Определение № 4953 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 254/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото А. С. К.-В. срещу решение № 898/31.07.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 362/2023 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). Въззивното решение е обжалвано в частите, с които: БОС е обезсилил първоинстанционното решение № 1578/20.07.2022 г. по гр. дело № 7997/2021 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу С. И. С. евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв., претендирана като такава, с която ответницата се обогатила неоснователно за сметка на обедняване на ищцата, ведно със законната лихва върху тази сума от 16.11.2021 г. до окончателното `и плащане, и БОС е прекратил производството по делото в частта му по този иск, на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК; и като е потвърдил частично първоинстанционното решение № 1578/20.07.2022 г., БОС е отхвърлил предявените от жалбоподателката срещу ответницата: главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв., претендирана като дължима главница по договор за заем от 28.02.2018 г., и евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на разликата над сумата 2 113.60 лв. до сумата 20 000 лв., претендирана като дадена от ищцата и получена от ответницата без основание.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащите на касационно обжалване от нея части на въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваните части, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ответницата С. С., в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца К.-В., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е първоинстанционният съд да посочи в доклада по делото подлежащите на доказване факти, да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест и за кои от твърдените от тях и подлежащи на доказване факти същите не сочат доказателства; 2) длъжна ли е въззивната инстанция, при констатирани процесуални пропуски при изготвянето на доклада от първоинстанционния съд, да отстрани този пропуск, като изготви доклад по делото за всички подлежащи на доказване факти, да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест и за кои от твърдените от тях и подлежащи на доказване факти същите не сочат доказателства; 3) длъжна ли е въззивната инстанция, при пропуск на първата инстанция да посочи в доклада всички предявени искове, да определи правната им квалификация и как се разпределя доказателствената тежест; 4) допустимо ли е след срока за отговор на исковата молба ответникът да иска събирането на доказателства за обстоятелства, които не са конкретизирани в срока за отговор на исковата молба; 5) допустимо ли е едва след като съдът се е произнесъл, че допуска трима свидетели на ответника, последният да „конкретизира“ обстоятелствата, които не са въведени в отговора на исковата молба, а за първи път да сочи напълно нови обстоятелства за доказване; 6) допустимо ли е след срока за отговор ответникът да иска събирането на доказателства (изслушване на свидетели) за обстоятелства, различни от посочените в отговора на исковата молба; 7) допустими ли са свидетелски показания за установяване на смисъла на постигнатите договорености при договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., когато предаването на заемната сума е станало по банков път; 8) длъжен ли е първоинстанционният съд да допусне свидетели на ищеца, при положение, че е допуснал свидетели на ответника във връзка с установяване смисъла на постигнатите договорености; 9) длъжен ли е първоинстанционният съд при постановяване на решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно наведени доводи, обстоятелства и възражения на ищеца; 10) длъжен ли е първоинстанционният съд при постановяване на решението си да посочи и да се обоснове, кои доказателства и защо игнорира, и кои доказателства и защо кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото; 11) длъжен ли е първоинстанционният съд да обсъди и да вземе предвид всички обстоятелства и факти по делото, включително поведението и изявленията на страните след изтичането на срока за отговор на исковата молба; и 12) длъжен ли е въззивният съд да обсъди, провери и да се произнесе по всички доказателства в тяхната съвкупност, свързани с изложените възражения срещу въведените основания за обжалване на първоинстанционното решение. Жалбоподателката сочи допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, но без да конкретизира, кои от горните процесуалноправни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената и цитирана в изложението `и практиката на ВКС, обективирана в решение № 97/23.07.2021 г. по гр. дело № 3986/2019 г. на III-то гр. отд., решение № 69/20.05.2021 г. по гр. дело № 1742/2020 г. на III-то гр. отд., решение № 48/19.06.2020 г. по гр. дело № 3081/2019 г. на I-во гр. отд., т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 97/18.05.2018 г. по гр. дело № 3224/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 82/12.05.2015 г. по гр. дело № 5122/2014 г. на III-то гр. отд., решение № 16/31.01.2019 г. по гр. дело № 1779/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 208/12.03.2021 г. по гр. дело № 983/2020 г. на IV-то гр. отд. и решение № 97/08.02.2013 г. по търг. дело № 196/2011 г. на I-во търг. отд.; като не сочи и кои от въпросите счита за такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, нито излага съображения в тази насока. Навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като твърди, че в обжалваните части въззивното решение било очевидно неправилно, но и в тази връзка не излага конкретни доводи, а сочи и цитира определение № 311/04.07.2018 г. по ч. търг. дело № 954/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС, в мотивите към което е разяснено кога въззивният съдебен акт е очевидно неправилен.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

Първите три процесуалноправни въпроса се свързват с касационното оплакване на ищцата, че въззивният съд неправилно приел, че първата инстанция не е допуснала процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, тъй като според жалбоподателката, с доклада си районният съд разпределил доказателствената тежест между страните само по отношение на главния иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД като бил „игнорирал изцяло останалите два иска, предявени в условията на евентуалност“. По същия начин това оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада, е поддържано и във въззивната жалба на ищцата, т.е. – и пред въззивната инстанция липсва оплакване за допуснато нарушение при разпределянето с доклада на доказателствената тежест по отношение на главния иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, поради което първият процесуалноправен въпрос е без значение за изхода на правния спор по този иск. Въпросът е без значение и за постановения с въззивното решение краен резултат по втория евентуален иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а именно – обезсилването на първоинстанционното решение и прекратяването на производството по делото в частта по този иск, поради недопустимостта на същия. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение при разпределянето на доказателствената тежест по отношение на евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, тъй като е указал на ищцата, че в нейна тежест е да докаже предаването на процесната сума от 20 000 лв. (което е и безспорно по делото), а на ответницата е указал, че в нейна тежест е да докаже възраженията си срещу исковата претенция, включително и основанието за получаването на процесната сума. Така възприетото разрешение на първия процесуалноправен въпрос е в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, например: решение № 556/13.07.2010 г. по гр. дело № 46/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 739/15.11.2010 г. по гр. дело № 316/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 29/28.03.2012 г. по гр. дело № 1144/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 89/20.06.2013 г. по гр. дело № 1184/2012 г. на III-то гр. отд., решение № 161/01.07.2013 г. по гр. дело № 564/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 189/04.02.2014 г. по търг. дело № 141/2012 г. на I-во търг. отд., решение № 70/01.06.2018 г. по гр. дело № 4025/2017 г. на III-то гр. отд., решение № 148/10.09.2019 г. по гр. дело № 2183/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 276/17.01.2020 г. по гр. дело № 4663/2018 г. на IV-то гр. отд., като то не е в противоречие и с цитираните в тази връзка от жалбоподателката – решение № 97/23.07.2021 г. по гр. дело № 3986/2019 г. на III-то гр. отд. и решение № 69/20.05.2021 г. по гр. дело № 1742/2020 г. на III-то гр. отд. Тази практика на ВКС не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което по отношение на първия процесуалноправен въпрос не са налице и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Вторият и третият процесуалноправен въпрос – относно правомощията на въззивния съд при установено процесуално нарушение на първата инстанция във връзка с доклада по делото, не са обуславящи правните изводи на окръжния съд и са без значение за крайния изход на делото, тъй като в случая такова процесуално нарушение на първата инстанция не е констатирано, респ. – тези два въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Следващите три процесуалноправни въпроса (четвъртият, петият и шестият) се свързват с довод в касационната жалба, че първоинстанционният съд отхвърлил исковете, като разгледал обстоятелства и доказателства, които ответницата посочила след изтичане на срока за отговор на исковата молба. Във въззивната жалба на ищцата обаче няма такова оплакване, поради което въззивният съд не е разглеждал и не е давал разрешение на тези три въпроса, респ. – те също не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същото се отнася и за седмия и осмия въпрос, тъй като с въззивната си жалба ищцата не е искала и разпит на свидетели, респ. – въззивният съд не се е произнасял и по такова доказателствено искане. Предмет на касационната проверка е въззивното решение, поради което следващите три процесуалноправни въпроса (деветият, десетият и единадесетият) – относно мотивирането на първоинстанционното решение, също нямат никакво отношение към допускането на касационното обжалване.

Последният поставен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение. Този въпрос е правно-значим за всяко въззивно исково производство, респ. обуславящ е правните изводи на окръжния съд в обжалваното въззивно решение и е от значение за крайния изход на спора по делото, поради което удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По този процесуалноправен въпрос също е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и посочената от жалбоподателката практика по чл. 290 от ГПК. В нея се приема, че въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Той следи служебно относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба (чл. 269 от ГПК). Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страните, а не като изследва пряко, дали са налице или не нарушения на първата инстанция.

В случая – с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, възприето в константната (включително задължителна) практика на ВКС, като надлежно е обсъдил и е дал отговор по същество на всички правно-релевантни доводи на жалбоподателката, включително развитите във въззивната `и жалба. С оглед това, не са налице наведените от нея допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по последния процесуалноправен въпрос. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос.

Няма основание касационното обжалване да се допуска и поради твърдяната от жалбоподателката, очевидна неправилност на атакуваната от нея част от въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Това основание за допускане на касационно обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив –същият е подробно мотивиран и е постановен в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително посочената от жалбоподателката, като последната само бланкетно се позовава на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Не е налице и никоя от останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение