Определение № 4874 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3680/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „П. Т.“ О., чрез адв. Д. А. и адв. М. В., срещу определение № 9718 от 20.05.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 5505/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на „П. Т.“ О. срещу определение № 52069 от 23.12.2024 г., постановено по гр. д. № 66786/2024 г. по описа на Софийски районен съд. С последното е допуснато обезпечение на предявения осъдителен иск от Л. К. С. срещу „П. Т.“ О. с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, за заплащане на сумата от 21 309,84 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 27.09.2024 г. до 27.03.2025 г., чрез налагане на запор за сумата до 21 309,84 лева по вземанията на ответното дружество в изрично посочени в определението банки, чрез преминаване по сметка от банка в банка в последователността, по която са изброени банките, след внасяне на гаранция в размер на 2 130,98 лева по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД и представяне на доказателства за внасянето на определената от съда гаранция. В жалбата се съдържат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60188 по гр. д. № 392/2021 г. на IV г.о., решение № 194 по гр. д. № 4488/2019 г. на IV г.о., решение № 109 по гр. д. № 4017/2018 г. на IV г.о., решение № 68 по т. д. № 78/2012 г. на II т.о., ТР № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК; 2/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото?“ – поддържа се противоречие с разясненията на ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; 3/ „за задълженията на въззивния съд за проверка на валидност, допустимост и неправилност на определението“; 4/ „Следва ли съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, мотивите в определението на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?“ – по третия и четвърти въпрос се твърди противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т.о., решение № 22 от 29.06.2017 г. по т. д. № 2113/2016 г. на I г.о. и др.; 5/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея?“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т.о. и др.; 6/ „относно правото на защита и право на достъп до съд“ – твърди се противоречие с решения на Конституционния съд на Република България, а именно решение № 1 от 01.03.2012 г. по к. д. № 10/2011 г., решение № 4 от 09.04.2019 г. по к. д. № 15/2018 г., решение № 13 от 1993 г. по к. д. № 13/1993 г., решение № 21 от 1995 г. по к. д. № 18/1995 г., решение № 18 от 1997 г. по к. д. № 12/1997 г., решение № 8 от 1999 г. по к. д. № 4/1999 г. и решение № 3 от 2002 г. по к. д. № 11/2002 г. Касаторът се позовава и на приетото в решение на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-554/21, С-622/21 и С-727/21, т. 44-60; 7/ „Подходяща ли е обезпечителна мярка запор на банкови сметки във всички банки в Република България до размера на предявените искове във всяка една банка и води ли тази обезпечителна мярка до свръхобезпеченост на предявените искове и злоупотреба с права и съвместими ли са тези обезпечителни мерки със специалната защита за работника и служителя по трудови дела?“ – сочи се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът по жалбата Л. К. С., чрез адв. Д. Д., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената служебна проверка, намира частната касационна жалба за недопустима, като подадена против съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно изричната разпоредба на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, определението на въззивния съд, с което се допуска обезпечение за първи път, подлежи на обжалване пред ВКС, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Извън тази хипотеза, осигуряваща защита на ответника по молбата при допускане на обезпечение за първи път от въззивния съд, производството по допускане на обезпечение подлежи на двуинстанционно разглеждане. Останалите определения на въззивния съд са окончателни и не подлежат на касационно обжалване, тъй като не попадат и в общите хипотези по чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК. В разглеждания случай първоинстанционният съд е допуснал обезпечение на предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, а въззивният Софийски градски съд на практика е потвърдил обжалвания резултат, оставяйки без уважение частната жалба на ответното дружество срещу допуснатото обезпечение. Хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК е неприложима, когато първата инстанция е уважила искането за обезпечение, а впоследствие, по повод жалба на ответника, въззивният съд отново е преценил искането за основателно. Доколкото в случая се атакува определение на въззивен съд, което не попада в очертаната по – горе хипотеза, то приложими са постановките на Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че подадената частна касационна жалба е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Следва да се посочи, че погрешното посочване в текста на обжалваното определение, че същото подлежи на обжалване, не създава такава възможност, доколкото такава не е предвидена в процесуалния закон, а и съобразно извършеното от ВКС задължително тълкуване. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, а ответната страна по жалбата е претендирала присъждането на такива, но не е удостоверила извършването им. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,