Определение № 1400 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1936/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата И. Т. Д. – малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител Б. В. Л., представлявана от адв. С. Ч., срещу решение № 8/02.02.2023 г. по в.т.дело № 187/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 51/27.05.2022 г. по т.дело № 113/2021 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. Т. Д., действаща чрез своята майка и законен представител Б. В. Л. срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лв., частичен иск от обща претенция за 200 000 лв., претърпени вследствие смъртта на Т. П. Д. – баща на ищцата, настъпила в резултат на ПТП на 30.09.2016 г., причинено от Д. Н. Д., като водач на ППС – зърнокомбайн „Джон Диер” с рег. № *******, застраховано при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него да се постанови друго, с което предявения иск се уважи. В изложението са формулирани следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба? Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд – решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о., решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ІІ г. о. и решение № 1116/01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007 г. на V г. о. 2. Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си? Правният въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. 3. При формиране на изводи относно наличието на правото на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения? Твърди се противоречие с разрешенията, дадени с ППВС № 4/1968 г., като се сочи и противоречие с практиката на Върховния касационен съд – с решение № 13/19.04.2017 г. по гр. д. № 50074/2016 г. на І г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на ІIІ г. о., решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ІІ т. о. 4. Следва ли при разглеждане на правото на малолетно дете на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на неговия родител да доказва достигане на определена възраст и/или развитие, позволяващи му да осъзнае претърпяната загуба? По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 1572/01.07.2017 г. по в. гр. д. № 1739/2017 г. и решение № 174/02.03.2021 г. по в. гр. д. № 2770/2020 г., решение № 2169/14.08.2018 г. по гр.дело № 5893/2017 г., всички по описа на Апелативен съд – София. Ответникът по жалбата „Застрахователно дружество Евроинс“ АД гр. София, чрез процесуалния представител юрконсулт Й. С., в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което подлежи на касационен контрол, и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ – частичен иск за присъждане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 26 000 лв. от общ размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Прието е за установено от фактическа и правна страна следното: С исковата молба ищцата И. Т. Д. – малолетна, чрез майката и законен представител Б. В. Л. е представила удостоверение за раждане, издадено на 13.05.2021 г. въз основа на акт за раждане № 1269/19.07.2013 г., от което се установява, че е [дата на раждане] в [населено място] с родители - майка Б. В. Л., и баща Т. П. Д.. От приложения препис – извлечение от акт за смърт е установено, че Т. П. Д., ЕГН [ЕГН] е починал на 09.10.2016 г. в [населено място]. От приложения по делото препис от съдебно решение, влязло в сила на 19.04.2021 г. се установява, че със същото решение е признато за установено по отношение на детето И. Б. В., ЕГН [ЕГН], родено от майка Б. В. Л., че починалият на 09.10.2016 г. в [населено място] П. Д., съгласно акт за смърт от 09.12.2016 г. е биологичен баща на детето И. Б. В., което за в бъдеще ще носи имената И. Т. Д.. От приложения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица, съставен на 11.10.2016 г. от служител при ОД на МВР – Плевен, посетил местопроизшествието е прието за установено, че ПТП е настъпило на 30.09.2016 г., около 10 часа в гр.Долни Дъбник, на кръстовище между ул.”Ал.Стамболийски” и ул.”Д.Дебелянов”, с участници зърнокомбайн „Джон Диер” с рег. № ******* и водач Д. Н. Д. и лек автомобил „Шкода Фелиция”, с рег. [рег.номер на МПС], с водач Т. П. Д., който е пострадало лице от това ПТП, починал на 09.10.2016 г. Прието е за безспорно установено между страните, че смъртта на водача на лек автомобил „Шкода Фелиция” с рег. № ******** Т. П. Д. е в пряка причинна връзка с процесното ПТП от 30.09.2016 г. От представените с писмо № 4093/2016 г. от 30.12.2021 г. на Окръжна прокуратура Плевен документи е установено, че воденото срещу неизвестен извършител наказателно производство по ДП № 229/2016 г. на ОП Плевен, прокурорска преписка 4093/2016 г. на ОП Плевен по ЗМ 469/2016 г. на РУ Долни Дъбник, образувано във връзка с процесното ПТП е било прекратено с постановление на наблюдаващия прокурор от 07.03.2018 г. на основание чл.243,ал.1,т.1,вр.чл.24,ал.1,т.4 НК. От заключенията на вещото лице по назначената СТЕ е прието за установено, че пътно транспортното произшествие е станало на 30.09.2016 г. в гр. Долни Дъбник на кръстовище, образувано от ул. „Димчо Дебелянов“ и ул. „Александър Стамболийски“, в светлата част от денонощието, при топло, сухо и слънчево време, между лек автомобил „Шкода Фелиция“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Т. П. Д. и зърнокомбайн „Джон Диер“, с рег. № *******, с водач Д. Н. Д.. Установено е, че до сблъсъка с лекия автомобил ”Шкода Фелиция“ комбайнът се движил по ул. ”Ал.Стамболийски“ в гр. Долни Дъбник с прикачен хедер и спрял пред кръстовището с ул. „Д.Дебелянов“. Хедерът е бил във вдигнато положение на височина 1.9 м и е ограничавал видимостта на водача при последвалото навлизане на ППС в кръстовището. От момента на потегляне на комбайна, за да навлезе в кръстовището, водачът му е имал техническа възможност да възприеме движещия се по ул. „Д. Дебелянов” лек автомобил, когато същият се е намирал на разстояние 47,6 м от мястото на удара, съобразно ограничителните условия на пътя /крайпътни дървета/. При свален хедер на комбайна, от същото положение водачът му е имал техническа възможност да възприеме лекия автомобил, когато същият се е намирал на разстояние 70.74м от мястото на удара. Към момента на потеглянето на комбайна от състояние на покой, за да навлезе в кръстовището, лекият автомобил се е намирал на разстояние 105,14 м от мястото на удара. Навлизането на комбайна в пътното платно на ул.”Д.Дебелянов”, по което се движил лекият автомобил, било на разстояние 4.5 м /масовия център/ или 4.8 м /дясна част на хедера/ и продължило 3.2 секунди, след което комбайнът отново спира. Лекият автомобил ”Шкода Фелиция“, управляван от Т. Д., се движил по ул. „Д. Дебелянов“ /път с предимство/ със скорост 87,12 км/ч при максимално допустима скорост в населеното място от 50 км/ч. При тази скорост „опасната зона“ за лекия автомобил е била 76.42 м. В момента на навлизане на комбайна в кръстовището челната част на лекия автомобил е била на разстояние 70.74 м до мястото на удара. Водачът на лекия автомобил е предприел спиране, когато се е намирал на 67,76 м от мястото на удара. Последвал е удар между двете ППС, като лекият автомобил се ударил с предната си част /челно/ в задната лява част на държача на хедера. Към момента на сблъсъка комбайнът е бил в покой. Видно от снимковия материал по приложеното досъдебно производство, вследствие на сблъсъка между двете ППС лекият автомобил е навлязъл под хедера на комбайна, което положение е съответно на описаните в заключението деформации по същия. В заключението е посочено, че при движение с максимално допустимата за пътния участък скорост от 50 км/ч водачът на лекия автомобил е имал техническа възможност да предприеме спиране и да спре на 35.48 м преди мястото на удара, с което да предотврати произшествието. При изслушването му в съдебно заседание пред първоинстанционния съд вещото лице е заявило, че с поставен хедер комбайнът е представлявал извънгабаритно ППС, а в допълнителното заключение се съдържа скица с параметрите на зърнокомбайн „Джон Диеър“ от същия модел с хедер. От първоинстанционния съд са разпитани трима свидетели, които въззивният съд е обсъдил. Свидетелката К. Ц. Л. – пълнолетна сестра на ищцата заявила, че познава пострадалия Т. П. Д., защото имал връзка с майка й Б., от която връзка се родила ищцата. Твърди, че Т. се грижел за ищцата И., купувал й дрехи, играчки, храна и когато имал свободно време се виждали. Майката съобщила на ищцата за смъртта на баща й и последната го приела много тежко, не говорела, но питала за него. Посочва, че от раждането на ищцата бащата не живеел заедно с майката и малолетното дете. Свидетелката В. Й. П. – майка на пострадалия Т. П. Д. заявила, че не познава Б. Л. и не знае дали синът й е имал връзка с нея. Синът й не споделял с нея къде ходи и какво прави. Никога не бил казвал, че има дъщеря. Синът й през цялото време живеел с нея, не работил нищо, издържал се от пенсиите на майка си и на баба си. При допълнителния разпит заявила, че синът й не е живял заедно с Б. Л. в нейната къща. Свидетелката К. Б. Г. – майка на Б. Л. заявила, че познава Т., който идвал няколко пъти в къщи и Б. забременяла от него. След раждането на детето Т. му купувал дрехи и шоколади, излизали заедно с него и майката на разходка в „Кайлъка“. Грижел се за детето, много често се чували по телефона. Детето много трудно приело загубата на баща си, виждало че другите деца имат родители. Към настоящи момент не говори за баща си, вика че е звездичка. Много малко живели заедно, като впоследствие много често се виждали. Когато детето станало на две години и половина, Т. сякаш започнал да го избягва, казвал че няма време, но си гледал детето. Впоследствие заявила, че когато детето станало на година и половина – две, Т. престанал да го търси. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ следва да се установи наличието на сложния фактически състав на деликтната отговорност, на валидно застрахователно правоотношение, както и на особената предпоставка по чл. 380 КЗ – писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя. Приел е за безспорно установено наличието на валидно застрахователно правоотношение с ответника за зърнокомбайн „Джон Диер“, с рег. № *******, както и че е отправена писмена застрахователна претенция към застрахователното дружество и уведомление, с което е отказано заплащане на застрахователно обезщетение. Въззивният съд е посочил, че е спорно наличието на елементите от фактическия състав на деликтната отговорност и по-конкретно – на претърпените от ищцата неимуществени вреди. Приел е, че в тази връзка са събрани гласни доказателства – разпитани са трима свидетели от които установено, че майката и детето живеели отделно от бащата Т. Д.. Прието е, че контактите на бащата с детето не са били трайни, като от време на време бащата е виждал детето, купувал му е храна, подаръци, излизал е с него на разходки, като в определен период е преустановил контактите и не се е интересувал от детето. Въззивният съд е приел, че така изградените отношения между детето и бащата не са обичайните такива между родител и дете, като между ищцата и пострадалия не е била изградена емоционална връзка, характеризираща се с обич и взаимна привързаност. Освен това е прието, че с оглед възрастта на ищцата към момента на смъртта на бащата – 3 години и 2 месеца, същата не е могла да осъзнае напълно трагичното събитие. При тези съображения съдът е формирал извод, че по делото не е установено ищцата да е претърпяла неимуществени вреди и не може да претендира обезщетение, независимо от родствената й връзка с починалия, поради което искът е неоснователен и следва да се отхвърли изцяло. Прието е, че акцесорният иск за лихва за забава също е неоснователен и следва да се отхвърли. В този смисъл е и постановеното от Окръжен съд – Плевен решение, поради което апелативният съд е посочил, че същото следва да бъде потвърдено и е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. По правните въпроси: Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителната практика на Върховния съд и с практиката на Върховния касационен съд по поставените в изложението въпроси. Първият и вторият въпроси се свеждат до обобщения от настоящия състав въпрос относно задължението на съда да обсъди и прецени всички доказателства и доводи на страните, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази в мотивите на решението. Въпросът е от значение за изхода от спора, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, приложимо и при действащия ГПК от 2007 г., е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. С решение № 94/28.03.2014 г. по гр.дело № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл. 290 ГПК е възприето практиката на ВКС, според която изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство - чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т.е. - и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е възприето аналогично разрешение, което е доразвито, а именно: Съгласно константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС. С обжалваното решени съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, писмени и гласни, заключенията по назначената съдебна автотехническа експертиза, както и доводите на всяка от страните, относими към правния спор. След преценка на тези доказателства въззивният съд е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора. Формиран е извод, че в случая изградените отношения между детето и бащата не са обичайните такива между родител и дете, че между ищцата и пострадалия не е била изградена емоционална връзка, характеризираща се с обич и взаимна привързаност. С оглед на това е формиран извод, че по делото не е установено ищцата да е претърпяла неимуществени вреди. Фактическите и правни изводи на съда са намерили израз в мотивите на решението. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с извършената преценка на доказателствата, респективно с крайния решаващ извод на съда, който счита за неправилен представлява доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка от Касационния съд в производството по чл. 288 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Жалбоподателката е цитирала решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които е дадено разрешение на правния въпрос относно съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Цитирана е и задължителна практика на ВС, изразена в ППВС № 4/23.12.1968 г. Тази практика е неотносима към решаващите правни изводи на съда, тъй като в случая е прието за установено, че ищцата не е претърпяла неимуществени вреди от смъртта на своя баща, починал в резултат на ПТП, станало на 30.09.2016 г. Цитираната задължителна практика на ВС и практиката на ВКС е приложима в хипотеза на приет за основателен иск за присъждане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, каквато по делото не е установена. С оглед на това съдът намира, че не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по четвъртия въпрос от изложението. Жалбоподателката е цитирала въззивни решения на състави на на Софийски апелативен съд, които не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, нито основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Поради това съдът приема, че касационно обжалване по този правен въпрос не следва да се допусне. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от жалбоподателката въпроси. С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] следва да се присъди сумата 100 лв. разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение