Определение № 765 от 10.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 889/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „ТРАНСЛОГИСТИКА“ ООД против определение № 446 от 21. 02. 2023 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по в.ч.гр.д. № 3241 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното по касационен ред определение е потвърдено първоинстанционно такова от 07. 10. 2022 г., постановено от Районен съд – Пловдив по гр.д. № 11220 по описа на съда за 2021 г., с което производството по делото е прекратено като недопустимо, поради липса на правен интерес у ищеца от предявяването на иска и воденето на делото. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, иска се отмяната му и връщането на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа наличие на основание за допускане на такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса: „В случаите, когато договорът за наем е сключен с праводател на дружество, обявено в несъстоятелност, може ли синдикът да упражни права по чл. 644 и да прекрати договора за наем“, с единственото твърдение, че по този въпрос няма практика. Ответникът по жалбата в писмен отговор изразява становище за недопускане на касационно обжалване, поради неналичие на предпоставките за това, по същество оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. За да потвърди прекратителното първоинстанционно определение въззивният съд е изложил, че предявеният иск е не за установяване съществуването или несъществуването на договор за наем, а за установяване на това кои са страните по договора за наем, за което имало спор. Прието е, че за ищеца липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за установяването, че ответникът по делото – дружество в несъстоятелност, не е страна по процесния договор за наем, тъй като с така предявеният иск ищецът не би получил правна защита, за получаването на каквато защита е достатъчно същият да се брани с правоизключващи възражения по заведен от другата страна иск за заплащане на наем или за опразване на наетото помещение. Прието е също, че искът би бил допустим, ако ищецът цели да установи липсата на наемно правоотношение между него и ответника с цел внасяне яснота в отношенията им, но предявеният иск не е с такъв предмет, поради което и изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на иска е правилен. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато. За да бъде допуснато такова обжалване жалбоподателят следва да формулира правен въпрос, който да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., т.е. въпросът да е именно правен и да е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и по делото да се установи наличието на някой от допълнителните селективни критерии, законоуредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В случая поставеният от частния жалбоподател въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция и това е ясно видно от мотивите на обжалваното определение, решаващите за изхода на делото изводи в които мотиви, нямат връзка с въпроса и евентуалния му отговор, поради което касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне дори и само поради това. В допълнение следва да се посочи, че наличието на заявения от жалбоподателя допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е обосновано от него с конкретни твърдения по делото, позоваването на същия е само бланкетно, с твърдението че по въпроса няма практика, което също сочи на липсата в случая на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение