живота им, месечна издръжка, която за първите две години е уговорена в размер на 3 000 лв. месечно, а след това - в размер на 2 000 лв. месечно. Този договор не изключвал съществуването на предходно възникнало задължение на Г. М. Г. и П. П. Г. към П. С. Г. за заплащане на сумата от 78 820 лв. по договори за заем. Нотариалният акт не съдържал изрични изявления на страните за погасяване, новиране, опрощаване, или преуреждане на отношенията, възникнали между тях въз основа на споразумението от 08.01.2020 г., а такова намерение не можело да се презумира. Затова при липсата на обратен документ, с изрично признаване на привидния характер на подписаните договори за заем и на споразумението от 08.01.2020 г., а при изричното признание на ответниците по гр.д.№ 312/ 2023 г., че задължението е възникнало и не е погасено, възраженията за нищожност на договорите и споразумението останали недоказани. Не се установявало и възражението на ответниците, че отношенията им с ищеца били уредени по силата на чл.17 от последващо сключеното между същите страни споразумение от 15.07.2022 г. В съдържанието на това споразумение не се съдържали изрични изявления на страните за уреждане на отношенията между тях, възникнали във връзка със споразумението от 08.01.2020 г., то касаело уреждане на отношенията между страните във връзка с висящи общо 61 броя искови и изпълнителни производства, както и други облигационни отношения между тях, но не и отношенията по споразумението от 08.01.2020 г. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторите не излагат никакви подобни обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“. Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по формулираните от касаторите въпроси. Първият от тях е процесуалноправен, свързан е със задълженията на въззивния съд при мотивиране на акта му и обсъждането на доказателствата, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, въззивният съд е съобразил установената практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.№ 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Затова по този въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Вторият въпрос не отговаря на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. В Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, е изяснено, че правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания второто питане на жалбоподателите не отговаря. Касае за въпросително формулирано твърдение за неправилност на фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, а не за правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. По такова питане касационно обжалване не може да бъде допуснато. По тези съображения Върховният касационен съд