Определение № 914 от 12.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 634/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „К.С.Ф“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 742 от 25.11.2022 г. по в. т. д. № 537/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 174 от 02.03.2022 г. по т. д. № 1701/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, 8 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Мюсюлманско изповедание, [населено място] искове с правно основание чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 95 238,10 лв., представляваща неустойка по чл. 5, ал. 3 от договор за наем № 2/21.04.2011 г. за периода от 13.03.2012 г. до 21.04.2021 г., сумата от 4 761, 90 лв., представляваща неустойка по чл. 5, ал. 3 от договор за наем № 3/21.04.2011 г. за периода от 13.03.2012 г. до 21.04.2021 г., и на законната лихва върху претендираните главници в общ размер на 100 000 лв., считано от 19.08.2021 г. до окончателното им плащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Касационният жалбоподател поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. При сключен писмен договор за наем в каква форма, различна от писмената, следва да бъде упълномощаването за сключване на писмен договор за наем, за да е валидно упълномощаването?; 2. Какъв е характерът на клаузата за обезщетение, договорена по наемния договор при неизпълнение на задължението на наемодателя за предаване на ползването на наетия имот – неустойка за забава или обезщетение за неизпълнение, като бъде съобразена ясно изразената воля на сключилите договора? Може ли увреденото лице наемател да търси репарация на вредите от невъзможност да упражни придобити права вследствие недобросъвестно поведение на страната по облигационното отношение с иск за обезщетение, дори и ако има договорна неустойка?; 3. Следва ли съдът да тълкува целия договор и да установи каква е действителната воля на страните съобразно целия договор съобразно правилата на чл. 20 ЗЗД? Когато няма съмнение относно волята на страните и тя е ясно изразена в договора като обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи, следва ли съдът да я тълкува в разрез с установеното между страните, след като съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили и съдът е длъжен да се съобрази с тази воля като със закон?“. Изразява становище, че произнасянето на въззивния съд по формулираните въпроси противоречи на практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение № 80 от 25.07.2017 г. по гр. д. № 1141/2016 г. на ВКС, IV г. о., Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по въпросите по т. 2 – на решение № 35 от 22.08.2014 г. по т. д. № 1916/2013 г. на ВКС, I т. о. и по въпросите по т. 3 – на решение № 150 от 22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015 г., I т. о. Ответникът Мюсюлманско изповедание, [населено място] изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че между „Мюсюлманско джамийско настоятелство“, [населено място], представлявано от председателя Ашим А., като наемодател и “К.С.Ф.” ЕООД, като наемател са сключени договори за наем № 2 и № 3 от 21.04.2011 г. с нотариална заверка на подписите, по силата на които наемодателят е поел задължението да отдаде под наем на наемателя недвижим имот, находящ се в [населено място], а именно: триетажна жилищна сграда със смесено предназначение и застроена площ от 193 кв.м. с идентификатор 56784.518.1146.1., с административен адрес: [улица], като предмет на договор № 2 са първият и вторият етаж от сградата, а на договор № 3 – третият етаж; срокът на договорите е 10 години, считано от 12.09.2011 г. Съдът е посочил, че в договорите са налице съвпадащи уговорки, като съгласно клаузата на чл. 5, ал. 3 от договорите наемодателят дължи на наемателя обезщетение за претърпените загуби и пропуснати ползи в размер на уговорения месечен наем от момента на едностранното прекратяване на договора, или лишаване от правото на ползване на имота, до крайния уговорен срок, в следните случаи: при предсрочно прекратяване от страна на наемодателя, без доказано виновно неизпълнение от страна на наемателя; при сключване на договор от страна на наемодателя с трето лице, преди да изтече уговорения в чл. 2.1 срок; при прекъсване на ел. захранването, водоснабдяването и други консумативи от страна на наемодателя, без доказано виновно неизпълнение от страна на наемателя. Решаващият състав е установил, че с последваща клауза, също означена като чл. 5, ал. 3, на стр. 7 от договорите, страните са постигнали съгласие, че наемодателят дължи на наемателя обезщетение за претърпените загуби и пропуснатите ползи в размер на уговорения месечен наем, за всеки един месец от срока на договора, в случай, че не бъде въведен във владение на описания имот, не по-късно от три месеца от посочената дата – 12.09.2011 г. В решението на въззивния съд е извършена констатация, че с нотариална покана, връчена на 10.08.2016 г. на адреса на „Мюсюлманско джамийско настоятелство“ ищецът е поканил настоятелството да предостави фактическата власт върху имотите по договорите за наем, като се яви на 19.08.2016 г. за предаване на ключовете и изготвяне на приемателно-предавателни протоколи, и го е предупредил, че при неизпълнение на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД ще счита договорите за наем за развалени. Съставът на апелативния съд е приел въз основа на констативен протокол от 19.08.2016 г. на нотариус Т. Кишилска, че на посочената дата в кантората на нотариуса се е явил представител на ищеца, но не и на „Мюсюлманско джамийско настоятелство“, [населено място]. Въззивният съд е приел, че с трето за делото лице - “Любимец 13” ООД е сключен договор за наем от 01.08.2006 г. за предоставяне ползването на процесния имот в [населено място], [улица], както и анекс от 12.07.2007 г. към този договор за продължаване на срока с пет години, считано от 12.09.2011 г. Решаващият състав на въззивният съд е съобразил, че претенцията на ищеца се основава на възпроизведената клауза на чл. 5, ал. 3 на стр. 7 от процесните договори, като е споделил извода на първоинстанционния съд, че се касае до неустоечно съглашение на страните. Направил е извод, че в клаузата е закрепено съгласието на страните за заплащане на неустойка за виновно неизпълнение на поетото с договора задължение на наемодателя да предаде държането върху процесните имоти. Тълкувайки я, е намерил, че така уговореното обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи има характер на мораторна неустойка, освобождаваща изправната страна от необходимостта да установява размера на вредите, която се дължи при неизпълнение на поетите с договора задължения от страна на наемодателя да предаде държането на имота на наемателя в тримесечен срок от 12.09.2011 г. На спорния въпрос за съществуването на валидни правоотношения, възникнали по силата на представените договори за наем, въззивният съд е дал положителен отговор. Позовал се е на практика на ВКС, според която ако към датата на сключването на договор с Д. настоятелство, [населено място] последното не е самостоятелно юридическо лице, договорът може да бъде потвърден по чл. 42, ал. 2, изр. 1 ЗЗД от принципала; изявлението на представляващия принципала е достатъчно да обвърже юридическото лице /принципал/ в отношенията му със съконтрахента, като ако принципалът се представлява от физическо лице, то не е необходимо изследване на въпроса дали е налице валидно взето решение от страна на колективния орган на управление, за да настъпи саниращият ефект на сделката. Като е съобразил представеното по делото решение от 21.07.2010 г. по ф. д. № 168/09 г. на Пловдивски окръжен съд, ТО, въззивният съд е направил извод, че към датата на сключването на процесните договори - 21.04.2011 г. „Мюсюлманско джамийско настоятелство“, [населено място] не е съществувало като самостоятелно юридическо лице с оглед заличаването му от регистъра за местните поделения на вероизповеданията. Посочил е, че по делото е представеното неоспорено от ответника решение с изх. № 42/18.04.2011 г. на председателя на Висшия мюсюлмански духовен съвет – Н. Г. за разрешаване на Ашим А. да преотдаде под наем недвижими имоти, включително процесните, на „К.С.Ф.” ЕООД, което е подписано от Г. като законен представител на Мюсюлманското изповедание. Поради това съдът е счел, че председателят на настоятелството А. е представлявал Мюсюлманското изповедание при сключване на договорите от 21.04.2011 г., както и на анекса от същата дата към договор № 2, по пълномощие въз основа на изрично упълномощаване за сключване на договори за наем чрез настоятелството. Въззивният съд е счел за основателни и оплакванията на ищеца въззивник за неправилност на заключението на Софийски градски съд, че процесните уговорки за неустойка са нищожни. Изложил е съображения, че в случая не е налице накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на клаузите на чл. 5, ал. 3 от договорите, доколкото уговорената неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за предаване на имота в размер на дължимата наемна цена не излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции на неустойката. С оглед изложеното и като е съобразил задължителните указания по Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГTК на ВКС, решаващият състав е направил извод, че уговорените в чл. 5, ал. 3 от договорите за наем неустойки като обезщетяващи вредите на наемателя от забавеното изпълнение на поетото задължение за предаване държането на наетия недвижим имот се дължат за периода от 12.12.2011 г. до 19.08.2016 г. – дата на прекратяването на договора от страна на наемателя. Намерил е обаче за основателни релевираните от ответника в срок възражения за погасяване по давност на претендираните вземания. Посочил е, че според правилото на чл. 111, б. “б“ ЗЗД с тригодишна давност се погасяват вземанията за неустойки от неизпълнен договор, като в случая тригодишният давностен срок е започнал да тече от датите на прекратяването на договорите – 19.08.2016 г. и е изтекъл на 19.08.2019 г., тоест преди предявяването на исковете /19.08.2021 г./, поради което исковете подлежат на отхвърляне. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното решение не е изразено становище, че упълномощаването за сключване на писмен договор за наем следва да се извърши в различна от писмената форма. Напротив въззивният съд е приел, че тъй като в случая се касае до договори за наем за упълномощителната сделка няма изискуема форма за действителност. Направил е извод, че сключилият договорите А. е представлявал ответното Мюсюлманско изповедание при сключване на процесните договори, тъй като е бил изрично упълномощен от законния му представител, като въз основа на това е заключил, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения по сключените договори за наем. Въпросите по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора също не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характера на правен въпрос по приложението на относима към спора материална или процесуална норма, а налагат преценка на съдържанието на клауза от процесните договори, която дейност е изключена от правомощията на касационната инстанция във фазата по селектиране на касационната жалба. Същевременно, доводите на касатора, в контекста на които са поставени въпросите, че не е дефинирал изрично, че претендира неустойка по договорите, не съответстват на обстоятелствата, на които се основават исковете и на исканията. В исковата молба са наведени твърдения, че спорните вземания се основават на уговорките по чл. 5, ал. 3 от договорите за наем за дължима неустойка за неизпълнение на задължението на наемодателя да предаде на наемателя държането на наетите имоти, като се претендира присъждане на неустойки по договорите за исковия период. Впрочем тезата на ищеца, че в случаите не се касае до неустойка, а до обезщетение за вреди от неизпълнение, е изложена за първи път във въззивната му жалба срещу отхвърлителното решение на СГС и е свързана с оспорването на извода на първоинстанционния съд, че неустоечните клаузи по чл. 5, ал. 3 от процесните договори за наем са нищожни като противоречащи на добрите нрави. Това становище не е споделено от въззивния съд, който е заключил, че уговорките за неустойка не противоречат на добрите нрави и са валидни. В обжалваното въззивно решение е прието, че с оглед неизпълнението от страна на ответника за ищеца са се породили вземания за неустойка по чл. 5, ал. 3 от договорите за наем за периода от 12.12.2011 г. до 19.08.2016 г. – момента на развалянето на договора, но са основателни възраженията на ответника за погасяването на вземанията по давност. Доколкото съдът е счел за приложима тригодишната давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, без значение се явява дали спорните вземания са за обезщетения или за неустойки от неизпълнени договори. В този смисъл не би могло да се приеме, че поставените въпроси са значими за изхода по конкретното дело – отхвърляне на исковете поради погасяване на вземанията на ищеца по давност. Изложените съображения за несъответствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повод въпросите по т. 2 от изложението на касатора следва да бъдат отнесени и към въпросите по т. 3. Тези питания се отнасят до критериите на чл. 20 ЗЗД за тълкуването на договорите, но са поставени само във връзка с несъгласието на касатора със становището на съда, че уговореното по чл. 5, ал. 3 на стр. 7 от процесните договори обезщетение за вреди от неизпълнение има характер на мораторна неустойка. Поради това следва да бъде съобразено вече изложеното във връзка с въпросите по т. 2. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Независимо от резултата по делото на ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски за производството пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение