Определение № 3257 от 18.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1942/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на един от двамата ответници в производството пред първоинстанционния съд - И. П. И.-Д., чрез адв.Ц. Л. от АК - Варна, срещу определение № 344 от 12.06.2025г. по възз.ч.т.д.№ 268/2025г. на Апелативен съд - Варна. С него е потвърдено определение № 1421/17.03.2025г. по гр.д.№ 1249/2024г. на Окръжен съд – Варна, с което е прекратено производството по делото в частта по предявения от И. П. И.-Д. инцидентен установителен иск, с правно основание чл.23, ал.1 СК.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение противоречи на материалния и процесуалния закон. Искането е за неговата отмяна и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

В инкорпоприраното в частната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанията едновременно по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли, при наличие на утвърдено по чл.51 СК споразумение с установителен характер, страната да предяви положителен установителен иск по чл.23 СК с цел защита срещу трети лица?

2. Обвързва ли утвърденото споразумение при развод, което не съдържа изрично признание за трансформация, страната при последващ спор със страничен кредитор по П. иск?

3. Изключва ли съдебната спогодба правния интерес от инцидентен установителен иск при наличие на самостоятелен спор между съпруг и трето лице/кредитор/?

С писмен отговор, насрещната страна,ответникът „Ойлкарт“ ЕООД, [населено място], чрез адв. С. Б. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на частната жалба. Претендира за присъждане на разноски, съгласно представените списък по чл.80 ГПК, договор за правно обслужване, фактура и дневно извлечение.

Съставът на I т.о., след като прецени доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Производството по делото, гр.д.№ 1249/2024г. на Окръжен съд – Варна, е образувано по предявения от „Ойлкарт“ ЕООД против П. Д. и И. Д. иск, с правно основание чл.135 ЗЗД, за обявяване за относително недействителна по отношение на ищеца извършената от ответниците разпоредителна сделка, обективирана в споразумение за уреждане на имуществените отношения по чл.51, ал.2 СК, утвърдено с решение № 22/01.03.2024г. по гр.д.№ 95/2024г. на РС – Генерал Тошево, с което П. Д. прехвърля на И. Д. собствената си идеална част от недвижими имоти.

С определение № 5176/25.11.2024г. по гр.д.№ 1249/2024г. на Окръжен съд – Варна е приет за съвместно разглеждане предявеният от ответницата И. Д. против ищеца и против другия ответник отрицателен установителен иск/ОУИ, за признаване за установено, на осн. чл.23 СК, че имотите, предмет на делото, са нейна лична собственост, като придобити по време на брака с лично имущество.

С определение № 1421/17.03.2025г. по гр.д.№ 1249/2024г. на Окръжен съд – Варна производството по делото е прекратено, на осн.чл.130 ГПК, в частта по приетия за съвместно разглеждане ОУИ. Този резултат е обоснован със съображения, че възможността на ищцата за позоваване на трансформация на лични средства е преклудирана със споразумението, което има характер на спогодба за доброволна делба. Допълнително е изтъкнато, че в производството по чл.135 ЗЗД е недопустимо инцидентно установяване на по-голям принос или трансформация, както и, че въведените доводи за трансформация са неотносими, съответно - не са преюдициални за предмета на спора по чл.135 ЗЗД, бившите съпрузи са на една и съща страна в процесуалното правоотношение по делото и в него правното действие на трансформацията може да бъде зачетено единствено, ако е установено с влязло в сила решение.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е свел процесуалноправния спор по делото до въпроса допустим ли е иск на един от бившите съпрузи по чл.23 СК за установяване на пълна трансформация на имущество, което е предмет на споразумението по чл.51 СК. За да даде отрицателен отговор на този въпрос, въззивният съд е приел, че подписаното и одобрено от съда споразумение има характер на съдебна спогодба, която, на осн. чл.234, ал.3 ГПК има значение на влязло в сила решение, което е пречка имуществените последици от развода не могат да бъдат пререшавани.

С оглед на така формираните от въззивния състав мотиви, поставените от частния касатор въпроси в изложението към частната касационна жалба не са значими в смисъла, изяснен в т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В обжалваното определение не е обсъждано съдържанието на одобреното от съда споразумение по чл.51 СК, в аспекта на това дали в него се съдържа или не изрично признание за трансформация на лични средства. Въззивният съд не е обсъждал действието на постигнатата между ответниците съдебна спогодба по отношение на трети лица, в случая по отношение на ищеца. Въпросите са некоректно зададени, тъй като ОУИ е предявен не само против насрещната страна, ищеца, но и срещу другия ответник, страна по съдебната спогодба. Тъй като липсва общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, не е необходимо обсъждане на въведените по въпросите допълнителни предпоставки.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното определение.

С оглед на този резултат в полза на ищеца, ответник по касация, следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на частната жалба в размер на 6175.02лв. с вкл.ДДС.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.,